0889887871
Тютюн
Димитър Димов
Български писател, 1981 г.
Из
Част 1.
Глава I
Гроздоберът беше към края си.
… сред лозята… ту задружни песни,
бързи и жизнерадостни като хоро, ту самотни и провлечени гласове, наситени с
печал, която се издигаше към синьото небе. Слънцето грееше меко, листата на
черниците, крушите и дюлите, засадени около вилите, капеха при всяко полъхване
на вятъра, а жълтите пръчки на лозите, привързани с лико, висяха огънати
безпомощно под тежината на изобилния плод…
Памида изтърсваха небрежно в каци и
кошове, а кехлибареножълтия болгар и мискета, покрит със синкав прах, нареждаха
грижливо в плитки сандъчета, за да го поставят после в трици, които щяха да го
запазят до късна есен.
… това опиянение от слънце, любов и
сладък плод щеше да трае само няколко дни…
Ирина
Дъщерята на Чакъра, старши стражар от околийското
управление.
Невена Коканова в ролята на Ирина
във филма „Тютюн”, 1962 г.
Слаби са думите, за да разкрият силата й -
и като актриса, и като човек!
Динко
Едро, хубаво момче с руса коса и зеленикави очи.
Втори братовчед на Ирина, селско момче с шаячни дрехи и цървули, на
което Чакъра даваше малко скъпернически безплатна храна и квартира, за да учи в
гимназията. Срещу това роднинско благодеяние той го използваше през лятото за
полската работа в лозето и тютюневата си нива.
Ирина се срамуваше от роднинството си с него поради цървулите и шарената
торбичка, с които идваше в гимназията.
… градински чай, къпини,
пожълтели листа, шипки с оранжеви плодове…
Някои от лозята бяха вече обрани и
пусти. Само плашилата, с изтърбушени сламени туловища и широкополи шапки,
висяха самотно… и тъжно… От многоцветната и умираща растителност, от имортелите
и жълтурчетата край пътя се излъчваше някакво примирение, което тишината и
мекото слънце насищаха със сладостна печал.
Римският път излезе на шосето.
… само веднъж да свърши гимназия и да отиде в София, да се запише в
Медицинския факултет… Ирина знаеше
как да живее и какво да постигне…
Борис
Син на Редингота, учителя по латински.
Борис беше усоен, неприветлив и
саможив младеж, без определено занимание, откакто е изкарал гимназия. Беше по-скоро
дребен и слаб - белег на оскъдицата и недояждането, сред които
живееше учителското семейство на Редингота. Имаше бледо лице и тъмни, дълбоко
поставени очи, които гледаха остро.
…
На Ирина й се струваше, че това студено и правилно лице би харесало на
жените, за които четеше в романите.
…
В часовете на вечерния здрач, когато почиваше от четене или от работа
през деня, тя си бе изработила идеалния тип за красив мъж. Човекът, в когото
щеше да се влюби, трябваше да бъде висок и сух, но здрав, с дълги крака, с
тънки и красиви ръце и с ъглесто лице, по което личат следи от дълбоки страсти.
Синът на Редингота не беше такъв, но все пак в него имаше нещо, което я
смущаваше. Той не приличаше на никой друг младеж в града… У него имаше
нещо несъзнателно дръзко…
…
Сега Борис стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си
лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки. В ръката си държеше
малка подвързана книга, а от джоба на сакото му се подаваха вестници.
Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после
я видя… Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избелялата пола
и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше добре сложено тяло
и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на
кожата й, леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Ирина бе свила доста
грижливо гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й
нотка на осъзната и малко високомерна сериозност.
Чакъра излезе на двора, покатери се на една стълба и почна да откачва
низите с тютюн от дървените летви, заковани върху лицето на къщата. Ирина
поемаше низите, сдипляше ги грижливо и ги отнасяше в бараката до малката зеленчукова градинка.
Това се повтаряше всяка вечер, за да не пострада тютюнът от нощната роса. Сушенето
на тютюна изобщо беше сложна операция, от която зависеха цветът и благоуханието
му. Листата не биваше да се излагат веднага на слънце, защото щяха да изсъхнат
много бързо и да станат чупливи, а трябваше да се оставят два или три дни на
закрито място, докато увехнат. След това низите се поставяха последователно ту
на слънце, ту на сянка, докато зелените листа добиеха златистожълт цвят.
…
Мястото беше усойно и диво, но от него се разкриваше хубава гледка към
града и долината на реката. Когато излязоха на полянката, Борис свали сакото си
и го постла върху изсъхналата трева. Двамата седнаха срещу слънцето с лице към
града. Къщите приличаха на малки зарове, разпилени около реката, а между тях,
из улиците и площадите, подобно на мравки, пъплеха хора. Следобедният влак,
идейки от София, наближаваше гарата като малка ленива гъсеничка.
…
- Значи, медицина!... - рече Борис малко подигравателно, като запали цигара.
…
Ирина уточни мечтите си, вплитайки в тях и идеята да работи в далечни, южни страни. Борис я наблюдаваше с хладния блясък на очите си.
- Това е добър план... - произнесе той най-сетне. - Това е тъкмо животът, който трябва да води момиче като тебе... Но колкото за южните страни, боя се да не те направят глупава фантазьорка.
- Защо? -
попита тя.
- Защото човек се чувства добре
само там, където може да спечели пари.
…
- Ти никак не приличаш на братята
си -
замислено прошепна тя.
- Да, никак. Те са комунисти.
- Какво стана с големия ти брат (Павел)? С
какво се занимава сега?
- Чете забранени книги и агитира
между глупците срещу властта… Изкара романска филология, но не го приемат за
даскал, понеже има присъда от септемврийските събития…Сега се занимава с
преводи… или нещо подобно… не знам точно с какво… С тази глупава идеология той
зарази и малкия ми брат (Стефан)… Причиняваше хиляди неприятности и лишения на семейството…
Когато човек няма пари или е неспособен да ги спечели, намира изход в
идеологията на комунистите. Братята ми се утешиха именно по този начин… Ние
постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града. И затова едва
ли има нещо, което да мразя повече от бедността.
…
-
С какво се занимаваш сега?
…
Борис направи лека гримаса и не отговори. Едно
момиче не може да разбере нищо от възможностите, които обещава тютюнът.
…
Когато слязоха в града, вечерният здрач се
беше сгъстил. От дворовете на къщите долитаха весели гроздоберски песни,
придружени от свирене на акордеони.
…
След като се разделиха, Борис тръгна към центъра на града, продължавайки
да усеща вкуса на устните й, които още не умееха да целуват.
…
И понеже си оставаше винаги пренебрежителен към жените, а мисълта му беше заета с миража на тютюна, Борис не съзна, че тръпчивият вкус на устните й го бе развълнувал много по-дълбоко, отколкото мислеше.
…
… пред Борис блесна… златният мираж на тютюна… жълтокафените тютюневи
листа с наркотично благоухание можеха да се превърнат за него в печалби и
могъщество…
…
Понякога успяваше да зърне хората от тоя недостъпен и всемогъщ свят. Те идваха
с лимузини, които струваха половин милион… По цели нощи той разсъждаваше върху
това и тютюнът се превърна в огнена мечта, която изгаряше въображението му.
Но още през първите дни (Борис работи в склад за преработка на тютюн в родния си град)
миражът му показа жестокостта си. Наркотичната миризма на тютюневите листа му
се стори непоносима. Отровният прах, който поглъщаше през деня, вечер къртеше дробовете му с остра, мъчителна кашлица… Лицето му стана бледно, виеше
му се свят и често повръщаше, облян в студена пот. Това бяха признаците на
остро отравяне с никотин у начинаещите, които се престараваха и оставаха след
работно време, за да спечелят благоволението на майстора. Усърдието продължи
три месеца и Борис се надяваше на повишение. Но майсторът беше предпазлив човек
и не му позволи да мръдне по-нагоре от денкчия. След още три месеца този младеж
благодарение на ума и образованието си можеше да го измести. Тютюневата търговия
процъфтяваше и главните експерти търсеха под дърво и камък такива хора. Един ден
майсторът се обезпокои до такава степен, щото намери за по-добре да уволни
Борис.
Част 1. Глава II
…
Борис съзна за хиляден път, че всички го
мразеха - и директорът, и чиновниците, и майсторите, и
работниците, - но късно се сещаха да му пречат. Всички усещаха
болезнено превъзходството му на способен човек. Каквото предричаше -
излизаше вярно, каквото намисляше
- свършваше добре, каквото
кажеше -
удряше силно и на място. Директорът отхвърляше инициативите му, но после
ги провеждаше, за да ги припише на себе си. Майсторите го ругаеха, но тайно подобряваха
работата си. Работниците го мразеха, но му се подчиняваха. Той сякаш бе роден,
за да преуспее в света на тютюна. Наистина Борис беше лишен от топлите и
сърдечни качества на обикновените човеци, но светът на тютюна не се
интересуваше от това. Студеният закон на печалбата търсеше и издигаше тъкмо
такива хора.
…
Част 1. Глава III
…
В святкането на очите, в гласа и думите на този младеж (Борис) имаше магия. Той спомняше
на Татко Пиер (Спиридонов - генералния директор на „Никотиана”) младостта
-
годините, в които Татко Пиер притежаваше същата обтегната като стоманен
лък воля, същия остър ум, същата хладна пресметливост и пламенен устрем...
Никотиана
Акционерно
дружество за износ на тютюни
Някога тук влизаха и кервани от камили, които
пренасяха стоките на юг към пристанищата на Бяло море. Но тия кервани,
изпращани от гръцки търговци и навяващи романтиката на минали времена, отдавна
бяха престанали да идват. Те бяха заместени от камионите на „Никотиана”.
…
Спиридонов -
генералният директор на „Никотиана”, се гордееше с това, че пръв беше
успял да влезе във връзка с чужбина и да освободи българския тютюн от опеката
на гръцките търговци.
Борис говореше за тютюна и показваше удивително подробни знания за качествата му по райони и околии. Намекваше за прочистване на персонала, като във фирмата се оставят само енергични и високо платени хора. Дълги размишления бе посветил той и на въвеждането на тонгата… този нов, удобен начин на манипулиране на тютюна… Трябваше да се поведе енергична борба с левите елементи, да се заинтересуват правителството, полицията, пресата, патриотичните организации, да се пуснат детективи между работниците в складовете, за да се изхвърлят заподозрените. И за още много неща говори Борис, и така увлекателно и ясно ги излагаше…
…
Татко
Пиер го гледаше все тъй неподвижен, все тъй втренчен в лицето му… Какъв обесник, какъв тип, умен, съвестен… пълен
с енергия и безкрайни възможности!... Не беше планът му, който омая Татко
Пиер. Този план можеше да сполучи, но можеше и да се провали от конкурентните
фирми. Германците водеха преди всичко политика и после търговия, за да водят
след това търговия и после политика… Но Татко Пиер беше поразен от дарбата му да обхване едновременно връзките
между нещата, от енергията, която светеше в очите му, от жаждата и страстта му
да печели… Никакви любовници, никаква светска суетност и разпуснат живот не
биха могли да го отклонят от тази страст…
…
Тъй разсъждаваше той, гледайки Борис, и в
душата му се разливаше някакво философско спокойствие, което го освобождаваше
от трескавата спазма на живота, от тягостното усещане, че с идването на
старостта му фирмата щеше да се разпадне и алчни хиени да разкъсат тялото й. Най-после
той беше намерил човека, на когото можеше да остави златната и могъща „Никотиана”
без тревога и съжаления.
- Да,
младежо!... - каза Татко Пиер. -
Всичко това е чудесно… За мене
обаче е по-важно, че ви открих…
Татко Пиер запали пура и продължи:
- Утре
заминавам за Атина и след две седмици ще бъда отново тук… През това време
почивайте, мислете, работете, вършете каквото искате, но от днес сте на заплата
в централата на „Никотиана”. Още тази вечер ще напиша писмо до Костов (главния експерт в златната и
могъща „Никотиана”). Сега той се е запилял някъде из Швейцария…
…
- Вие
искате да се изкатерите догоре, да пипнете международните връзки и да
заработите сам… Е, добре, когато видя, че станете готов за това, аз сам ще Ви
подкрепя… Разбирате ли ме? Да, Вие сте умен, виждам, че ме разбирате…
И Татко Пиер продължи да говори за почтеността, енергията и трудолюбието, за
насладата от постигнатия успех, за умерения живот, за безсмислицата да се
пръскат пари… И за още много неща спомена той, понеже беше умен мъж и добър
психолог…
Следващите дни Борис прекара вкъщи, погълнат
от сутрин до вечер в разработването на плана за въвеждане на тонгата, за
преустройството на покупките и за по-пълно използване на работниците в
манипулацията. Всичко това той написа във форма на изложение, от което после
Спиридонов можеше да извлече обща заповед до клоновите директори на фирмата. Отделните преустройства се сливаха в един
съгласуван и цялостен план, който централизираше управлението и улесняваше
надзора върху работата на районните и клоновите директори. Така се избягваха
злоупотребите… Така се постигаше максимално използване на труда и големи
съкращения на разходите по манипулацията. На
мястото на досегашното обичайно и донякъде ориенталско търгуване Борис
въвеждаше началата в дейността на западноевропейско предприятие, които беше
изучил подробно в немски ръководства… След това Борис взе от склада една
пишеща машина и се залови да препише изложението на чисто.
„Йордан Матев (в ролята на Борис Морев във филма „Тютюн”, 1962 г.) остава в моята памет като един от не само талантливите български актьори, не само добър партньор, честен партньор на сцената, но и един изключително организиран и дисциплиниран актьор. Това на нас ни създаваше усещането на хора, които работят с другар, който им помага да имат своето самочувствие на сцената" (Иван Кондов, актьор).
Част 1. Глава IV
…
Мария (дъщерята на Спиридонов - Татко Пиер) съзна тъжно, че не помощта, която му даде… (Борис чака часове в двора на тютюневия склад, докато успее да се срещне със Спиридонов, пристигнал в градеца заедно с дъщеря си и с нейна приятелка. Мария го забелязва и настоява пред баща си този непознат младеж да пие чай с тях…)… не помощта, която му даде… беше причината за неговото вълнение.
…
- Аз нямам право да използвам добрината Ви… - бързо произнесе Борис. - Половината град дрънка, че моят успех в „Никотиана” се дължи само на Вас.
Жилите на слепите му очи биеха силно.
…
И чувството, което Мария изпитваше сега към Борис, се подхранваше тъкмо от неговата сдържаност и студенина.
…
Пристигането
на Костов (Мария го кани в провинциалната къща от детството си, за да представи
бъдещия му помощник Борис Морев) хвърли тютюнджиите в нова тревога… В това
време Костов показваше на Мария новата си американска кола, която бе купил в
Швейцария… В движенията и говора му имаше нещо младежко, което забавляваше
Мария. Той беше висок петдесетгодишен ерген с продълговато розово лице, със
сини очи и сребърнобяла коса. Носеше сако от кафява панама, светъл голф и великолепни
спортни обувки. От цялата му твърде красива фигура лъхаше неповторима
елегантност и светска суета…
…
Татко Пиер даваше щедро четиринадесета заплата на районните си директори и възнаграждение от половин милион на главния си експерт…
…
Към храненето господин главният експерт на „Никотиана”
беше толкова взискателен, колкото към облеклото, автомобилите или приятелките
си… Той бе донесъл от София бутилка специално вино… Десертът беше любимата му
орехова торта…
…
-
Прочетох във вестниците, че сте избран в Международния комитет за
зимните състезания в Гармиш.
…
- …
тази малка чест за България…
… изборът задължаваше Костов да похарчи
най-малко половин милион за угощение и банкети в скъпите хотели на Гармиш…
…
След вечерята Костов продължи разговора за приема, който ротарианците му устроили в Базел, за лошото здравословно състояние на Барутчиев старият (бос в тютюневата индустрия), който боледуваше от туберколоза, и за новите фантастични планове на Торосян, който възнамеряваше да основе филиали на фирмата си за тютюн в Цариград и Кавала...
...
След това Костов направи едно от
постоянните си оплаквания, че се усеща преуморен. Моментът да се заговори за
Борис беше дошъл.
…
Помощникът
му трябваше да бъде едновременно способен и честен, а тия качества се
съчетаваха рядко.
…
- Къде
е това чудо? - сухо попита Костов.
…
- Аз
го открих - повтори Мария. - А
папа го прецени внимателно от всички страни… Този младеж е тъкмо човекът, за
когото отдавна мечтаете.
…
Костов гледаше съчувствено бледното
малокръвно лице на Мария с пепеляворуса, опъната зад ушите коса, с тънки,
безкръвни устни и лишени от блясък очи. Левият й клепач висеше малко по-спуснат
от десния, а ъгълът на устните й от същата страна изглеждаше леко удължен. Движенията
й бяха бързи, отсечени. В тях имаше някаква странна, сякаш непроизволна
острота, като движения у човек, който бе пил много кафе. Нещо в нервната й
система не беше в ред и това можеше по-скоро да се отгатне, отколкото да се
забележи…
…
Мария чувстваше, усещаше, преживяваше
истинския Шопен и знаеше как да го предаде, но не можеше, защото пръстите й не
се подчиняваха, защото движенията им бяха поразени от страшната и напредваща
болест… Мария покри лицето си с ръце и заплака тихо.
Костов отиде при нея и започна да повтаря
безпомощно:
-
Мария, успокой се… Всичко ще мине!... Лекарите възлагат големи надежди
върху последната серия от инжекции, която ще почнеш наесен…
Но той знаеше, че и тази серия нямаше да й
помогне.
Лила
Гимназистка
Дъщерята
на Шишко истифчията.
Познава
всички горчиви страни на бедността (едностайна паянтова къщичка с глинен под;
дълги зимни месеци на безработица; неплатените училищни такси в гимназията;
премаляването от глад; липсата на палто през зимата; скъсаните обувки през
дъждовете на есента).
Познава
напрежението на партийната работа (безкрайните разпити в учителската стая около
маркс-ленинските кръжоци; тревогата от издайничеството за пръснатите позиви
през нощта; студените тръпки при явки с нелегални другари; ужаса от
мъченията при партиен провал).
Познава
и цялата подлост на света, срещу който се бореше и който мразеше до дъното на
душата си; и безуспешните опити на фирмите да подкупят баща й; безмерната
алчност на господарите; глупостта и продажничеството на слугите им.
…
Всичко това придаваше на красотата й някаква
сурова и хладна острота.
…
Лила стоеше изправена като гъвкава фиданка,
която бурята не можеше да надвие.
…
Шишко въздъхна тежко: „Не се тревожа, щерко!
Ти не си вече моя дъщеря, а човек на партията… И нека тя те направлява и съди”.
Лила: „Във ваше време (времето от младините
на баща й Шишко) можехте да се жените, когато си искате. Нямаше такава
буржоазия и закон за защита на държавата. А сега на всяка крачка по петите ни
вървят детективи”.
…
Като светица живееше Лила (според верния другар на партията Шишко - баща й), но Шишко не
забелязваше това досега и го считаше за обикновена, задължителна добродетел…
Обзе го внезапно угризение за бедността, която не му бе позволила да създаде
почти никаква радост на дъщеря си.
…
Личният живот бе отхвърлен назад и Лила се
върна отново към мислите, които я занимаваха всекидневно. Пред нея се изправиха
тревожно неизяснените въпроси за партийния курс, за разногласието между
другарите по върховете, за подготовката на обща тютюнева стачка в града. От
решението на тези въпроси зависеше всекидневната й дейност между работниците.
При всяка среща Павел я осведомяваше върху тях, но откъслечно и непълно, защото
сам не знаеше как ще се развият събитията. Докато потисничеството на
работниците ставаше все по-голямо, членовете на ръководството губеха време в
теоретични спорове и взаимни обвинения в сектантство. Павел бе член на
областния комитет и водеше борба за отърсване от остарелите методи на действие.
…
Лила употреби напразни усилия да заинтересува
Ирина с маркс-ленинските кръжоци. Дъщерята на Чакъра не издаде нищо пред
учителите, но твърдо отказа да влезе в кръжоците.
…
Лила мразеше Борис неудържимо още от
гимназията. Макар и беден, той споделяше реакционните възгледи на баща си, а сега
бе станал най-противният тип в склада на „Никотиана”. Дали нямаше да бъде
подходящо, ако Павел поговореше с Борис и се опиташе да го вразуми? Не, нямаше
смисъл. Двамата братя бяха скъсали отдавна завинаги връзките си. Те се мразеха
и злословеха един за друг като врагове. Колко различни бяха характерите у
тримата синове на Редингота! Павел
- комунист, Борис -
реакционер! Като ремсист Стефан се държеше изобщо добре, но понякога
проявяваше черти, които не й се харесваха (на Лила). Бе сприхав и самомнителен,
изпадаше в уклони наляво и дясно, според настроението си, и не търпеше чужди
мнения особено след като го изключиха от гимназията и се почувства герой.
Високомерието на Стефан можеше да свърши лесно с провал… Неспокойната мисъл на
Лила се спря и на Динко! И при него работата не беше в ред. Динко бе непоклатим
ремсист, но обичаше братовчедка си с някакво тайно, упорито и потиснато
чувство, което Лила се опитваше да избие напразно от главата му. Той завърши
гимназия с отличие и понеже още не беше заподозрян в полицията, един другар от
градския комитет даде идеята да постъпи в Школата за запасни офицери. На
партията трябваха и хора с военно образование.
...
...
От Втора част на романа
Динко умира в ръцете на Ирина, ранен при схватка на своя партизански отряд, загубил доверието на своите подчинени, хвърляйки ги в неоправдана акция заради омразата си към Борис Морев и воден от желанието си да убие именно него, но вместо това смъртта си намират едни от най-опитните партизани. В този момент безнадеждно страда единствено партизанката Варвара - тайно и безотговорно влюбена в широкоплещия командир на отряда.
Когато фон Гайер е разстрелян без съд и присъда от същия партизански отряд в канавката край пътя...
...
…
В душата на Лила продължаваше да тлее тревога
за Динко. В характера му имаше едно непристъпно, тъмно и затворено ъгълче,
което се изплъзваше винаги от въздействието й.
…
Лила въздъхна, измъчена от мисълта, че Борис
Морев беше негодник и подлец, а братята му комунисти. Потискаше я и
съжалението, че Павел потъваше все по-дълбоко в опасни идейни спорове, че
Стефан имаше тежки недостатъци в характера си, че умният Динко бе влюбен така
глупаво в (според Лила) добродушното и нищожно момиченце Ирина, което на всичкото отгоре не
му обръщаше никакво внимание. Колко сложни и заплетени бяха отношенията между
хората.
…
От боровата гора идеше едва доловим прохладен
и освежителен лъх, който Лила пое с наслада… но заедно с това почувства копнеж
по нещо, което й липсваше въпреки любовта на Павел.
…
Такъв беше законът на борбата. Той изправяше
Павел и Лила непрекъснато пред опасности, правеше душите им напрегнати,
тревожни, чувствителни и непримирими.
Павел Морев
Тъмни
очи, права черна коса, грубо изсечено лице с орлов нос, мъжествено и твърдо
като у древен картагенски войник. Чувството за естественост го бе спасило от
сектантската мода, която караше интелигентните комунисти да ходят лошо облечени
и небръснати дори когато имаха възможност да се погрижат за външността си. Той
носеше приличен костюм и чиста риза.
…
Макс
Ешкенази
Той произхождаше от бедно семейство
на многоброен и пръснат по цяла България еврейски род.
… беден като тенекеджия, умен като равин,
непрактичен...
Постоянно проверяван - напълно неоснователно - от по-висшите партийни фукционери за неговата лоялност към партията, заради тесногръдието им е отлъчен от работа в града и пратен заедно със Стефан Морев да агитира по селата. Поредният партиен провал!
Лукан
Има ръководен пост в партията,
честен, ала тесногръд…
… страшно студени и откъснати от живота очи…
… работниците не му вярват… по време на
нелегална конференция той говори дълго, но не успява да ги убеди в правотата
си…
… Лила също присъства на тази нелегална
конференция на партията, подкрепя Лукан: „Когато свърши речта си, някои от
другарите се усмихваха и я гледаха иронично”.
Блаже -
работнически народен представител
Възрастният другар от градския комитет:
-
Очаквах от тебе, Лила, други възгледи по въпросите, за които спорим - сухо
добави той.
Лила се изчерви повторно.
-
Заради Павел Морев ли? - попита тя гневно.
-
Заради партията!... - спокойно отговори възрастният другар от
градския комитет. - Партията съществува, преди да се е родил
Лукан, а аз и твоят баща сме едни от нейните създатели!
Възрастният другар е против методите на работа, постоянните безсмислени нелегални срещи, тайно предавани съобщения. При една такава акция е застрашен животът на Варвара, заловена от полицията в града, подложена на мъчителни разпити. Тя не издава никого, не разкрива и плана за стачката.
Тесногръдието на партийните функционери води до поредния партиен провал - изключването на Павел Морев от партията, след което той попада първо във Франция, после в Бразилия. Установява се в петролните области на Аржентина, където продължава да следва своя идеал. Завръща се в България. Той е един от организаторите на деветосептемврийския преврат през 1944 година. Неговите възгледи за широк партиен фронт (още преди да избяга в Аржентина, той говори на Лила - „кипнала от гняв” - „заблуда е да мислиш, че комунисти могат да бъдат само работниците... комунисти или зародиш на комунисти има навсякъде: в театъра, в университета, в администрацията, в армията... отърси се от заслепението си... ти - Лила - си скована от схеми..."...)... се увенчават с успех. Той се оказва победител - и над тесногръдието на партийните функционери, и над тогавашната власт, заграбена и окрадена. По време на нелегалната си партизанска работа Павел се укрива във вилата на своя брат Борис Морев в Чамкория. Ненадейно се среща там с Ирина. Тя не го издава, но после - когато къщата й в София е одържавена от партизаните и превърната в щаб на новите властници, един от които е именно той - Павел Морев, и то един от най-важните, Павел Морев не й помага, за да бъде лоялен към партията и нейната власт, въпреки че може да й помогне!!! - за изваждането на задграничен паспорт, с което предвещава гибелта й.
Непосредствено след деветосептемврийския преврат Костов също се самоубива.
...
Макс Ешкенази не се отказва от становищата на
Задграничното бюро, с което се противопоставя на теснопартийната линия на
Лукан. Макс Ешкенази се самоубива.
Стефан Морев си изработва „собствено” разбиране за
случващото. При лошо организираната стачка на тютюноработниците - хвърлени необмислено и безпощадно в неравна битка заради ограничеността на партийните функционери - той попада в
затвора, където умира от малария.
Стачката отнема живота не само на един от
работниците, натоварени от партийните функционери с отговорности по нейното
провеждане. В този ден умира Симеон, умира и Спасуна, хвърлила
камък срещу Чакъра, който също загива при изпълнение на служебния си дълг.
В деня на стачката Лила е проследена от агент на
полицията. В страха си тя го убива.
При бягството си Лила счупва ръката
си. Въпреки смъртта на баща си и неприемливостта към възгледите на комунистите Ирина
също изпълнява своя дълг - дълг на лекар
- и лекува Лила, без да я предаде на властта.
„Внезапното решение на Павел да
скъсат с Лила я бе ударило като чук. От Лила се бе откъртила любовта -
единствената лична радост, която си позволяваше в своя тежък, обречен на
борба живот.”
Част
1. Глава VI
Господин
генералният директор на „Никотиана” изглеждаше спокоен, млад и красив. Носеше елегантно
тъмно пардесю, цветно копринено шалче и модна шапка с тясна периферия.
Личеше, че е съвсем млад, но острият леден
поглед караше човека да не разчита на младежката му отзивчивост.
Всъщност никой не можеше да каже, че господин
генералният директор не разбираше от работата си. Бяха изминали две години от
назначаването му за втори експерт на фирмата, почти една година от женитбата му
с Мария и едва осем месеца от смъртта на стария Спиридонов, чието място зае
веднага.
Борис Морев
- мощен диктатор на тютюневия
свят.
homme d' affaires
-
Животът е действие, Костов!... Борба… напрежение… Тъкмо в това намирам
удоволствие!
…
Барутчиев старият заедно със Спиридонов
изнесе първите български тютюни в чужбина. Но колкото повече забогатяваше,
толкова повече отпадаха силите му и характерът му ставаше по-мрачен и
по-затворен. Общественото му чувство се изрази в грубо обсебване на
демократическата партия за търговски цели, а младежкото му великодушие се
превърна в алчност. В характера му отначало не липсваше известно чувство за
безвъзмездна обществена дейност. На младини беше участвал като четник в лявото
крило на македонското революционно движение, след това стана кмет без заплата в
родния си град и го изчисти от миазмите и тифуса, като прокара водопровод. Самото
начало на богатството му се губеше в мрачна легенда. Говореше се, че е
подправил завещанието на чичо си. Но тая легенда почиваше на измислица. Той бе
получил наследството си законно и го увеличи стократно чрез търговия. Сега той
изглеждаше на върха на могъществото си, беше един от най-богатите хора в
България и вестникът му направляваше общественото мнение. Лидерите на
демократическата партия му се подчиняваха сляпо, а царят го викаше на коронни
съвети. И досега, макар и с проядени от туберколозата дробове, слизаше в
хладните подземия на складовете си… обикаляше с кърпа на уста прашните салони
за манипулация и дишаше напоения с отровни изпарения въздух на истифчийските
помещения.
…
Издигането на Коен вървеше по златната нишка на социалдемокрацията… Историята му
можеше да се разкаже така: през 1918г. еврейският социалдемократ Кнор беше
изгонен от болшевиките и намери убежище в Германия. Вместо пари в джоба си Кнор носеше друго, много по-голямо богатство в
главата си. След две години той стана собственик на малка фабричка за
папироси, която откупи от някакви си братя Нилзен. Тогава социалдемократът
Щреземан даде на социалдемократа Кнор правото да отчита бандерола от цигарите
на фабриката си след продажбата им. Това бе сполучливо измислен безлихвен заем
от държавната каса. Малката фабричка се наду, започна да расте като буйна
плесен и да задушава или поглъща всички фабрики за папироси, които се опитваха
да й съперничат. След още няколко години бившата фабрика на братя Нилзен се
превърна в могъщ папиросен концерн, управляван от доктор Кнор. Тогава именно стана още едно събитие. Социалдемократът
Кнор срещна на някакво събрание в Хамбург социалдемократа Коен…
Гледайки умните насмешливи очи на Коен,
Борис съзна, че социалдемокрацията беше нова форма на древното изкуство да се
управлява светът чрез пари.
…
Всички изявиха готовност да въведат напролет
тонгата.
Част 1. Глава VII
…
Борис
изпита доволство, което го обземаше при всяко връщане вкъщи. Колко хубав беше
домът му!... Вътрешността наподобяваше простото, но неповторимо и елегантно
облекло на Мария.
…
Фон Гайер
(основен представител на Немския папиросен концерн), Прайбиш и Лихтенфелд са
отдавна тук… Живеят в една вила в Бояна и разучават сведения за нашето
стопанство…
…
Ясното зимно утро надничаше бавно в стаята на
Лихтенфелд (рус, висок, мършав, с обиден поглед и малка глава)… Само патриций,
превърнат в роб, можеше да разбере смъртната скука, която всяка сутрин
обхващаше Лихтенфелд при мисълта за предстоящия работен ден. Фон Гайер проучваше
целия стопански живот на България. Проучваше го бавно, методично, всестранно и
изчерпателно, с търпението на истински германец, с точността и усърдието на
учен. Фон Гайер приличаше на сметачна машина, а Лихтенфелд беше просто клавиш в
тази машина. Но тъкмо защото беше просто клавиш, а не нещо повече, фон Гайер го
удряше немилостиво и постоянно. И на Лихтенфелд се струваше, че ще полудее от
ударите. Работата му се състоеше да прави извадки и резюмета от все нови и нови
статистически годишници, от все нови и нови доклади и преписи от доклади, които
търговските аташета изпращаха от легацията. Впрочем, същата работа, но без да
се бунтува, изпълняваше и Прайбиш (Той беше нисък, добродушен шишко от селски
произход и с особено удоволствие дочиташе статията в „Die Woche”, в която се разправяше как
внуците на кайзера благоволили да станат членове на хитлеристката партия).
…
Някакъв стенен часовник удари осем. Фон Гайер
изискваше неумолимо работата да започва в девет.
…
Лихтенфелд се изправи до прозореца с ръце в
джобовете. Утрото сияеше със слънчев блясък и ледена синева. Равното поле беше
покрито с чист, девствен сняг, а над София висеше огромен плосък облак от червеникава
мъгла и сив каменовъглен дим. Над облака лъщяха като златни шлемове кубетата на
„Александър Невски”. Далеч по хоризонта се протакаше безкрайна верига от снежни
планини - царството на мечките. Понеже не се вълнуваше
никак от пейзажа, Лихтенфелд погледна надолу към двора на вилата. При чешмата,
гол до пояс, се разтриваше със сняг фон Гайер.
…
Фон Гайер влезе в трапезарията.
Той обиколи стаята с поглед, поздрави сухо по
хитлеристки и седна на масата. Мургавото му лице бе силно зачервено от студа. Той
имаше ниско, атлетическо тяло, голяма уста и металносиви очи. Смачканият му
работен костюм изпъкваше веднага пред модната елегантност на барона
(Лихтенфелд). Върху ревера на сакото му беше пришита лентичката на железния
кръст. От цялата му личност лъхаше романтиката на минали феодални времена,
бездушната коравина на прусак и спокойствието на работлив германец. Ако у фон
Гайер се беше въплътил средновековният дух на рицар-разбойник, в сравнение с
него Лихтенфелд приличаше на изродено придворно конте. При Първата световна
война фон Гайер беше летец от прочутата ескадрила на Рихтхофен. Куцаше от
падане при въздушен бой.
…
Гласът на Борис беше рязък, сякаш даваше
заповед.
- Искам
да ми уредите веднага лична среща с фон Гайер… Можете да присъствате и вие.
- … Аз
се канех да му говоря вече за Вас.
Борис остави слушалката и бавно тръгна по стълбите
за втория етаж. Сега той не мислеше нито за Кршиванек (австриец, който успява в
дребни сделки, подпомаган от Зара, последната любовница на Татко Пиер) и Зара,
нито от фон Гайер, Прайбиш и Лихтенфелд. Съзнанието му беше обхванато само от
това, че „Никотиана” можеше да доставя на Немския папиросен концерн годишно
десет или дванайсет милиона килограма тютюн, че той можеше да стане
най-богатият човек в България, много по-богат от Татко Пиер и туберколозния
Барутчиев. А после?... После върху хоризонта на мечтите му се очерта новият
величествен етап. Той щеше да основе филиали в чужбина, да командва банки, да стане търговец от европейски, от
световен мащаб.
Част 1. Глава XII
… благоухаеща пролет…
…
Сега Ирина искаше само едно: след като
завърши факултета, да остане на научна работа в него. Привличаха я клиниките,
чистата бяла престилка, лъскавината на микроскопа, дългите редици от медицински
списания в библиотеката. Привличаха я спокойният и трезвен живот, умственото
общуване с колегите, тихата радост на труда…
…
Но дали беше достатъчно всичко това? Тя усети изведнъж, че все пак нещо й липсваше през този дъждовен пролетен ден, нещо, от което бе имала нужда винаги, но което прогонваше съзнателно, за да не я върне към миналото й. Ирина го усети внезапно и бурно. Това не бе вече Борис, а само сълзите и радостта, с които някога я изпълваше той.
...
Ирина чете целия следобед вкъщи, а надвечер отиде в библиотеката да прегледа главата за херниите в един многотомен немски учебник по хирургия.
…
Борис се усмихна студено и тъжно… Познатият
глас, тъмните очи парализираха мисълта й, подчиняваха волята й, обхващаха
цялото й същество с магията на октомврийския следобед преди четири години,
когато го видя за първи път.
…
- Ти
си загубил последното нещо отпреди: увереността, че те обичам.
…
Ирина изпитваше смесено чувство на тъга,
страх и щастие… Все същият си оставаше той!... Говореше топло, почти нежно, но
тъмните му и мрачни очи следяха напрегнато израза на лицето й. Може би се опитваха
да отгатнат решението й, може би го отгатваха вече, но със същата ужасна,
затворена пресметливост, както преди. Той отново стоеше пред нея: студен, непроницаем
и сигурен в себе си, както в оня есенен следобед, когато се срещнаха за първи
път. Нищо не се беше променило у двамата оттогава. Те само почваха отново.
…
Колко чудна беше тази способност у Борис да
използва хората, без да ги разбира!...
Тя се загледа в строгия юношески израз на
лицето му. В него нямаше отпуснатост, излишък от тлъстини, следи от безпътен
живот и злоупотреба с удоволствия. Парите още не бяха покварили живота му.
…
Той притежаваше изкуството да постига всичко,
но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към
действие… За филистерите богатството беше достатъчно, но той… не можеше да се
нарече филистер въпреки ограничеността и пресметливостта на духа си.
…
- Ще
превърна „Никотиана” в концерн. Възнамерявам да открия филиали в чужбина… Но ти
имаш съвсем погрешна представа за парите. Парите са нищо… При парите остават
само глупците. Много по-важни са властта и могъществото, които създават. Впрочем
ти сама ще оцениш това!...
- … Аз
не мога да разделя под каквато й да било форма търговския ти успех.
…
Костов… в лицето на това момиче (Ирина) имаше нещо одухотворено и красиво, което измъчваше, отпечатваше се в съзнанието завинаги и оставяше след себе си тъга, копнеж и усещане за недостижимост.
Част
1. Глава XIII
През
отворения прозорец лъхаше прохладата на юнската вечер, дъх на изба и бензин. Глъчката
по булеварда беше затихнала, а от Зоологическата градина ревеше лъвът. Джазът на
„Ариана” свиреше „Червени рози” и сладникавата, омръзнала до втръсване мелодия
ставаше все по-натрапчива всред замиращите случайни шумове.
Костов… се питаше гневно докога щеше да
продължава неприятното положение, в което се намираше от половин година насам. След
заболяването на Мария просторният му апартамент на булевард „Цар Освободител”
беше станал известен на цяла редица нови посетители, които го отегчаваха и
които Борис не можеше да приема вкъщи. Тук идваха да играят покер един
министър, няколко депутати и банда журналисти… Лихтенфелд никога не беше
допускал, че в една варварска страна можеха да се срещнат толкова приятни хора…
Но това общество беше почнало да омръзва вече
на Костов. Насмешката към света, която черпеше от клюките, не го развеселяваше
никак. Покровителството на млади момичета от света на изкуството почваше да го
отегчава. Участието в разни спорни комитети прахосваше безсмислено времето му,
а любовните приключения го изморяваха.
…
Последните договори вещаеха политическата
съдба на България и показваха невероятната ловкост, с която Борис беше успял да
запази „Никотиана” от кризата. Още преди да почне катастрофалното падане на
цените, той беше сключил сравнително износни сделки с италианската и полската
режия, с холандски, американски и чехословашки фирми. В Америка му помогна
Коен. На сделката с французите попречи Торосян. Изглежда, че арменецът
раздаваше подкупи и във Франция. Режията купи лошите му тютюни и отказа със
смешни обяснения далеч по-износните предложения на „Никотиана”. Сделката с
австрийците беше осуетена от отмъстителния Кршиванек. Ала това бяха дребни
неуспехи. Борис загуби френската и австрийската режия, на които продаваше малки
количества от средни партиди, но сключи договори с Немския папиросен концерн. Отсега
нататък Немският папиросен концерн щеше да купува всяка година от „Никотиана”
по осем милиона килограма тютюн. Ударът беше незапомнен и смая всички. Студеното
и мълчаливо хлапе, на което предричаха катастрофа, се превърна неочаквано в
колос, който се изправи спокойно всред бъркотията и паниката на започващата
криза.
…
Ураганът от падащи цени беше почнал в
Съединените щати, прекоси океана, забушува в Европа, обхвана като стихийно
бедствие целия свят. От що произлизаше тази дяволска пропаст между индустриални
и земеделски цени? Коя мрачна сила караше фермерите от Айова и Тексас да
употребяват житото си вместо гориво, докато в Индия и Китай милиони хора
умираха от глад? На младини Костов беше размишлявал до втръсване по тия
въпроси, за да успокои най-после съвестта си със заключението, че насилственото премахване на
капиталистическия строй води към още по-големи злини.
Част 1. Глава XX
Последната глава в първата част на книгата
…
Ирина
прекара тихия следобед в четене на
немски и френски списания, които беше донесла от София. Тя още не беше загубила способността си да чете медицинските списания
дълго, търпеливо, дисциплинирано, без да се разсейва, с усърдие, което будеше
почит. От време на време, когато обръщаше страниците, тя повдигаше глава,
но после веднага я навеждаше и упорито продължаваше четенето, все тъй
затворена, все тъй съсредоточена в себе си. Имаше голяма вероятност за един
случай, който бе наблюдавала в клиниките, да се окаже кала-азар. Досега в
България бяха описани само два случая от тропична спленомегалия. Третият щеше
да бъде установен от нея и това я изпълваше с гордост. По настояване на професора тя щеше
да публикува наблюдението си в едно немско списание.
Когато Ирина свърши четенето, слънцето
клонеше към запад и вечерните сенки се удължаваха. Морето приличаше на сребърно
огледало, чиято повърхност отразяваше светлините на залеза. Беше топло и
приятно. По небето летяха чайки. Сред малахитовата зеленина на лозята,
напръскани със син камък, се гушеха ярко боядисани вили. От градината идеше
благоухание на узрели праскови, свирене на щурци и несвързаното бръщолевене на
Мария, която болничната сестра беше извела от стаята.
Ирина се замисли тъжно върху съдбата на
Мария. Лудата навлизаше в последния стадий на болестта си. Приличаше на
рефлексен препарат, на безмозъчно същество, което реагираше на всичко с блажено
и безсмислено хилене. Дори сумрачните моменти на съзнанието й бяха изчезнали
напълно. Сега тя представляваше само жълта суха мумия, с кухи очи, с безцветни
и оредели коси, която бяха довели по настояване на Ирина, за да я лекуват със
слънчеви бани. Имаше ли смисъл довеждането й? Никакъв освен морален. Но и
нравственият елемент губеше значението си пред толкова жалко и безполезно
съществуване. Ирина си спомни бледорусото същество с опалов блясък, което бе видяла преди осем
години в бара.
…
В това време на терасата се появи Виктор
Ефимич с поднос, върху който стояха бутилка коняк и три чаши.
-
Господата питат дали сте свършили четенето… Искат да дойдат при Вас -
учтиво произнесе той, като се спря за миг неподвижно.
Нямаше нищо подобно, т. е. господата не
питаха, а просто му бяха заповядали да занесе коняка и чашите при Ирина. Понеже
Борис (1908 – 1944) искаше да пие, задължаваше да участват в порока му и
другите, та затова върху подноса имаше три чаши. Но Виктор Ефимич бе човек от
старото поколение, бивш хорунжий, слуга по неволя. Той умееше да дава изискан
вид на отношението към дамите.
…
- Аз
наблюдавам главно работите в „Никотиана”… точно определи Костов. - Положението
й престава да бъде вече розово… Лихтенфелд е изтървал пред Зара, че фон Гайер
възнамерявал да намали контингентите на „Никотиана” с една трета, за да могат
да лапат и фирмите на дворцовите хора, които сега вършат отлична политическа работа. Но фон Гайер може да не направи
това, ако вие… да кажем… го разубедите.
Експертът млъкна внезапно. Гъста червенина
беше обляла лицето на Ирина. Ръцете й стискаха неволно дръжките на стола.
- Не
ме ругайте!... - изпревари я Костов. -
Положението не е такова, каквото Ви се струва на пръв поглед… Всичко би
могло да се свърши с един обикновен разговор. Фон Гайер е доста своеобразен
човек… Искам да кажа, няма вкус към груби приключения и Ви уважава достатъчно.
Ирина не отговори. Светлините на залеза
отстъпваха място на вечерния здрач, но лицето й продължаваше да бъде ярко. Тя бе
в рокля от шантунг с къси ръкави. Кожата на лицето й бе добила от слънцето
златист, медночервеникав оттенък, а от закръглените рамене и овала на гърдите й
лъхаше здраве.
…
Отпуснат и ленив, на терасата се появи Борис.
Той беше с панталоните на всекидневния си костюм и цветна риза с отворена яка и
запретнати ръкави. Пренебрежението му към дрехите - той
никога не мислеше как да се облича
- изпъкваше веднага в контраст с
контешката елегантност на Костов. Видът му не бе вече тъй младежки. Очите му
изглеждаха по-хлътнали, а мрачният им поглед, който някога беше очаровал Ирина,
сега изгледаше примесен с израз на подозрителност и свадливост…
…
-
Какво не знае Борис? Не знае, че не всички хора са без достойнство, не всички
се свиват от страх, не всички… не всички се стремят само към пари… Това е
поуката, която съм извлякъл от своя живот (Барутчиев старият).
