ВЪСТАНИЕ

AШЛИ

0889887871

Под игото

Втора част

    Въстание

          25. глава

    Пет деня вече как Клисура се намира в революция.

    Всяко занятие е спряно; всеки друг интерес е забравен; възбуждение необикновено, изписано по всичките лица. Градът беше възхитен, безпокоен, наежен; една опияняюща атмосфера течеше из улиците… В тия пет дни клисурци бяха преживели няколко живота  -  пет векове от страхове, надежди, възторг и отчаяние… Всичко това, което виждаха и което правеха, и което им се чинеше по-преди, че е много, много отдалечено, струваше им се сега, че е някой тежък сън, докарваше ги до умопомрачение…

    На 20 априлий клисурският представител в главното събрание при Мечка пристигна от Копривщица, въстанала същия ден, запрегръща домашните си и им обяви,  че часът на въстанието удари… Скоро в училището се събраха главните съзаклятници и Караджов, подир като изпя песента „Боят настана, тупат сърца ни”, държа пламенно слово и Клисура с възторжени викове и при звона на камбаната се прогласи въстанала. Разпратиха се тозчас писма до комитетите в другите балкански градове да подкрепят движението на Клисура и Копривщица, като сторят същото; назначиха се десетници и началници на стражите, затекоха се у дома си, та се въоръжиха: стреляха, гониха с куршуми, но безуспешно заптиетата, които се спасиха с бяг в планината. Всички мъже бяха изкарани извън града по височините. По всичките тия стратегически пунктове се поставиха стражи по 15-20 души да бранят града и изриха окопи да им служат за защита. По тия стражи беше пръснато почти цялото мъжко население на града  -  от осемнайсет до петдесетгодишна възраст хора. Никого вече не пускаха назад в града; храна и други потреби заръчаха всекиму да носят домашните му. Въстаниците бяха въоръжени кой с какво можал.

    На сутрешния ден, когато в черкова коленопреклонно се молеха  -  свещениците и жените, защото мъжете бяха при укрепленията  -  за избавянето на България от робство, градските първенци, прегърнали с радост движението, избираха военен съвет, както и главнокомандующи на въстаниците. По обяд понесоха с голяма тържественост левското знаме на височината на Зли дол и го предадоха на защитниците. Остатъкът от деня се употреби в назначаване началници при важните укрепени върхове, в дотъкмяване джепането и другите потреби за въстаниците и в разни още разпореждания по отбраната на града. Но вестите, които пристигаха отвън, не бяха утешителни: освен Средна гора никакви нови места не бяха се вдигнали. Нощта завари въстаниците в силно униние.

    На 22 априлий въстаниците убиха двама турци пътници. Въстанието вече се окървави и жребият бе окончателно хвърлен. Но напразно се озираха от височините да видят пожара на някои турски села в Стремска долина, условен знак, че Каблешков е вдигнал българските села там… Тогава подириха в планината заслон и скривалище за семействата и пратиха в Копривщица за помощ.

    Въстаниците осъмнаха мрачни и паднали духом. Гергьовден никого не веселеше и камбаната, която свикваше богомолците в храма, меланхолно издаваше звън, приличен на погребален. Но изведнъж и звънтенето стана по-живо и триумфално, и лицата светнаха от радост. Волов водеше от Копривщица подкрепление, състояще от петдесет души въстаници, повечето селяни из средногорските села. Той дойде право в черкова, дето се отслужи тържествено молебствие… Камбаните загърмяха още по-празнично. След това Волов с дружината си, със свещеници и литии потегли към позициите. Там осъди на смърт няколко цигани и турци, уловени като шпиони. Той сам съсече със сабята си едного от тях. След тия екзекуции Волов се завърна сам в Копривщица. Осталото време се употреби за довършване на окопите.

    На следующия ден унинието пак се възцари. Напразно далегледните стражи се озъртаха по цели часове да зърнат многожелания пожар в долината. Каблешковата експедиция беше се върнала безуспешно назад в Копривщица. Малцината пътници, които пробиха тук през първите дни на въстанието, обаждаха, че всичко е мирно в долината и че никакъв знак няма за близко въстание… От вчера и пътници престанаха да идат… Вместо тях мярнаха се далеко на друма няколко конници турци, изгърмяха и пак се върнаха назад… Обезсърчаването нарастваше. Не помагаха насърчаванията на по-сърцатите, които намаляваха всеки час, ни отлъгвания, ни строгите внушения.

    Това плачевно настроение в редовете на клисурските защитници се усили още повече на 25 априлий. Те видяха, че са оставени сами на себе си, сиреч на неминуема гибел… Тя беше очевидна. Шепата защитници, които можа да даде градът, всичко-всичко около двесте и петдесет души, пръснати по вси страни, не стигаха, за да отблъснат страшната сган башибозуци, които щяха да налетят както от изток, тъй и от запад… А ново подкрепление от Копривщица те не чакаха: тя сама имаше нужда от помощ. Отпадването и обезсърчаването молепсаха всичките укрепления. Дисциплината слабееше, разкайването, ропотът натякванията  -  авангардии на деморализацията  -  замениха ентусиазма на първите дни на въстанието. Неприятеля още не бяха видели, но го чувстваха близък, неминуем, грозен. Бунтовниците приличаха вече на армия разбита  -  без бой,  -  на едно трепетно стадо сърни, сгащени в някой безизходен кът, които чуваха рева на зверовете. Малцина запазваха присъствие на духа, още по малцина хранеха поне искра надежда за добър изход. При нравствените страдания притуряха се и физически: мразовит вятър духаше нощя от Балкана и вкочанясваше бранителите във влажните им окопи, дето бяха принудени да нощуват, без да палят огън. Тия бедни абаджии, прекарали живота си в мирен труд, с игла в ръка, и превърнати сега в бунтовници, навтъкани с оръжие, бяха за оплакване. Глухи пъшкания и въздишки се разнасяха нощя из окопите, в които никой не можеше да мигне от студ и безпокойствие.

    -  Честито ти царство, булка!  -  здрависваха се бабичките на улицата в първия ден на въстанието.

    -  Отидохме си, братко, изгоряхме си  -  шъпнеха си сега най-разпалените по-преди съзаклятници.

    Отчаянието растеше. То беше ясно отпечатано по хлътналите лица. Обаче реч за оттегляне, за бяг, от никои уста още не беше капнала. Но тя стоеше във всичките души.

    Такова беше тоя ден състоянието на духовете по всичките върхове. Такова беше то, или почти такова, и на Зли дол  -  най-важния пункт на защитата.   

    

    Батареята на Зли дол

         26. глава 

    Върхът Зли дол, на североизточния край на града, имаше хубаво стратегическо положение. Той командваше на околността и държеше ключа на друма, който свързва Клисура със Стремска долина… Оттук погледът потъваше далеко във вълнообразните голи поляни на изток, по които се мяркаха далегледните стражи, съставляващи „веригата” на клисурската армия.

    Стражата на Зли дол беше най-многочислена. Тя беше засилена от средногорците на Волов  -  останки от разбити чети  -  и тя се готвеше да посрещне с куршумите си първия напор на неприятеля.

    Днес се забелязваше особено оживление там. Някаква бодрост светеше в погледите. Но те не бяха обърнати към посоката, отгдето се очакваше врагът, а към дола, в който се гнездеше Клисура.

    Всички се взираха напрегнато в пътеката, що извиваше по урвата насам. Там един въстаник с гигантски ръст носеше нещо бяло, дълго, цилиндрообразно на рамо. Подире му една жена, пълна и снажна, селянка по облекло, идеше прегъната под едно бреме, очевидно много тежко.

     Именно в тия двама хора бяха впити всички погледи. И имаше защо: те изнасяха артилерията до Зли дол!...

    Тя състоеше всичко на всичко от един черешов топ.

    Той беше на рамото на гиганта.

    Снарядите, състоящи от железни късове, куршуми, цигански гвоздеи, петала и пр., висяха в торба на гърба на селянката.

    Очите на въстаниците пущаха пламък от удоволствие; въодушевлението общо завладя Зли дол!

    Най-после гигантът изнесе на върха топа, облян с горещ пот, който капеше като дъжд от веждите му и от шията му.

    -  Майка му стара!...  -  изохка той, като тръшна смъртоносното оръдие на земята.

    Натрупаха се да гледат с любопитство топа… Имаше още двайсетина подобни назначени и за другите укрепления, но те бяха още в града. Този беше изкаран, за да опитат гърмежа, гюллето му и далнобойността му. Притеглиха го още по-нависоко място, отдето можеше да се бие друмът и голите рътлини, напълниха го хубаво с джепане, заковаха го здраво за земята с колове и изкопаха зад него широка дупка за прикритие на артилеристите…

    Въстаниците горяха от нетърпение да чуят гласа на първия български топ! Детинска радост и възторг неописуем вълнуваше всички. Някои плачеха…

    -  Слушайте как ще зареве балканският лев, момчета… Гласът му ще разтрепери трона на султана и ще обади на цял свят, че Стара планина е свободна!  -  казваше началникът на злидолската стража.

    -  Тоя гръм ще разбуди и другите наши братя в Стремската долина и ще им науми длъжността: те ще грабнат оръжие и ще се опълчат против общия душманин!  -  каза друг.

    -  Оттука ний заповядваме на цялата долина… нека само се покажат тираните, на матруша ще ги направим!

    -  Ни един няма да оставим, майка им стара!  -  изрева Иван Боримечката, като продължаваше да брише зачервенялото си мокро лице.

    Защото гигантът, който изнесе топа, беше нашият стар познайник  -  Боримечката: джепането беше изнесла жена му. Те още преди месец бяха се преместили в Клисура по работа и увлекли в революцията.

    Палячът на фитиля се готвеше да почне работата си.

    -  Чакай, Делчо, да се не изплашат женурята и децата, да се обади по-напред   -  каза Нягул абаджият.

    -  Харно кажеш  -  озова се други,  -  да пратим протогера да вика из града, защото има тежки жени…

    -  Къде ще пращаме в града да се губи време? Оттука някой да извика, дето е с по-гърлест глас, всеки ще чуе.

    -  Боримечката, Боримечката!  -  извикаха неколцина, които познаваха страшната сила на дробовете му.

    Боримечката прие на драго сърце новата мисия. Той попита какво трябва да каже, запомни го хубаво и отиде на срещната височина, по-близо до града.

    Па се изправи там във всичката си гигантщина, напъна гърдите си напред, вдигна главата нагоре, разтвори широко челюстите и викна проточено:

    -  Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, майка му стара… та да се не плашат жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат… Читаци няма никак още… Не се видят читаци, майка им стара!

    Той повтори това съобщение още няколко пъти през една-две минути почивка. Балканските екове отговориха на тоя силен глас. Той проникна и във всяка къща на града. След като се даде това успокоително предупреждение на домочадията, пристъпи се до работа. Делчо секна огън, запали голям къс прахан, забучи го на един дълъг прът и приближи към гъзера на топа. Праханта се разпалваше и пушеше, сини облачета дим се извиваха из въздуха… В трепетно ожидание на гърмежа въстаниците поотбягнаха надалечко, други легнаха в окопите, за да не видят нищо, някои даже си запушиха ушите с пръсти и замижаха. Няколко секунди минаха в ужасно, неизразимо напрежение на нервите… Синият дим все се пушеше над фитиля, но не успяваше да го запали. Сърцата биеха до пукване. Това мъчително състояние ставаше нетърпимо… Най-после по фитиля прехвърча бяло пламъче, запуши се и той и веднага топът издаде някакъв немощен, сърдит, дрезгав звук, като кога чупиш суха дъска, нещо прилично на остра кашлица, и се покри с гъст облак дим…

    От тая кашлица топът се цъфна, а джепането се изхрачи само на няколко разкрача далеч… Мнозина от налягалите въстаници даже не чуха гърмежа му…

    Някой си, на смях или наистина, каза, че той бил вземал тоя шум, излязъл из нецензурния канал на Боримечката…

    Тоя нещастен резултат извади наяве недостатъците на артилерията. Прочее прибързаха, та поправиха другите топове, като ги стегнаха яко и нагъсто с железни обръчи и въжа, а някои и извътре облякоха с тенекия. Още тоя ден изкараха по два топа на всяко укрепление, напълниха ги силно, закрепиха ги на кола, заковани здраво за земята и изкопаха зад тях дупки за палячите на фитилите. Всеки топ бе назначен да послужи само за един път и в известна определена посока да гръмне.

    Нека прибавим, че забравиха да обадят в града, че топчето „пукнало” вече. Така щото бедните жени и бабички чакаха до вечерта с памук в ушите да заечи въздухът и потреперят стъклата от гърма.   

 

  Изпит   

    27. глава

    Огнянов беше сега на едно от източите укрепления, направо на една височина между Зли дол и Стара река. Това укрепление беше еднакво стратегическо със злидолското, но то имаше това преимущество, че от него се виждаше част и от Стремската долина, която се зеленееше далеко на изток, зад голите хълмове, в дълбината. Защитниците на това укрепление, трийсетина на брой, разоблечени и по ръкави заради силната жега, се щураха насам-натам с угрижени и оцапани лица. Унинието владееше тук, както и в другите укрепления.

    Огнянов, облечен във въстанически дрехи, с неизбежните два револвера на кръста, беше се качил сега на насипа на окопа, та гледаше с бинокъла в далечината. Той гледаше именно някакъв син димец, който някои бяха взели за ожидаемия пожар.

    Огнянов отпусна бинокъла, слезна от насипа и избъбра мрачно:

    -  Не е, въглища горят в Средна гора.

    В тоя миг той забележи Боримечката, който идеше насам и караше едно лице, което не принадлежеше на укрепленията. То беше дребно човече, българин, с тъпоумна уплашена физиономия, в потури и салтамарка, ожулени, и с шарена торба на гърба.

    -  Шпионин!  -  каза Боримечката.  -  Уловихме го из дола. Изпитахме го всякак… мълчи като галфон. Какво заповядваш да го сторя?

    Неволна усмивка заигра по лицето на Огнянов. Той позна Рачко Пръдлето.

    Рачко беше оставил вчера Бяла черква и тръгнал за Рахманлари да кърпи турчата, свободно занятие, в което намираха оскуден поминък мнозина още сиромаси белочерковчани. По простотата си той не бе разбрал още нито какво се готви в Бяла черква, нито какво става насам, затова биде много учуден, когато в Рахманлари, вместо да приеме поръчки за кърпеж на дрехи, прие няколко кърпела по гърба от раздражените турча и биде изпъден с най-неделикатни псувни. За да се не върне назад пак с празни ръце, той реши да иде в Клисура, остала наблизо. Появяването обаче на турско конно отделение го подплаши и той улови дола на Стара река, та оттам да влезе в Клисура. Така попадна в ръцете на предните стражи.

    -  Какво дириш тъдява бре?  -  попита Огнянов.

    Рачко, който досега беше обезумял от уплашване пред вида на толкова въоръжени хора (които той бе вземал за хайдути), сега се поокопити. При всичко че имаше неприятно възпоминание от Огнянов, той му стоеше като свой човек, като приятел, между тия странни хора… Езикът на Рачка се развърза и той криво-ляво разправи му одисеята си.

    Бойчо с удоволствие чу, че той вчера е оставил Бяла черква.

    -  Какво има в Бяла черква?

    -  Нищо, нищо, слава богу, нищо…

    Това „нищо” прободе Огнянова като с шиш.

    -  Не лъжи, право да казваш!

    -  Няма нищо, ти рахат да бъдеш, нищо няма.

    -  Как, нищо там не става ли?

    -  Вярвай бога, нищо… Искаш ли да ти се закълна?

   „Тоя дръвник нищо не знае  -  помисли си Бойчо с негодувание;  -  дали пък не крие, дали наистина не е пратен от турците?... Как само той да проникне тука, а други не може?”

    И той го пронизваше с огнения си поглед.

    -  Слушай, право обаждай, че ще накарам да ти сплескат главата на един камък!...  -  каза Бойчо с внезапно зачервеняло от гняв лице.

    -  Не, ти го остави на мене, даскале  -  намеси се Боримечката,  -  мене ми трябва главата му; аз ще я откъсна с ръка и ще я натъпчем в нашия топ, та да иде чак на Рахманлари да обади на турците какво е видяла…

    И исполинът впиваше алчно очи като сокол в дребния Рачко.

    -  Всичко, всичко ще кажа…  -  избъбра уплашен Рачко.

    -  Помни какво ти казах!  -  рече Огнянов.

    -  Помня, помня, аз ти казвам, че помня…

    -  Вчера ли наистина излезе из Бяла черква?

    -  Вчера, вчера. Слънцето беше хей там ей.

    -  Какво имаше там?

    -  Нищичко нямаше, рахат си бъди.

    -  Ти защо остави Стефчов?

    -  Той ме изпъди, господ да го убие… Да ме не викат Рачко Пръдлето… Човек само за една чест на тоя свят…

    Огнянов му махна да прекъсне.

    -  Ти вчера, преди да тръгнеш, кого видя в Бяла черква?... Видя ли Соколов?

    -  Видях го, вчера не  -  завчера, влизаше у тях си с немеца.

    -  Някаква гюрултия нема ли?

    -  Нямаше нищо.

    -  Или турци да дойдат?

    -  Нема ни едно куче.

    -  Не затвори ли някого беят?

    -  Не съм чул.

    -  Та всичко мирно?

    -  Аз ти казвам, ти мене вярвай…

    -  Какво приказват там хората?

    -  Харно приказват хората…

    -  Какво харно?

    -  Всеки си гледа работата… например аз… човек съм с къща и челяд, нарамих торбата и хайде на работа по селата… Ама ще кажеш срам  -  не е срам, графе: Рачко Пръдлето си е пак той, на честта си… Защото човек защо живей, да прощаваш? За красно име на тоя свят…

    Бойчо си сключи ръцете злобно.

    Той беше така жаден да изкопчее из устата на тоя простак какво-годе сведение за някакво близко движение в Бяла черква.

    Но след още един безсмислен опит той се убеди, че нищо не може да узнае по простата причина, че Рачко сам нищо не е разбрал, и още, че наистина нищо няма в Бяла черква.

    -  Какво ще правиш, Иване?  -  попита Огнянов, като видя Боримечката, че бъркаше в торбата на пленника.

    -  Тия ножици не ще ли ни трябват, или аз съм вол?  -  каза Иван, като извади една голяма ножица и една по-малка и един сгънат железен аршин.

    -  Що ще чиниш с тях? Ще му режеш ушите ли?

    -  За топчето, майка му стара… нали трябва джепане?  -  И Боримечката изви голямата ножица и я раздвои на две части. После всяка част напъна на коляното си, желязото чатна звънливо и във всяка ръка остана по половината от всяка половина. Аршина той начупи просто с ръце, като че чупи клечки. Па като се извърна към пленника, каза му:  -  Па помни, ако излезеш нечист човек  -  и твоята глава ще я извия и ще я откъсна, та да натъпчем с нея топа!  -  И той изглеждаше страшно малката главичка на белочерковчанина, която би влязла в устата на топа…

    -  Иване, ти си иди на Зли дол, а тоя ще остане тука. Той не е шпионин, само е голям будала…

    Като чу, че страшният Боримечка го отпращат, Рачко си въздъхна и се поосвободи.

    -  Аз, графе, да прощаваш, мога и да покърпя тия панти… Аз, като бъде за работа… от работа срам няма и човек, когато е с честта си…

    -  Кои тия панти?  -  попита го строго Огнянов.

    Рачко сниши гласа си поверително:

    -  Тия, хайдутите, да пази господ, щяха да ми изпият кръвчицата…  -  И той показа с око бранителите на укреплението.

    -  Турете тогова да работи на окопа!  -  извика Огнянов към тях и отмина.

   

    

  Духът в укреплението

  28. глава

    Един десетник приближи до Огнянов.

    -  Що има Марчев?

    -  Работата не я бива  -  пошушна десетникът,  -  в укреплението се вмъква деморализация.

    Огнянов се начумери.

    -  Оня, който обезсърчава другите, ще бъде наказан със смърт тази минута!  -  каза той раздражено.  -  Кой забележи ти, Марчев?

    Десетникът му назова четирима души.

    -  Извикай ги!

    Обвинените се явиха. Те бяха възрастни хора  -  абаджии и търговци.

    Огнянов ги устрели с поглед и попита:

    -  Вие ли, господа, развращавате момчетата?

    -  Никого не развращаваме ние  -  отговори сърдито един от тях.

    -  Вие знаете ли такова поведение в такъв критичен час как се наказва?

    Те нищо не отговориха. Но това мълчание изражаваше повече упоритост, отколкото стресване.

    По челото на Огнянов се изписа внезапен гняв, но той го удържа и каза спокойно:

    -  Идете си на местата, господа… Ние вдигнахме революция и сега е късно да се разкайваме… Ние ще срещаме врага тука и къде Клисура никой не трябва да поглежда… Вие ще запазите къщята си и фамилиите си не като идете в нея, а като стоите извън от нея! Моля ви, не ме туряйте в трудно положение…

    Въстаниците не си отиваха.

    Огнянов ги изгледа смаян. Очевидно това беше протест.

    -  Какво има да кажете още?

    Въстаниците се спогледаха, после един от тях каза:

    -  Ние не сме били за това нещо!

    -  Аз пушка в живота си не съм хванал  -  добави друг.

    -  Та кой е хванал?  -  каза трети.

    -  Ние кръв не можем да леем…

    -  Страшливи ли сте?  -  попита Огнянов, като мислеше с тоя въпрос да ги засрами.

    -  Не е грехота, ако кажем…

    -  Страхуваме се, да!  -  каза злобно първият.

    -  Ние имаме челяд.

    -  Не сме намерили живота си на пътя  -  прибави един от по-смелите доста ядосано.

    -  Вашият живот и вашите челяди, и вашите къщи са нищо пред освобождението на България! А главно пред честта на България!  -  извика Огнянов с разтреперан глас.  -  Аз ви пак моля да не показвате малодушие и да ме не карате да вземам крайни мерки спрямо вас…

    -  Ние с пушка и с бунтове не сме боравили. Пусни ни!

    Огнянов видя, че с благи думи не ще може да победи упорството им… Нему му прекипяваше, но той се силеше да не избухне. Той разбра с горест, че само едно дълбоко отчайване и ужас пред борбата придаваше на малодушните тая смелост и решителност да се признаят пред самия си началник високо за страшливи, без да се червят от срам.

    От това признание до паническото бягство оставяше само една крачка. Той реши да действа безпощадно.

    Не трябваше заразата да се остави да прихване и останалите до тоя краен степен. Дисциплината преди всичко.

    -  Господа, ще се покорите ли на длъжността си, или не?  -  попита ги решително.

    И той чакаше с мрачен поглед и с разтупано сърце отговора им.

    В тоя миг ненадейни викове се чуха отдире му. Той се извърна и видя недалеко на поляната, че Боримечката гонеше един циганин. Другите въстаници се натрупаха да гледат и с раздирателни викове насърчаваха Боримечката, който при всичките си гигантски крачки не успяваше да стигне босия и лек циганин… Някои даже замериха с пушките, но Огнянов ги спря. Очевидно бежанецът беше се таил досега в Клисура и се беше помъчил да избяга и да се спаси в някое турско село. Циганите, които в първите дни бяха успели да избягат, бяха първите, които занесоха на турците вест за въстанието в Клисура и подробности за разположението на бранителите. По природа и по интерес те се явяваха верни съюзници на турците и тук, и другаде в подобни случаи… Боримечката продължаваше да гони циганина, като правеше грамадни скокове и летеше като една стихия… Но циганинът вземаше преднина над него и те все повече и повече се отдалечаваха от укреплението…Сега и с куршум беше мъчно да се бие циганинът. Изведнъж той се спря смаян; отпреде му се зададоха двама въстаници от далегледната стража и той се намери между два огъня. В същата минута Боримечката стигна до него, сграбчи го в устрема си и се повали с него на земята. От укрепленията се раздадоха весели викове… После замахаха:

    -  Тука! Тука!

    Боримечката, озлобен и ядосан, подкара циганина насам, като го обсипваше с урагански попръжни, които стигаха ясно до укреплението.

    Скоро бежанецът бе доведен.

    Въстаниците го заобиколиха. Свирепи чувства оживиха посърналите им лица. Циганина го познаваха всичките. Той беше се вече два пъти опитал да избегне из Клисура, първи път с някаква тайна поръчка до рахманларци, дадена нему от задържания в града турчин  -  от конака,  -  но беше наказан само с по-строг затвор. Сега вече нито дума можеше да бъде за пощада.

    Началникът на укреплението се обърна към десетника си и няколко време тихо се съвещаваха.

    -  Да, да  -  довърши Огнянов,  -  всяко снизхождение и милост са вредни сега. Малко виждане на смърт може да посвикне страшливите да я гледат по-смело… Но трябва от военния съвет да дойде присъдата. Марчев, иди завчас на Зли дол и изложи работата… Моето мнение и просба е смъртно наказание да бъде. По-скоро.

    Десетникът тръгна.

    Огнянов се обърна строго към един възрастен въстаник:

    -  Чичо Марине, тури тоя циганин под стража!

    После се обърна към други двама по-млади:

    -  Момчета, отведете тяхна милост, поплювковците, на оня край, вземете им пушките и ги пазете под стража до втора заповед!

    Деморализираните четири въстаника пребледняха, но се покориха и тръгнаха към мястото на ареста си.  

 

  Едно кръщение

    29. глава

    Огнянов заходи назад-напред край окопите развълнуван. Лицето му, твърде измахнато, се набразди от черни мисли.

    Той се отби към един куп въстаници, които усърдно копаеха новия окоп, погледна машинално към тях, без да забележи приятелското ухилване на Рачко, качи се пак на насипа, гледа на изток с бинокъла си и с още по-заледени черти на лицето слезе и отиде на първото си място.

    -  Що за народ, що за народ!  -  бъбреше си той.

    Завърна се Марчев.

    -  Смъртна присъда!  -  каза той запъхтян.

    -  Военният съвет се произнесе?

    -  Да, смърт без отлагане!  -  приложи високо Марчев, после пришъпна нещо ниско.

    Огнянов кимна задоволително.

    Думите „смърт без отлагане” се чуха и по-надалеко. Те се зашъптяха и от въстаниците и минаха до ъгъла, дето стояха арестуваните.

    Одеве бледни, те сега побеляха като стена.

    Те сега разбраха, че тук се не шегуват. Из един път военният съвет им се изпречи като нещо ужасно грандиозно, неумолимо като съдбата. На това място само бог беше по-голям от него.

    Един въстаник се приближи до Огнянов.

    -  Арестуваните се каят и молят за прошка.

    Огнянов отговори сухо:

    -  Присъдата излезе, късно е сега…

    После прибави към него повелително:

    -  Брайков, вземи още Нягула и Благоя, и Искров и отведете четворицата души в оная долчина, за да изтеглят наказанието си. Присъдата на военния съвет трябва точно да се изпълни.

    Брайков, доста слисан и смутен от всичко това, отиде да изпълни заповедта на началника на укреплението.

    Ни един глас вече не се обади за защита на осъдените… Никой не желаеше да мине за солидарен с тях… Всеки чувстваше, че животът му зависи сега от волята на военния съвет, единствен съдия и безапелационен.

    Осъдените въстаници, карани от други четворица, минаха през сред укреплението и се спуснаха по сипея в долчината.

    -  Закарайте и циганина там!  -  извика Огнянов.

    После тихо даде някакви наставления на десетника си, който също се спусна подир другите.

    Лобното място беше една влажна и зелена усойка, из която къркаше малка баричка. Отвред почти сипей и брегове. Огняновото укрепление се нахождаше на върха на западния. Въстаниците се бяха навалили да гледат оттам екзекуцията.

    Отляво на баричката стърчеше един дъб, наполовина изсушен от устрел на мълния.

    Двамата въстаници най-напред заведоха циганина при дървото, разпасаха му червения пояс и го вързаха за дънера.

    Ужасът беше сковал устата на нещастника. Кръв потече от попуканите му устни.

    Недалеко от брега стояха четворицата други осъдени: те чакаха своя ред. Скотски ужас бе обезобразил чертите им.

    Марчев извика:

    -  Доведете ги тука и тях!

    Осъдените потеглиха насам. На трима се преплетоха краката, та вардачите им ги хванаха под мишници и ги поведоха до мястото, дето заръча десетникът.

    Марчев ги нареди на десет разкрача разстояние от вързания циганин… Вероятно, за да присъстват по-отблизо на страшното зрелище, което след малко и те щяха да дадат на другарите си въстаници, натрупани на върха на яра.

    Те бяха оставени невързани. Но ужас бе парализирал силите им, та нито им минуваше през ума мисъл за бягане. То беше и немислимо.

    Една минута гробно мълчание.

    Марчев извика високо и тържествено:

    -  Мехмед, циганинът от Клисура, по причини на троекратно опитване да избегне из затвора с гнусната цел да служи на неприятелите на България е осъден от Върховния съвет на смъртно наказание за пример на други подобни предатели!  -  После се обърна към осъдените въстаници:  -  Господа, обърнете се право срещу Мехмеда…

    Те сториха това като автомати.

    -  Дайте по пушка на всеки едного от тяхна милост…

    Въстаниците, развълнувани, връчиха пушките си. Осъдените ги поеха с оглупели от смайване лица:

    -  Опушнете тогова сега де, по моята команда: едно, две, три…

    Гърмеж разтресе яровете и облак дим покри четворицата души.

    Циганинът стоеше прав, както си беше вързан на дървото. Ни един куршум не бе го улучил. Стрелячите вероятно не бяха в него мерили. Но той приличаше на мъртвец.

    -  Срам, господа!  -  извика Марчев гневно.  -  Втори път!

    И той повтори командата си. Пушките пак гръмнаха… Циганинът клюмна и провеси ръце надолу.

    От върха изръкопляскаха.

    -  Вашето наказание в това се състоеше, да се кръстите в кръвта, господа, за тоя път. Благодарете за великодушието на Огнянов и на милостта на военния съвет.

    Когато четворицата разбраха, че са спасени, те загледаха плахо и някак си като хора, които се събуждат от един тежък сън.

    Една усмивка от щастие едва проби ледножълтата кора на лицата им, която им бе прилепил страхът…

    Нови радостни ръкопляскания се раздадоха от укреплението…

 

   

  Стремска долина пламнала!

    30. глава

    „Чудно, чудно… Необяснимо… Ужасно! И до тоя час още нищо… Какво правят те? Какво върши Бяла черква? Мълчат като умрели… Мълчат… Ужасно мълчание! Страшно… Не смея да помисля, че там са сгърнали ръце и благоразумствуват… Дали не казва право самата истина тоя идиот? Но там е Соколов, там е Попов, там е Редакторът… Там са моите соколи… Изпитани момци, горещи глави. Какво чакат? Или мене чакат? Но ако се не явя или пукна аз, няма ли да правят нищо? Или са глухи и слепи, та не виждат? Клисура въстанала, Копривщица въстанала, Панагюрище въстанало, Средна гора пламти! Само Стремска долина спи! Или се е пък случило нещастие? Или някакво извънредно препятствие? Но това е невъзможно! Ако Бяла черква не може да въстане, тя може да прати поне една чета от десетина души макар… Тя може да ободри другите… Но тя стои, стои! Всичките известия потвърждават това… А такива страшни въодушевления!... Такива сериозни приготовления бяха… Дали същото вършат и другите места? Поразия, проклятие божие виси над България тогава!”

    С тия мрачни мисли Огнянов, предрешен като турчин, вмъкваше се днес предпазливо из дола на Стара река в Стремска долина.

    Както знаем, на 20 априлий той минуваше през Клисура, за да иде в Бяла черква с намерение да я повдигне, щом удари часът на общото ставане. Часът удари обаче оня същи ден за Клисура. Заварен от бунта в минутата на страшно душевно страдание, той слепешката се хвърли в него, та да заглуши болките си във вихъра на борбата и да намери смъртта между борците за свободата на отечеството. Съобщенията на Клисура с долината бяха прекъснати. Огнянов прекара пет денонощия в укрепленията, в кипяща деятелност по организиране отбраната, измъчван от нетърпение да приеме известие, че пламнала и Бяла черква… Огнянов, със сърце обляно с кръв, проклинаше случая, който го докара в Клисура… Той виждаше как страшно влияеше на духа на въстаниците й това зловещо мълчание, как то опропастяваше движението… Той напразно се силеше да ободри другарите си и им се божеше, че на всяка минута се очакваше да въстане Бяла черква, а след нея и другите. Най-после и той хвана да губи надежда и с ужас предвидя катастрофата на Клисура, както и на революцията. Тогава се реши на едно смело до безумство предприятие: да се промъкне до Бяла черква през развълнуваните турски населения и да я повдигне.

    Той се излагаше на страшен риск и премеждия. Но повдигането на Бяла черква щеше да хвърли искрата на въстанието и в другите готови за въстание места, надлъж по полите на Стара планина. И тогава силите на турците бяха разделени, Клисура спасена, пожарът разширен и кой знае? Революцията тържествуваше!... Много велики преврати в историята се дължат на най-нищожните обстоятелства… Прочее резултатът заслужаваше риска. И подвигът бе намерил человека си.

     Беше вече обед, когато той се озова в самата долина. Тя беше сега в пълен разцвет, плувнала в сенки и зеленини. Кристални поточета бягаха из моравите и измежду кичестите дъбови горици. Въздухът наситен с розови благоухания, като будоара на една царска фаворитка. Тук долината, особено под лазурното небе и радостно сияние на слънцето, беше засмяна и възхитителна като земен рай. Но тя не привлече вниманието на пътника, той не видя нищо от това…

    Той би предпочел да я видеше в пламъци.

    Пътят му минаваше през турското село Рахманлари, най-близкото до Клисура. Той безстрашливо го приближи. Кога минуваше през гюловите градини на края, спряха го няколко въоръжени турци, те бяха стража.

    -  Откъде идеш, брате?

    -  От Алтъново.

    -  За накъде?

    -  За Ахиево… Татък мирно ли е?

    Ахиево, беше турско село, най-ближно до Бяла черква.

    -  Слава богу, татък е мирно.

    Огнянову се сви от болка сърцето.

    -  Ти по-добре остани в селото. Утре ще бием Клисура.

    -  Да видя… сбогом!

    И Огнянов влезе в селото.

    Той найде улиците сега извънредно оживлени. Из тях сновяха купове турци, набучени и нащръхнали с оръжие. Кафенетата бяха натъпкани също; бакалниците пълни, ханът пълен. Очевидно тук имаше няколкостотин души, пришли от околните села, за да нападнат Клисура. Рахманлари беше сборният им пункт. Обхванат от страшни предчувствия за съдбата на Клисура, Огнянову все се искаше да добие по-положителни сведения за Бяла черква, все му се вярваше, че може на последния час да е станала… С тая цел помисли да влезе в хана, що го държеше един белочерковченин. Но се убоя от някаква подлост и не влезе. Той тръгна напред, като диреше с поглед към коя група турци да се приближи. Случайно замина покрай мечета. Видя, че и вътре беше пълно. На вратата му се тълпяха наваляк богомолци и нови прихождаха на рояци. Имаше там нещо извънредно. Огнянов разбра, че ходжата трябва да държи проповед, за да подкладе още фанатизма на тия свирепи тълпи. Неодолимо любопитство го облада, та се мушна между богомолците. Той не се излъга: същата минута проповедникът се покачваше на дървеното одърче, което има значение на амвон в турските храмове. При осветлението Огнянов добре забележи, че той не беше обикновеният селски ходжа, а софта, вероятно дошъл чак от К… и нарочно.

    Тишина веднага се възцари.

    Софтата захвана тържествено:

    -  Правоверни! Едно време в славното царуване на нашите велики султани светът трепереше от името на османлият. Възток и Запад му се покланяха, моретата му пращаха дарове, кралюве и кралици се простираха и лижеха свещения прах пред трона на калифа. Велик беше тогава аллах и неговият свят пророк Мохамед. Както се види, много грешихме пред бога, пиянствахме и блудодействувахме, братувахме с нечестивите и приемахме техните закони. И ето, бог ни остави да бъдем поругание на поруганите и стъпкани от потъпканите… Ей, аллах, аллах! Прати ни огнения меч на ангела Асраила да облеем Възток и Запад с кръвта на твоите врагове! Да зачервим моретата и да прославим небесата… Ето моето слово, правоверни! Наточете ножовете, пригответе всеоръжията си с молитва и бъдете готови, защото вече удари часът да умием срама си с кръвта на гявурите пред единния и великия бог на исляма…

    В тоя дух и с тоя витийски начин ораторът захвана речта си… Той я продължи дълго време при напрегнатото внимание и пламтене на погледите на стотини богомолци.

    -  Ето какво се върши тука  -  каза си той, като не дочака и излезе на улицата;  -  значи, слуховете за тия проповеди били истини. Ние проповядвахме въстание против турското правителство; техните апостоли проповядват изтреблението на българския народ! Значи, борба ужасна ще имаме, борба на народ с народ, да се не лъжем вече… Българската земя е тясна за двете племена… Нека бъде така… Няма връщане!... Жребият на България е хвърлен! Но как се захваща нашата свята, въжделена революция! Боже! Покрий България!

    И той пак захвана да се разхожда на площада. Молитвата се свърши и богомолците заизлизаха на площада; образуваха се малки групи, които оживлено гълчаха под впечатлението на проповедта. Огнянов приближи до една от тях и се вслуша в разговорите. Той разбра какво беше положението сега. Клисурското въстание най-напред било изпоплашило турското население от околните села, защото то помислило, че руска войска дошла в Клисура… Под удара на тоя страх то се наканило да вдига семействата си и да се спасява с бяг. Скоро обаче от турци, успели да се измъкнат невредими от Клисура, както и от неумелостта на самите въстаници то разбрало, че има работа с прости раи, абаджии повечето и няколко даскали, и това му повърнало всичката дързост и самоувереност. То решило, без да чака военна помощ, само да се разправи с клисурци. Огнянов разбра още, че рахманларци са направили изкусни рекогносцировки и сега разположението и силата на всяка стража приблизително са познати на неприятеля. Утре очакваха Тосун бея от К… с нови пълчища башибозуци и щяха незабавно да ударят въстаналия град.

    Тия разкрития привождаха в трепет Огнянов. Той сега още по-силно съзна необходимостта да се ускори въстанието и в другите български градове.

    Трябваше да се изпревари Тосун бей.

    Той се запъти на изток.

    Той мина безбедно турското село Текия. При западния му вход стоеше стража, знак, че откъм изток няма опасност… Той и тук забележи силно движение. И тук се очакваше появлението на Тосун бея, за да се присъединят към неговата орда.

    -  В Бяла черква, в Бяла черква! По-скоро!... Трябва Тосун бей по-напред да се удържи в железните гърди на моята Бяла черква… А това ще стане, ох, то ще стане, щом аз пристигна… С единия Редактор (Безпортев) само ще обявя въстание и след половин час петстотин души ще имам под знамето. Тя ще пламне или от въстание, или пък от пожар… Напред, напред! Боже, дай ми криле!...

    И Огнянов хвърчеше към Бяла черква. Той чувстваше, че още два-три часа ход  -  и ще зърне отдалеко белите комини на града и пирамидовидния фронтон на черковата. И сърцето му тупаше от безумна радост.

    Недалеч от селото, което остана зад него, пътят му се спусна в един сенчест дол, който пресичаше равнината. Кога се намери в дола, той зачу мътни звукове от тъпани и зурли. Вероятно сватба ставаше в някое турско село, и твърде безвременна, по всяка очевидност. Но скоро всичко утихна и той забрави това. Като възлизаше по срещния бряг на дола, тъпаните и зурлите пак екнаха твърде наблизо пред него. Той, учуден, изскокна на върха и тогава му се представи пред очите зрелище, което го вкамени.

    Равнината пред него беше почерняла от турци, които идеха с тая варварска музика. Няколко червени пряпорци се развяваха. Тая сган се движеше насам без ред, разбъркано и шумно. На слънцето светеха пушки, косери, брадви, маждраци, които стърчаха над рамената и гъжвите на башибозуците. Повечето бяха по ръкави и елеци по причина на силната пладнешка жега… Вълната бе изпразнила турските села, през които бе минала. Никаква дисциплина не стягаше тия мятежни редове, но една цел, свирепа, дивашка, ги свързваше, тласкаше напред, одушевляваше: кръвта и плячката. За кръвта носеха пушки и сечива  -  да я леят, за втората влачеха върволица кола подире си  -  да я носят… Това пияно от фанатизъм пълчище при звука на тъпани и зурни идеше, наближаваше бавно като паплач скакалци, но неудържимо.

    Един само конник, с бяла чалма, висок, мършав, чер, яздеше отпред: предводителят.

    Той махна на циганите да спрат.

    -  Хей, мюсюлман, ела насам!  -  извика той на Огнянов.

    Огнянов с ниска темена приближи.

    -  Откъде идеш?

    -  От Текията.

    -  Какво има татък?

    -  Нищо… Всичко добро, слава богу.

    -  Какво казват, много ли са тия в Клисура.

    -  Че доста са, както уверяват, аллах да пази царството…

    -  Какви са?

    -  Московци, казват…

    -  Мълчи, пезевенк! Там са крастави раи само…

    -  Прощавай, бей ефенди.

    -  Ти къде отиваш?

    -  На К…

    -  Хай, връщай се с нас!

    Огнянов неволно пребледня.

    -  Бей ефенди, дай воля да…

    -  Назад!  -  изкрещя Тосун бей, па бодна коня и тръгна.

    Ордата мръдна пак. Зурните и тъпаните гръмнаха. Потокът повлече Огнянова назад.

    Беше безумно да се мисли за възпротивление или за пробиване навалицата, която наводняваше околността. Нещастният, с отчаяние на душата, се остави на течението. Той беше унищожен, убит. Последната му надежда загиваше. Той вървеше машинално напред като в сън, тласкан и застъпван от буйните тълпи, от час на час по-големи и по-зверски весели… И човешката вълна го отнасяше все назад, все назад към голите рътове, зад които се крие Клисура.   

  Ново покушение   

    31. глава

    Сганта на Тосун бея стигна привечер в Рахманлари, още повече нарасла и фанатизирана. Тя завари вече там друга сган турци, надошли от околните села, които очакваха нея. Прочее Тосун бей щеше да нападне утре Клисура с една сила от около две хиляди души.

    Селото беше натъпкано със свят. То едвам побираше тия нови гости. Понеже нощта беше ясна, повечето налягаха на улицата да спят.

    Същото стори и Огнянов по неволя.

    Той лежеше сам, на едно купище тъкмо срещу хана, който се държеше от белочерковчанина.

    Макар и късно, прозорците на хана още светеха. Вътре беше още пълно.

    Огнянов беше решил,  та и не можеше инак, да не спи. Той беше длъжен да се опита тази нощ, дори е време, да се измъкне из тоя паплач турци, дето бе загащен; утре това беше невъзможно.

    И той впиваше със силно напрегнати мисли поглед в светещите прозорци на хана. Той мислеше как и как да мине през гъстата стража, която пазеше краищата.

    Той се надяваше лесно да извърши това поради турското си рухо и доброто знание турския език. Но уви! Каква полза от това, че той се спасил, че се завърнал жив и здрав на укреплението си?

    Бяла черква остаяше мирна, а гибелта на Клисура беше неминуема.

    Да се опита тази нощ да тръгне за Бяла черква беше почти невъзможно: стражата на източния край на селото имаше заповед никого да не пропуща, за да попречи на случайните дезертьори… Да остави за утре, деня, още по-невъзможно…Та па и да би било възможно, той не би тръгнал вече за Бяла черква. Нему беше съвестно да отсъства от Клисура в един ужасен час за нея… Неговото липсване щеше да бъде погледнато като едно бягство, като една подлост. Не, невъзможно. Но как да се съобщи нещо на Бяла черква? Едно последно опитване не можеше ли да стане? И Огнянов страшно напрягаше ума си.

    Най-после една идея го огря. Той реши да се опита да придума ханджият да прати за Бяла черква някого от синовете си утре, син му би могъл да се придружи за безопасност към някой случаен пътник турчин, понеже утре беше пазарен ден в К…

    Тая идея се усмихна на Огнянов. Макар че осъществяването й се представляваше много мъчно нещо, но важността й заслужаваше и усилия, и риск. Да, голям риск: най-напред той трябваше да издаде себе си, да повери съдбата си на тоя ненадежден ханджия.

    За щастие, той се познаваше с него и с фамилията му, понеже бе учител на големия му син, и това го поуспокояваше.

    Той стана от купището, свободно влязна през дворските вратня, мина през двора и приближи под малкото прозорче на стаичката в дъното на двора, долепена до обора, и хвана да се разхожда назад-напред по сайванта, дано случайно види някого от домашните. Той не смееше да потропа на прозореца или на вратата, за да не причини тревога.

    Дълго време той се разхожда тъй, без да излезе или влезе някой от къщните. Ханджият и синовете му шътаха в кръчмата при турчата. Навярно само жената на ханджият с малките деца е в стаята… На основание на това съображение той се престраши най-после и почука на вратата.

    Но случаят му дойде насреща. Вратата се отвори и една женска фигура се показа. Огнянов позна ханджийката. Тя се беше упътила към обора с едно кринче ечемик под мишница.

    Тя или го не видя в тъмнината, или не обърна внимание на него, вероятно го взе за някой турчин, който е обикалял коня си.

    Огнянов я застигна и продума ясно по български:

    -  Добър вечер, стрино Аврамице.

    Тя се извърна учудена, по-добре  -  уплашена.

    -  Не познахте ли ме?  -  прибави той с ласкав глас, за да я успокои, па побърза да се назове:

    -  Учителят на ваш Нанка… Огнянов…

    -  Кой, графът ли?  -  попита тя възчудена, като премести кринчето под другата мишница.  -  Ами що си тъй?...

    Но тя тозчас се сети:

    -  Ела, ела у дома… Чакай да изсипя ечемика в торбата на коня, па да идем у нас…

    След половин минута Аврамица и Огнянов влязоха през малкото прустче в една тъмна малка стаица. Ханджийката драсна кибрит и запали газева тенекиена ламбичка, която тозчас осветли мътно стаята и госта й.

    -  Из тая врачка се влиза в бостанчето ни, оттам през затрънената заграда се минува на улицата… Това да знаеш, ако ти потрябва  -  пошушна Аврамица и посочи на Огнянов мъничка една врачка, твърде ниска, щото човек само одве приведен можеше да мине през нея.

    -  Ами ти какво дириш тука? -  попита тя.

    -  Отивах от Клисура за бяла черква… Тосун бей ме пресрещна оттатък Текията и ме повърна.

    На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговори с пълна откровеност. Та без нея и нищо не би направил…

    Аврамица го погледна състрадателно:

    -  Олеле, мале, горките клисурци, какво ли ще изпатят… Таз сган за тях иде…

    -  Клисура ще пропадне, стрино Аврамице, ще стане плен и пожар… и затова се помъчих да я спася, но за жалост не можах да пробия до Бяла черква!

    -  Ами какво щеше да правиш там?

    -  Щях да повдигна и Бяла черква, и тя да стане, та да станат и други села покрай нея. Тогава Тосун бей щеше да се дръпне.

    -  Поразил го Господ тоя чер циганин!... Ами какво ще правиш сега?  -  попита пак Аврамица, като не знаеше какво ще й иска Огнянов.

    -  Ваш Ненко де е, тука ли е?

    -  Тука си е.

    -  А Кузман?

    -  Тука си е и той.

    -  Дека са?

    -  В дюкяна, при баща си, шътат, па и гледат да не отнесат нещо тия зверове…

    Огнянов помисли малко.

    -  Можем ли прати някого, Нанка или Кузмана, за Бяла черква утре?

    Майката го погледна в недоумение. По лицето й се изписа безпокойствие.

    -  Той може да върви заедно с някой тукашен турчин, с когото се познава. Утре е пазарен ден в К… и рахманларци ходят да си търгуват там.

    -  Ами страшно е, даскале…

    -  Като има другар турчин, няма страшно… Па нататък е мирно… Никой не ще го закача…

    -  Че защо ще го изпратиш там?

    -  Едно писъмце да занесе на един мой човек, па тозчас да се върне назад… Утре по пладне пак ще си бъде тук.

    Тук Аврамица си припомни първите думи на Бойча и се сети с какво послание искаше той да праща сина й в Бяла черква. Лицето й стана угрижено.

    -  Че то, даскале, да попитаме баща му за тая работа.

    -  Аз те моля, стрино Аврамоце, да се не обажда на бай Аврама… Не можеш ли извика Нанка скришно да дойде при мене да го видя?

    Огнянов знаеше, че бившият му ученик го обожаваше и би сторил всичко, ако го помолеше.

    Лицето на ханджийката доби строг вид.

    -  Не, не, не бива без Аврамова воля.

    -  Но бай Аврам няма да го пусне.

    Очевидно одевешната благосклонност на ханджийката поизстина. В един миг й минаха хиляди опасности за чедото й, ако тръгнеше за Бяла черква. Ней стана някак страшно при тоя страшен и чуден човек. Тя вътрешно се разкая, че го не отпрати още в часа, и хвана да се озърта безпокойно. Но нейното добро сърце не допущаше жестока мисъл да влезе в главата й.

    Огнянов забележи силното й смущение. Той разбра, че с една нерешителна и слаба жена не може да се третира въпрос толкова сериозен. Времето минуваше и той трябваше да помисли за избягването си оттука. Той реши да бъде по-скоро осветлен.

    -  Стрино Аврамице, повикай бай Аврама за малко време, с него да говоря.

    На Аврамица олекна изведнъж.

    -  Отивам да му кажа на ухото, а ти стой тука и помни врачката. Ако чуеш нещо лошо отвън, да знаеш…

    И тя излезе.  

 

  Аврам   

    32. глава

    Огнянов остана самси. Той реши и с Аврама да почне откровено. Трябваше да се повери напълно на тоя човек и да се остави на неговата честност или безчестие. Задачата му заслужаваше сто живота, подобни на неговия, стига да се постигнеше. Във всеки случай той се полагаше на българското чувство на Аврама: той можеше да му откаже, но нямаше да го издаде. Той чу тихи стъпки по пруста, стъпки на един човек: разбра, че иде Аврам, и той спокойно се изправи пред вратата.

    Тя се отвори, и ханджият влязна. Неговото тлъсто, червендалесто лице беше цяло заляно от усмивка. Той заметна вратата.

    -  О, добре дошъл, графе, добре дошъл, графе! Здравичко ли си, как си… Добре, че дойде да се повидим, да си побъбрим… Много ми е драго, как ми е драго само… Всички се радват, и жената се радва, и момчетата се радват: Нанко не те е видял от половин година… Ти му си учители наставител… Добре ни дошъл, добре ни дошъл… Гледай, гледай…

    И възторгът, и радостните излияния на ханджият нямаха край.

    Огнянов беше възхитен. Той пристъпи смело към делото и в кратки думи изложи на Аврама положението и повтори пред него просбата, която по-рано бе направил на жена му.

    Аврамовата физиономия се разпущаше все повече и повече от задоволство и щастие.

    -  Бива, бива, бива, как не бива!... Твърде добре, иска ли питане?... За народа кой не ще да помогне? 

    -  Благодаря ви, бай Авраме  -  каза Огнянов покъртен…  -  В тоя велик час всеки българин да жертва или да помогне нещо за отечеството.

    -  Кой не ще да помага, има ли българин, дето да не помогне? За такава свята работа който се жали,от Бога ще бъде проклет. То хубаво, то хубаво… Кое момче искаш?

    -  Нанка да пратим… Той е по-хитър като по-стар.

    -  Бива, бива… Твоят ученик… Той за ваша милост главата си дава… Щом му кажа, като ще се зарадва… Написа ли книжката?

    И Аврамовият глас затрепера от радостно вълнение.

    -  Сега ще напиша билетче.  -  И Огнянов затършува из пазвите си.  -  Нямаш ли парче книжка?

    Ханджият извади из пазвата си къс оваляна хартия, сложи дивитя си пред Огнянова и каза:

    -  Ти напиши билетчето, а аз да прескокна до дюкяна: ония кучета, знайш, цели обирници.

    -  Завърни се по-скоро, бай Авраме, с Нанка мой, че аз, както ти казах, няма да се бавя, ще си тръгна.

    -  Сегичка ей.  -  И ханджият, като хвърли последен и сияещ поглед въз госта си, хлопна вратата.

    Огнянов в една минута написа билетчето. То съдържаше следующите няколко реда:

    „Въстание пламнало, в разгар! Не стойте ни една минута: обявете въстание тозчас. Една чета да удари в гърба Тосун бея; друга да вдигне селата… Кураж и вяра!... След малко и аз ида при вас  -  да умра за България. Да живее революцията!

Огнянов”

    Той се поздравляваше с успеха: той никога не би предполагал такава готовност и патриотизъм у Аврама. Той се ослушваше с нетърпение сега да чуе стъпките на бащата и сина. Уличните мълви и лаеве глухо пристигаха дотук… Ламбицата жумеше, блещукаше тъжно и пущаше нагоре един стълб вонещ дим.

    Ненадейно един писклив, раздирателен вик, един женски плач се разнесе в съседната стая.

    Огнянов потръпна.

    Позна, че тоя глас принадлежеше на Аврамица.

    Защо това плачевно викане?

    Неволно страх го налетя.

    Той се ослуша пак в полутъмната стая, чу някакви стъпки от сайванта, които се отдалечиха нататък.

    Тогава той отиде до ниската врачка и я дръпна.

    Врачката се не отвори. Той дръпна силно. Но тя стоеше като закована. Ужас го обзе, косата му настръхна.

    -  Предадоха ме!  -  изпъшка той.

    В същия миг някакъв шум се чу откъде врачката. Гаче увираха ключ в нея. Изведнъж тя се отвори и из отверстието лъхна вътре нощният ветрец. Огнянов впери поглед в тъмната дупка, отворена към градината. Тогава се показа в нея една глава.

    Това беше Аврамица.

    -  Излазяй де  -  пошушна тя ниско. Колкото слабо и да огря ламбицата лицето й, Огнянов съгледа по него, че се лъскат сълзи.

    Той се провря и се озова в градината.

    -  Оттук  -  издума Аврамица, като му показа една слива до оградата.

    И тя се загуби в мрака.

    Огнянов се прехвърли през трънака на оградата и се намери на задната улица.

    Тя беше пуста.

    Той търти из нея. Тя го изведе пак пред хана.

    Там се сблъска с една тълпа въоръжени турци. Те нахълтаха през вратнята и потънаха навътре в двора…

    Огнянов се изгуби и той в тъмнината.

  Нощта

  33. глава

    Далеко подир полунощ Огнянов, след доста премеждия, се завърна на укреплението.

     Защитниците бяха будни още, натъркаляни в тъмнината на черги и рогозки, донесени от къщята им. Те гълчаха тихо под ямурлуците си с очи, обърнати към безлунното небе. Огнянов се промъкна безшумно между тях и се тръшна убит, сломен физически и нравствено. Той се мъчеше да съсредоточи разпилените си мисли или поне да се докара до сън, който му беше необходим  -  за да може крепък да срещне утрешния ден… Но мислите му хвърчаха из пространството, разсеяни като подплашени рой пчели, а сънят все бягаше от клепките му. Не се заспива лесно в навечерието на едно сражение, по-добре  -  катастрофа.

    Настрана ставаше един разговор доста тихо между една малка група въстаници, налягали наблизо. Тоя разговор привлече вниманието му.

    -  Ти, както щеш, я обръщай, нашата работица е спукана  -  казваше един.

    -  Измамиха ни, измамиха ни, братко  -  въздишаше дуг.

    -  Изпи ни кукувица ума, та послушахме тия чапкъни… Запалихме сами къщите си  -  обади се трети.

    -  Що ни нам трябваше въстание?

    -  Сега да го опяваме, късно е вече.

    -  Ами?

    -  Лек, лек да се търси.

    -  Лекът е само един; да си плюем на краката  -  каза един познат Огнянову глас.

    -  Така, така, Бежанова майка не плаче.

    -  Ами Стоянова  -  допълни друг.

    -  Утре да очистим през Върлищница.

    -  По-добре още сега…

    -  Не може, караулът ще ни спре…

    -  Утре, утре.

    -  Да, в шашармата.

    -  Та тогава всички ще бягат, другите ще ни изпреварват.

    -  Огнянов е само куче… Той да ни не забележи.

    -  Ха, Огнянов офейка още вчера…

    -  Офейка?

    -  Само ние, клети, излязохме умни…

    Огнянов се повдигна и извика:

    -  Лъжете, нещастници, аз съм тук!

    При тоя страшен глас, който се разнесе из мрака, всички се спотаиха…

    Огнянов с възмущение и с ужас чу тоя разговор. Нямаше съмнение, че той изражаваше общото настроение на въстаниците в това и в другите укрепления. Гласът на един от говорещите му се стори познат от по-отдавна време… Но кой беше  -  не можеше да си спомни.

    „Боже мой, Боже мой!  -  мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не се пропуща острото нощно духане.  -  Какво стечение на обстоятелствата! Какви разочарования! Какви измени!... И подир това милей за тоя проклет живот, искай да живееш!... Утре имаме сражение, а аз още отсега предвиждам края му… Паниката е в сърцата; страхът от смъртта е разслабил ръцете и затъмнил ума на ония, които са дошли тука да я търсят… Тоя народ беше въодушевен, той се надяваше, той вярваше като дете и сега като дете трепери… Подлостта на едни увлече в подлост други… Бяла черква и другите излъгаха надеждите ни, деморализираха Клисура… Това е подлост, това е коварна измяна на общото дело… Тоя интригантски град бил способен само измени да прави, изменници да ражда. Той знае да ражда Кандовци, Аврамовци, той знае да създава Ради! Ах, и Рада, която отрови последните часове на живота ми! И аз диря смъртта, аз го напущам сега с проклятия… А как бих умрял щастлив и горд, боже мой, любим, озарен от лучите на любовта, уверен, че ще има да капне поне една сълза на моя гроб непознат. Да умреш, когато за тебе всичко е умряло в тоя свят, когато виждаш своите кумири в калта, своите идеали погребани!... Любовта, революцията!... Как е мъчна и безнадеждна такава смърт! О, как е тя желателна, необходима за нещастните като мене!”

    Планинският вятър духаше тъжовно над задрямалия кър. Шумата на околните гори изпращаше глух и зловещ шум, който тъмнината правеше още по-грозен. Всичките върхове, долове и планини наоколо, всичката природа пъшкаше настръхнала. Звездите на небето бързо и безпокойно трепкаха. Сегиз-тогиз нощна птица се обади в пущинаците и пак се възцари мъртво мълчание… Планинският вятър провлечено-печално шуми над главите на лежащите до окопите въстаници като далечно стенание. Това стенание се отзовава в душите им болезнено и ги кара да се тряпкат и озират в тъмнината. И пак падат в безпокойна дрямка, напълнена с бледни призраци на ужаса, пресичана от тръпките на студа и ледените целувки на вятъра.

    Най-после кресливият хор на клисурските петли зацепи нощния въздух и изпълни самотиите планински с живия си привет, предвестник на зората, на златното слънце, на живота и на подновяването празника на пролетта.     

  Утринта

   34. глава

    Въпреки тревожното състояние на духа си Огнянов заспа най-после и спа дълбоко два часа. Такъв крепък сън посещавал, уверяват, и осъдените в предвечерието на смъртното им наказание. Призори той се сепна и се озърна наоколо. Природата се разбуждаше. Развиделяваше се навсякъде. Небето, белизняво-бледосиньо, бе изгубило последната си трепкава звездица. То побеляваше повече и повече на изток. Една червена, яркоогнена тъсма лежеше надлъж по върховете на планините там. Това приличаше на зарата на някой отдалечен пожар. Прозрачни мъгли още се пластяха в гънките на урвите на Рибарица, но снежната й корона се руменееше вече от отблясъка на възточната заря… Само Богдан беше застлан още с мъгла и имаше настръхнал и студен вид. Но полека-лека мъглите се разсяха, виделината ставаше по-бяла и по-силна и зелените планини, гори и могили околовръст се усмихнаха и погледнаха радостно под лазурното небе на тая пролетна утрина. Някъде в гората ранни славеи запяха.

    Огнянов стана, хвърли поглед на лежащите въстаници в укреплението, завити с козяци и с ямурлуци, под които зъзнеха, и се запъти по посока на Зли дол. Той отиваше да обсъди положението с военния съвет.

    Скоро той се изгуби в дола, който пресичаше пътя му.

    Светна се хубаво вече. Изгря и слънцето.

    Въстаниците в укреплението бяха всички наставали и се заловили под надзора на десетника на работа по доизкарването новите окопи, станали нужни поради увеличението на числото им от малкия отредец, пратен тука снощи. Те сега бяха по-бодри. Марчев им бе пошъпнал, че Огнянов вече е направил рекогносцировка до отвъд Текията и че положително знае, че днес въстава и Бяла черква… Такава една вест повърна малко куража. Момчетата се малко поококориха, лицата им се отвориха  -  развеселиха, даже и някои затананикаха смешни песни. Свойственият на българина хумор не се забави да се прояви… Захвърляха се остроти на сметка четворицата клисурци, що бяха осъдени да застрелят циганина.

    -  От пет крачки, и да не можете да ударите Мехмеда… ами втори път… да му берете греха на горкия… Една минута, дето му дадохте още живот, струва за сто години мъченик… Той си изплати всичките грехове  -  казваше един.

   -  Дявол да ви вземе  -  отзова се друг,  -  направихте го мъченик… и той сега е в рая при Мохамеда…  -  подзе друг.

    -  Лъжеш  -  обади се трети,  -  Дичо и Стамен Гаргата го хвърлиха в локвата там и той сега е при жабите.

    Смехове.

    -  Бре, от толкова близко, и ни един куршум да го не удари!  -  извика друг един.  -  Аз от толкова място и с плюнка го бих улучил.

    -  Отрязвам си главата, че вие не сте мерили.

    -  Право, право, от толкова място и баба ми би го измерила…

    -  Мерихме бе  -  оправдаваше се един от закачените.

    -  Мерихте, ама мижахте…

    -  Истина, аз замижах, ама кога опънах чакмака.

    Смехове пак.

    Други закачаха Рачка за името му.

    -  А бе, Пръдле, който те надари с такова славно име?  -  питаше го един.

    -  Рачко! Тебе ти не е такова името, лъжеш  -  дразнеше го друг.

    Рачко се докачи:

    -  Кой лъже? Питайте графа!

    -  Не, не, лъжеш… докажи, че си наистина пръдле…

    И присмехулникът му каза какво доказателство иска.

    -  А бе знаете ли? Той ни взимал вчера за хайдуци…

    -  Има право  -  забележи един.  -  Боримечката го обрал: взел му ножицата и аршина из торбата…

    -  Що са му били?

    -  Натрошил ги за джепане на топа.

    -  Ех, тогава и Севастопол ще разбием.

    -  Ако и нашата батарея направи като злидолската, то ни един турчин няма да остане жив.

    -  И клисурското царство се остава навеки непокътнато  -  смееше се друг.

    -  Какво ли махат там?  -  попита един, като се обръщаше на изток.

    Всички се обърнаха към същата посока.

    Далекогледните стражи даваха условни знакове на укрепленията, че са видели неприятел. В същото време двамина души от тия стражи търчешком отиваха към Зли дол, да дадат подробности на военния съвет.

    Току-що известителите пристигнаха в казаното укрепление, показаха се откъде Рахманлари две конни отделения турски от по двайсетина души. Едното вървеше из друма, а другото през къра. Въстаниците с вълнение се взираха  -  няма ли да се появят други сили след конниците. Но нема други да се появи.

    Тозчас два пеши отряда, по численост по-силни от турските, спуснаха се от укрепленията, за да посрещнат турските. По-едрият отряд излезе из укреплението на Зли дол.

    -  Кой го води?  -  питаха въстаниците и се взираха в предводителя.

    -  А бе не видите ли, Огнянов!  -  обадиха се неколцина.

    -  Графът е, графът е, аз да се закълна… В каквито дрехи да се облече, аз го познавам… На Карнарския хан, вам лъжа, мен истина…

    Но никой не слушаше Рачка.

    Турците спряха, като видяха българските отреди, и се оттеглиха назад.

    -  Припари им на синковците  -  забележиха някои радостно.

    -  И днеска няма бой.

    -  Чини ми се, че Бяла черква им е отворила работа…  -  разсъди други.

    И укреплението пак зашумя от деятелност и весели разговори.    

    Бой

  35. глава

    Обед дойде и мина. Слънцето стоеше на най-високата си точка на зенита.

    В укреплението на Огнянов въстаниците довършваха обяда си и бързешката увираха в торбите си и вулиите осталите комати и сухоежбина. Техните измъчени, запрашени, неумити от неделя лица бяха безпокойни… Душевен смут бе се пак изписал там. Слабият успех беше ги поразведрил, но за минута. Те знаеха, че днешният ден ги ако не бъде решителният, то утрешният ще е такъв непременно. Те чувстваха, че бурята наближаваше бързо. И от час на час хвърляха безпокойни погледи на изток, въз голите поляни, дето се чернееха пръснато далекогледните стражи.

    Слънцето прежуряше. На дясна страна от батареята, изнесена и заложена още снощи, Огнянов, току преди малко завърнал се от Зли дол, облян в пот, бе силно занят с неколцина още души: бързаха да довършат новия окоп. Както казахме, снощи бе им пратено от военния съвет подкрепление от десетина души и съществующият шанец не стигаше.

    -  Даскале!  -  повика го един петдесетгодишен селянин.

    Огнянов се извърна.

    -  Какво е, чичо Марине?

    Вериговчанинът му подаде една хартия, просто сгъната на четири.

    -  Писмо за тебе донесоха.

    -  Кой го донесе?  -  попита Бойчо, преди да разгъне писмото.

    -  Иван Боримечката. Снощи те дири тука, но те не намери и ми го даде аз да ти го дам, като се явиш.

    -  Каза ли ти от кого е?

    -  От даскалицата.

    Огнянову се сви от болка сърцето, като че клъцнато от змия. Той смачка конвулсивно книгата с намерение да я хвърли, но се договеди, че това може да бъде забележено, и инстинктивно я мушна в джеба на дрехата си… По-бързо и трескаво подхвана работата си, каквото да заглуши мъчителното чувство, което размири душата му…

    -  Отде сега и тая Рада, в тоя момент!... Защо ми пише тя и какво иска от мене?... Няма ли най-после да видя борба, да срещна смърт… та да се свърши всичко!...

    В същия миг между въстаниците произлезе нещо особено. Всички се натрупаха по насипите на окопите и назъртаха на изток.

    Огнянов вдигна глава и устреми поглед към голите рътове. Тозчас далегледните стражи даваха пушки там  -  условен сигнал, че е забележен силен неприятел.

    Скоро те хванаха да отстъпват насам бързешката, като викаха:

    -  Много, много турци!

    Произлезе смущение в укреплението. Бранителите се защураха насам-натам побледнели.

    -  На местата си! Заповядвам ви!  -  изрева Огнянов, като грабна мартинката си от купа, дето бяха сложени и другите пушки.

    Тоя вик на Огнянов стресна въстаниците и те взеха да се настаняват в ложементите.

    В критически минути куражът и присъствието на духа у едного магически действат въз масата и я подчиняват. Тогава началник е оня, който поиска да бъде.

    Пристигнаха заморени няколцина души от аванпостните стражи. Огнянов ги посрещна:

    -  Какво видяхте?

    -  Турци! Страшна сган, иде насам… хиляда трябва да има… Пътят е почернял от башибозуци…

    Огнянов им кимна да млъкнат.

    -  Стойте!  -  извика той към ложементите, като видя, че мнозина не ги сдържаше и излязоха пак.

    -  Много, много  -  мълвяха неколцина, като се взираха от насипа.

    -  На местата си! Всеки при оръжието!  -  изкомандва пак повелително Бойчо. Навлязоха пак в ложементите.

    -  Задават се вече!

    Действително далеко на главния друм, там, дето той излазя иззад разлатото бърдо, подаде се главата на една гъста колона; на всеки миг тя се изтакаше насам по-дълга и пъплеше като безкрайна гъсеница… Това беше ордата на Тосун бея. Колкото приближаваше, толкоз по-явна ставаше нейната гъстина и многочисленост… Турците вървяха по четворица наред, двайсетина малки пряпорци и три големи знамена  - бели, червени, зелени и други цветове  -  се развяваха над колоната… Скоро тя запълни целия път от Кулата до Бяла вода, нещо два километра надлъж.

    Възцари се ново смущение в редовете на въстаниците. Никого не сдържаше на мястото му; всякой ставаше прав и се озърташе плахо-плахо.

    Само свирепият поглед на Огнянова ги малко задържаше.

    Черната колона продължаваше марша си все из пътя, додето стигна до кладенчето, на разстояние един куршум от укрепленията.

    Тогава стражата от Зли дол изпразни няколко далебойни пушки: тозчас по командата на Огнянов гръмна и нашето укрепление. Ревна и топът. Гъстък дим застла насипите и гърмежът процепи въздуха и заеча из планините…

    Неколцина души се повалиха в предните редове на колоната…

    В тоя миг Огнянов съгледа главите на трима души, които се спущаха из пътя към дола на Стара река. Тия въстаници бягаха от укреплението, възползувани от първата бъркотия и от дима. Огнянов инстинктивно позна в тая група бежанци снощните си съседи, които обсъждаха плана на бягането.

    В няколко разкрача той се озова на брега, на върха, под който стоеше сипеят и долът. Бежанците бяха влезли в една тясна пътека, изрита от пороите, и вървяха един след друг.

    -  Назад! Връщайте се, господа, или ще ви поваля!  -  извика той и насочи пушката си въз тях.

    Бежанците се обърнаха и останаха като вкаменени. Те бяха оставили горе пушките си. Огнянов позна в едного дякона Викентия, бръснат и в хъшовски дрехи. Клетият момък беше пламнал до ушите от срам.

    Те машинално обърнаха стъпките си назад.

    -  Чичо Марине, доведи тия страхопъзльовци тука и ги натъпчи в окопите… Ако кръкне някой, давам ти право да му пукнеш главата.  -  И Огнянов бързо се намери на поста си.

    -  А бе, пъси синовци, бари една пушка за кумова срама да бяхте хвърлили, па тогава да бягате…  -  гълчеше ги чичо Марин, като ги подкарваше към окопа с пушка, насочена в гърбовете им.

    Това внушително поведение на началника смири другите въстаници… Те задържаха проявлението на страха си, но за няколко минути само. Устните на повечето се бяха попукали до кръв.

    Турците не бяха гръмнали още нито една пушка. Падането на другарите им, свалени от първите залпове из укрепленията, причини минутна бъркотия в редовете им. Отнесоха ранените до оградите на околните гюлове, а те купом бързешката заотстъпиха назад. Тая първа сполука поободри въстаниците и те продължиха енергически  огъня срещу неприятеля. От непрекъснатите гърмежи цялата планина и могилите гаче се тресяха.

    Бели облачета, накацали по разни върхища, означаваха присъствието на укрепленията. Стрелбата им следваше и когато турците се бяха доста отдалечили, та ги не стигаше куршум… Доста далеко отзад ордата се мяркаха неколцина конници. Те съставляваха главния щаб на Тосун бея… Ордата ги приближи и се навали около тях. Тя стоя там на сгъстен куп доста време. Види се, ставаше съвещание и се изменяше планът на нападението. Действително забележи се някакво размърдване на ордата, разкъса се на няколко части, които се разделиха една от друга. Тогава, като по даден знак, всички тия отделения, в разсипан строй, се хвърлиха насам с бесни викове и с голяма буйност и стремителност… Едни тичаха по голите върхища към планината, други към урвата на Зли дол, трети към Средна гора, към дола, из който тече Стара река и отваря проход към Клисура, четвърти  -  към лозята  -  за нашето укрепление. Въстаниците ги посрещнаха отдалеч още със залпове, но турците загърмяха само щом влязоха в чертата на куршумите… Няколко минути облаци дим съвсем забуляха укреплението от постоянна стрелба, но гърмящите все намаляваха и намаляваха. Огнянов с лице, зацапано от барут и покрито с кал, която потът превръщаше на гъсти потоци по бузите му, опиянял от дъха на кръвта, замаян от пищенето на куршумите, що хвъркаха над главата му, ту се изправяше с мартинката, която бълваше бял дим, ту се снишаваше в шанца си.

    От миг на миг той несъзнателно викаше, без да се озърта в окръжающия го дим:

    -  Удряйте! Гърмете! Кураж, братя!

    Внезапно той зачу зад себе си гласа на чича Марина, който казваше на другиго някого:

    -  Момче, ниско, ниско стой… Ще те ударят…

    Огнянов неволно се обърна надясно и през разредения от ветреца дим зърна един въстаник, който прав, без да се снишава, гърмеше въз неприятелите, съвсем изложен на куршумите им. Тая дързост беше цяла лудост.

    Огнянов, изумен, позна Кандова!

    Поразен от това, той машинално отиде до него и в дима му простря десница и му каза:

    -  Брате, дай ръката!

    Студентът се извърна, погледна тихо, ледено Огнянова, но му стисна силно ръката. Това ръкостискане на двамата противници беше знак на примирие пред взора на окървавеното отечество, а може би и на прощаване, вечна раздяла…

    Една струйка кръв обля Огняновата ръка, когато държеше Кандовата. Тая струйка изтече из ръката на студента.

    Огнянов забележи кръвта, но това го не учуди, нито порази, даже не разбра значението на тая струйка топла кръв… Повече го порази това, дето видя Кандова тука.

    Действително студентът, подир като бе оставил Радината стая, скоро след Огнянова бе отишъл на мястото, дето се раздаваха оръжия, и оттам на укрепленията към Стара река… Пратен снощи тука с подкрепителното отделение, той не беше още забележен от Бойча, тая заран всецяло погълнат от залисиите на длъжността си.

    Огнянов се дръпна и се озърна прав около себе си.

    Тогава само той забележи, че окопът беше почти пуст… Въстаниците бяха изчезнали из укреплението… Само петима-шестима души, между тях Кандов, още остаяха и продължаваха огъня, който омършавяваше. Гърмежите оредяваха и от другите укрепления, също напущани вече от бранителите си. В замяна на това неприятелските куршуми по-изобилно ръсеха и правеха опасно всяко показване из окопите.

    Огнянов, отчаян, обезумял от ярост, поддържаше с малцината си храбри другари неравната борба, решен да умре на мястото си. Укреплението, прочее едно от всичките възточни, следваше да се пуши още.

    -  Олеле, мале!  -  извика се болезнено наблизо.

    Огнянов трепна от този вик и се обърна на лява страна, отдето той дойде.

    В окопа възнак беше паднал Викентий. Червен чучур кръв шуртеше между шията и гърдите му и почервяваше рохката земя. Куршумът беше го пронизал смъртоносно. Тая кръв изми позора му…

    Чичо Марин го изнесе настрана, за да го поемат други и отнесат в града. Но никого нямаше там. Височината беше пуста…

    Опразнените ложементи немееха грозно. Само редки гърмежи от другите незаплашвани върхове на север и запад от града присъединяваха се, безполезно впрочем, към Огняновото укрепление, което привличаше сега куршумите неприятелски като един магнит железните стърготини. Турците на орляци продължаваха да настъпват насам и гърмяха непрестанно. Те се промъкваха предпазливо през лозята и през гюлищата, които още ги деляха от укреплението, снишаваха се до случайните заслони, лягаха инстинктивно при всяко съглеждане, че ще гърмят от някой връх. Те запревзимаха едно по едно укрепленията, изпразнени по-рано от паниката. Вместо въстаниците или труповете им те намираха там оръжия, паласки, чанти, дрехи и друга плячка. Намериха и черешовите топове, изнесени вчера вечер по два, по три във всяко укрепление. Освен два другите стояха още пълни, никому не беше дошло на ума да им запали фитиля, та и дух не бе остало за това.

    Турците се показаха на височините на Шайковец и над самия град. Из улиците му запращяха пушки против тях и свалиха знаменосеца и още едного. Но съдбата на боя и на града, който се бе задимил на няколко места, беше решена вече в полза на Тосунбеевите пълчища. Те с викове на черни рояци се спуснаха от урвите към нещастната Клисура, като черни рояци врани на някой пресен труп.