МАЙСТОРИ НА РАЗКАЗА

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

ИСКРА ПАНОВА

ВАЗОВ

ЕЛИН ПЕЛИН

ЙОВКОВ

МАЙСТОРИ НА РАЗКАЗА

   Откъде да започне разплитането на образната тъкан на един разказ, за да се види как е „направен” той?

   Безспорно, художествената творба е органично цяло  -  откъдето и да започнеш, ще стигнеш до всичко, ще обхванеш и цялото.

   Всеки жанр има своята специфична структура и когато се държи сметка за нея, работата се улеснява значително.

   Алексей Толстой казва, че „архитектонически късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и „но”… (Ал. Толстой. „Что такое маленький рассказ”, Лит. газета, 19. II. 1955, бр. 22.)

   И наистина  -  у Вазов  -  дядо Йоцо ослепява, но освобождението на България му дава „втори очи”; у Елин Пелин  -  съдия-изпълнителят се готви да изгребе хамбара на сиромах Стоичко, но Андрешко изиграва съдията и спасява житцето; у Йовков  -  Сали Яшар иска да „стори себап”, но разбира, че „колите, дето ги прави, себап са”…

   Формулата е не само остроумна: тя улучва живеца на късия разказ като жанр  -  неговия строеж, сюжетно-композиционната му схема. Късият разказ взема случката  -  героя  -  проблема в мига, когато случката става, героят се променя, проблемът се разрешава  -  в преломния миг, когато едно нещо се превръща в друго нещо. Запетаята и „но”-то на Алексей Толстой изразяват тъкмо този „контрапунктов” строеж на разказа. Затова късият разказ е събитиен и когато е само психология, епичен и без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма: той осветява пресечната точка, разкрива промяната.

   И така, „запетая плюс „но”…

   Най-близо до тая формула, като нейно пряко въплъщение, стоят разказите на Елин Пелин.  Това се дължи на събитийността или дори на едносъбитийността на Елин-Пелиновия разказ. Събитието или „случката”, както обича да казва Елин Пелин, играе изключително важна и своеобразна роля в строежа на неговите творби.

   „Задушница”, „Андрешко”, „Иглика”, Спасова могила”, „Хитрец”, „Престъплението”, „Пролетна измама”, „Косачи”, „Нане Стоичковата върба”, „Нещастие”, „Изкушение”, „Душата на учителя”, „Любов”, „Сиромашка радост”, „Гост”, „Среща”, „На браздата”, „Вдовец”, „Лепо”, „Кумови гости”, „Тотка”, „Адвокат”, „Самодива”, „Син”, „Край мелницата”, „Ветрената мелница” и др.  -  практически цялата класика на Елин Пелин, дори легендите от „Под манастирската лоза”, дори анекдотите от „Аз, ти, той”  -  представляват разкази за случки, изградени са върху една случка, върху едно събитие. Няколко отклонения, като „Летен ден”, „Кал”, „Мечтатели”, отчасти „Скорецът”, „Старият вол” и може би още един-два, са по-скоро вариации на горната постройка. Типичният Елин-Пелинов разказ се крепи на случката, той, така да се каже, композиционно се изчерпва с нея. Затова и може да се разкаже било по-пространно, било по-сбито, било дори с едно изречение, без да загуби сюжетната си ядка: подивял от сиромашия селянин отсича едничкото украшение на своя двор и на цяло село  -  върбата с дванайсетте щъркелови гнезда; или  -  болно дете умира навръх чудотворната могила тъкмо през нощта, която би трябвало да му донесе изцеление; или  -  сиромаси, забогатели с дългоочаквана рожба, осиновяват с щедростта на беден човек едно подхвърлено дете…

   Да не бъдем криво разбрани: Елин–Пелиновият разказ не се свежда до случката  -  тогава той би бил анекдот. Но случката държи разказа архитектонически и всичко друго  -  образи, портрети, характеристики, пейзаж, диалог  -  се организира от нея, подчинява се на нея.

   Елин Пелин не може да си представи хубав разказ без случка-фокус, без ясен събитиен строеж, без отчетлива и центростремителна сюжетно-композиционна структура.

   Оттук преди всичко идва познатият лаконизъм и стремителността на разказа у Елин Пелин: две ярко характерни за него черти, които рязко контрастират с начина, по който разказва Йовков например. Примерът цели да поясни принципа на строежа, начина, по който двама писатели ще постъпят, както двама художници различно ще отрежат хоризонта на платната си. Елин Пелин взема вече назряла за разрешаване ситуация и проследява стремителния й ход на един дъх, докато я изчерпи.

   За същото твърде красноречиво говори и началото на Елин-Пелиновите разкази: те започват направо със събитието, и то „сграбчено” още веднага в най-необходимите му компоненти. Още в първите една-две фрази Елин Пелин дава момента, мястото, героя или героите, които ще действат, загатва и целта на действието им, заедно с основния лиричен тон на разказа, също така загатнат чрез някое и друго определение или пейзажен щрих; и така снабдени с необходимия минимум, той ги пуска да действат и взаимодействат… Точно противоположно например на Вазов, в чието творчество лирико-публицистичните, философските, историческите и пр. интродукции, отстъпления и послесловия играят голяма роля.   

   Редки са и разказите с ретроспективен строеж, с връщания към предисторията на героя или събитието (само „Скорецът”, „Кал”, „Сълза Младенова”, „Лаборатория”, донякъде „Ветрената мелница”). Точно противоположно на Йовков, който, едва започнал, се връща назад в девет от десетте случая, за да разкаже какво е било, преди да започне. Йовков предпочита лъкатушния ход на повествованието, усложнения строеж, забавения ритъм и съответно с това си подбира и началото. Елин Пелин още от първата дума дава такъв начален тласък на разказа, който да му осигури праволинеен ход, прост и ясен строеж, бърз ритъм. Той пуска разказа по течението на действието, което ще го изведе най-пряко и най-бързо до целта. А целта на Елин Пелин  -  както на няколко пъти е подчертавал сам той  -  това е „краят”, развръзката, това е   -  „как ще свърши” разказът.

   Ясно е тогава защо Елин Пелин не се спира, за да даде обособени по място и автономни по значение портрети, характеристики, описания, дори пейзажи: всички тях той дава пътем, в хода на действието и следвайки неговите чупки. Всички те се изграждат постепенно в съзнанието на читателя от беглите щрихи и ремарки, пръснати тук-таме наглед случайно, а всъщност тъкмо по онези места, където ги подсказва логиката на разказа и където те най-пълно и най-естествено биха се възприели от читателя. Сякаш не сме читатели, а зрители: възприемаме героите не изведнъж и изцяло, не и предварително или в нарочно направени паузи, а така, както става в действителността  -  в зависимост от движенията и постъпките им, както, ако бяха пред очите ни. Авторът не направлява възприятието ни, не застава между нас и него, както прави Вазов например, не пояснява  -  той сякаш гледа с нашето око. Тази необикновена лекота и естественост  на читателското възприятие е едно от най-своеобразните и ценни качества на Елин-Пелиновите разкази, една от тайните на тяхната прелест.

   Елин Пелин е признатият майстор на ярката, точната, лаконичната, дълбоко народната и пределно изразителната реплика. Диалогът играе огромна роля в неговите разкази и заема дори чисто количествено голямо място в тях. Както за всички разказвачи, така и за Елин Пелин диалогът и изобщо пряката реч са могъщо средство за характеристика. Но не само за това. Блестящо изпълнявайки традиционната си характерологична функция, пряката реч и най-вече диалогът в същото време са едно от основните композиционни средства на Елин Пелин. С тях Елин Пелин не само характеризира, а и строи: тласка действието, разгръща сюжета, дава развръзката. Композиционният гръбнак на „Андрешко”  -  това е словесната престрелка между него и съдията, на „Задушница”  -  разговорите между Станчо и кумата, Станчо и Стоилка. „На оня свят” пък изобщо е само монолог и диалог с няколко авторски ремарки. Случката става чрез разговора, диалогът покрива действието, събитието се предава чрез репликата. Затова така логично идва например решението на Андрешко в края: финалната постъпка е само венецът на върволицата „речеви постъпки”, които я подготвят. Построени предимно върху репликата – диалога са и „На браздата”, „Адвокат”, „Нещастие”, „Мечтатели”, „Летен ден”, „Хитрец”, „Сиромашка радост” и други. Така че с основание би могло да се говори за „драматургичен” строеж на Елин-Пелиновия разказ, разказ, изтъкан от репликите на действащите лица и ремарките на автора и обгърнат с лиричните внушения на пейзажа.   

   Пейзажът наред с диалога заема изключително широко място и изпълнява сложно-своеобразна функция в творчеството на Елин Пелин. Може да се каже, че редица разкази са, грубо казано, „направени” от два основни елемента  -  диалог и пейзаж. Пейзажът у Елин Пелин носи сложна и новаторска за времето си художествена функция.  Но в структурата на разказа пейзажът също се подчинява на водещата роля на събитието, следва неговия път и логика, обслужва в последна сметка него, макар по-сложно и по-косвено, отколкото портретните щрихи, авторските ремарки и репликите на героите. Той също рядко се дава обособен и завършен, в повечето случаи се изгражда пътем, с леки движения на четката, съобразно разгръщането на сюжета.