За... и заради С. С.

                                                                                         

                                                                                                                                                                                                                                                                  Сърце ми веч трепти  -  ще хвръкне,

                       ще хвръкне, изгоро,  -  свести се!

                                                                                                                                                                   

           Сърцето  -  като израз, символ, средоточие на чувството, на дълбоко интимния, съкровен свят на човека, на неговите въжделения, дори и на волята  -  била тя голямо желание или сила на духа,  -  „веч трепти  -  ще хвръкне”, за да се сбъдне срещата на влюбения в свободата, на всецяло отдадения на подвига, на копнеещия за героизъм, за чест, за любов с неговото „първо либе”.

            В стотиците прочити на „До моето първо либе”  -  неимоверна, изключителна, възвишена Ботева творба, какъвто е и романтическият образ на героя, въплътен в нея,   -  титаничен, силен, всеобемащ с мощта на преживяването си, от появата й през 1871 година под наслов „До либето ми”, който през 1875 година в „Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова” вече се конкретизира в „До моето първо либе”, прочити и под въздействие на различни идеологии, натрапвани внушения, формални чествания, картината на срещата се подрежда до стотиците повторени изказвания на политици, учители, организатори на паради за саможертвата на героите, които трябва да помним, защото е велико делото им, и в тези вече шаблонизирани представи тътенът и динамиката на революцията се възприемат просто като внушителна картина на устрема и смъртта на жертващите се „за правда и за свобода”, които, избрали самоволно своя героичен жизнен път, загиват под пищенето на „зърно от свинец”. Сабята е техният атрибут на смелостта и израз на готовността да бранят своите идеали, бурята онагледява стихията на сраженията  -  арена на тяхното себеосъществяване като личности, венците, и те присъстват, напомняйки за вечната признателност.

            Милата усмивка на смъртта, сладката почивка в хладния гроб при горния поглед към творбата се избягват, сякаш тези образи „прекаляват” в желанието да се изрази, да се изрече готовността за саможертва на лирическия герой, който е доказал, че е герой,  -  не само в лириката, но и в исторически, философски и всякакъв аспект, и това трябва да му е достатъчно.

            Сърцето на героя обаче „веч трепти  -  ще хвръкне…

                                               Tам, де земя гърми и тътне

                                               от викове страшни и злобни

                                               и предсмъртни песни надгробни…

Стихът, който събира ведно „предсмъртни” и „надгробни”, зачерква времето (побеждава го като величина от познатия човешки опит) и ситуира песните, тътена, виковете и гърменето в извънвременен живот (смърт) „там”. Злобата и страшността на виковете (епитетите са поставени в инверсия и в градация: „викове страшни и злобни”) заедно с песните, заедно с гърмящата и тътнеща земя синхронизират на „зинали са страшни долове”, които би трябвало да определят пространството на случващото се, но то  -  пространството  -  така и не става географски известно (особено ако съпоставим например с „Вардар, Дунав и Марица, / Балкана, Странджа и Пирин / ще греят нам…”, и то в Яворовата творба „Заточеници”, която припомня повече отвъдната Родина  -  „нашият изгубен рай…”). Ботевото „там” асоциира и ситуира „зинали са страшни долове” сред „там, де скръб дълбока владее, / де сичко е с рани покрито / и сърце зло в злоба обвито”, както и сред „там тегли сърце ранено, / там, де е се с кърви облено!”, ситуира извънмерната сила на преживяването  -  титанично, свръхестествено и свръхнапрегнато  -  в неприкосновено духовно пространство  -  пространство на волята и решителността да се трансформират скръбта и злото  -  „с кърви облено!”  -  в подвиг за правдата и свободата („за правда / за правда и за свобода…” „На прощаване в 1868 г.”).

            Злото не се ограничава в дълбокото страдание  -  плач на „сирота вдовица” и на бездомни дечица, на продадения брат и сиромасите. Злото е изначално и непреодолимо! И за това свидетелстват „приказки за стари времена / и песни за нови теглила!” Злото изтрива, заличава милото на „тиха усмивка” и на „черни… очи” на „либе хубаво” („На прощаване в 1868 г.”), погубва младостта („млад съм аз, но младост не помня”), заглушава „глас чуден”, не иска да знае внушенията на признанието „млада си”. Метонимията „сърце зло в злоба обвито” сочи колко дълбоко е страданието на героя, етимологичната фигура „зло в злоба” застрашава да отнеме правото му на любов, на отмора за „сърце ранено”.

            На силата и безмерността на злото съответстват и се противопоставят „бури вековни”, песента на гората („Чуй как стене гора и шума, / чуй как ечат бури вековни”). „Песен такава” зове героя към среща с „първо либе”, „песен такава” ще надмогне дълбините и раните на страданието му и ще го дари с любов и милост:

                                               пък тогаз и сам ще запея

                                               що любя и за що милея…

            Въпросът е „кой глас ще… викне, запее” „песен такава”! „Песен любовна”, придружена с „поглед мил” и с „въздишка”, ще се съизмери ли, ще достигне ли титаничната сила, с която „ечат бури вековни”, с която „стене гора и шума”, с която „пее гората”? Ще откликне ли девойка на призива:

                                               Запей и ти песен такава,

                                               запей ми, девойко…   

                                               …

                                               Запей, или млъкни, махни се!

            Мълчанието е равносилно на отсъствие!

            „Немее” „песен любовна” под напора на „кървава напивка”! Не милее „поглед мил”, безсилна е и любовната „въздишка”. С крехката воля за обич слабостта й не устоява на порива за „свобода и смърт юнашка” („На прощаване в 1868 г.”), който отвежда в безмерното Ботево „там”:

                                               Там… там буря кърши клонове,

                                               а сабля ги свива на венец,

                                               зинали са страшни долове

                                               и пищи в тях зърно от свинец…   

            „Там” сочи титаничен в своето изображение и звучене свят, предпоставен от романтическия образ на борбата за свобода, възможен единствено в неизмеримата сила и мощ на романтическия порив към подвиг, себеотдаване на възвишена цел, героизъм. В този фикционален свят се открива една небивала любов, повела към една небивала сватба  -  пищенето на „зърно от свинец” е нейният сватбен марш под гръмовния ек на буря, чийто ураган прекършва клоните и ги превива във венец  -  венец, който „там” безусловно и завинаги свързва двама  -  героя и смъртта  -  в брачното ложе на безсмъртието:

                                               и смъртта й там мила усмивка,

                                               а хладен гроб сладка почивка!

            Срещата с „първо либе” се е състояла!

            Героят постига себе си в „две думи заветни: свобода и смърт юнашка!” („На прощаване в 1868 г.”). Съединителният съюз „и” изравнява свободата и юнашката смърт, прави ги равноценни. Пол Рикьор определя съвпадащата със смъртта свобода като „чисто отрицание”. Това е „абстрактната свобода, която не познава нищо извън себе си… тя си остава абстрактна воля, която отхвърля преминаването през установеното…”. Възвишеното е естетическа категория, при която най-важният фактор е наличието на отвъдни, нямащи нищо общо със знанието за човешкия свят, необятност и големина. Това, което може да надвишава по подобен начин, е някаква сила, героизъм, а също и пространствени размери и времеви протяжности, които са отвъд човешкия опит. Възвишеното прескача всяка норма както на сетивата, така и на въображението, и на езика. И ако в „На прощаване в 1868 г.” срещата с „либе хубаво” изпълва героя с милост и любов и трогва със съкровеността на преживяването:

                                               А аз ще либе прегърна

                                               с кървава ръка през рамо

                                               да чуй то сърце юнашко,

                                               как тупа сърце, играе,

                                               плачът му да спра с целувка,

                                               сълзи му с уста да глътна…

то в „До моето първо либе” силата и дълбочината на чувството преминават всяка граница, преживяването на срещата с „първо либе” се озовава извън всяко познато измерение, във фантастичното единение на любовта със смъртта подвиг, едновременно във вихъра и в хармонията на милата й усмивка:

                                               Ах, тез песни и таз усмивка

                                               …

                                               Кървава да вдигна напивка,

                                               от коя и любов немее…

            Междуметието „ах”, стихът „кървава да вдигна напивка” (според древните вярвания покорява и побеждава смъртта, като я обезсилва), силата и тържеството на лирическия глас окончателно покоряват и читателя  -  и той се оказва безсилен да отрече, че смъртта е любимата на героя, заради която звучи насловът „До моето първо либе”, че смъртта е „първо(то) либе” във възвишения, неподвластен на човешкия опит, лирически дискурс на Ботевата творба.

            Смъртта  -  „воля на кипяща от сила и живот младост” (д-р Кръстев)  -  „това е най-красивият образ, който е очаровал Ботйова, най-хубавата мечта, която трепти в песните му и в неговата душа  -  в нея се сливат всички устреми на неговата воля, в нея се разрешава неговият трагичен патос и непобедимо желание за вечна младост и красота” (Боян Пенев).

            И тя  -  любовта-смърт-подвиг-юначество-героизъм-безкористност-алтруизъм-безсмъртие-... СВОБОДА  -  „немее” пред изключителния порив на „сърце мъжко, юнашко” към срещата с „мила(та) усмивка” на „първо либе”…

 

С почит!

Валентина Георгиева Чекурова

 

ДО МОЕТО ПЪРВО  ЛИБЕ

 

Остави таз песен любовна,

не вливай ми в сърце отрова, -

млад съм аз, но младост не помня,

пък и да помня, не ровя

туй, що съм ази намразил

и пред тебе с крака погазил.

 

Забрави туй време, га плачех

за поглед мил и за въздишка:

роб бях тогаз  -  вериги влачех,

та за една твоя усмивка,

безумен аз светът презирах

и чувства си в калта увирах!

 

Забрави ти онез полуди,

в тез гърди веч любов не грее

и не можеш я ти събуди

там, де скръб дълбока владее,

де сичко е с рани покрито

и сърце зло в злоба обвито!

 

Ти имаш глас чуден  -  млада си,

но чуйш ли как пее гората?

Чуйш ли как плачат сиромаси?

За тоз глас ми копней душата,

и там тегли сърце ранено,

там, де е се с кърви облено! 

 

О, махни тез думи отровни!

Чуй как стене гора и шума,

чуй как ечат бури вековни,

как нареждат дума по дума  -

приказки за стари времена

и песни за нови теглила!

 

Запей и ти песен такава,

запей ми, девойко, на жалост,

запей как брат брата продава,

как гинат сили и младост,

как плаче сирота вдовица

и как теглят без дом дечица!

 

Запей, или млъкни, махни се!

Сърце ми веч трепти  -  ще хвръкне,

ще хвръкне, изгоро,  -  свести се!

Там, де земя гърми и тътне

от викове страшни и злобни

и предсмъртни песни надгробни...

 

Там ... там буря кърши клонове,

а сабля ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец,

и смъртта й там мила усмивка,

а хладен гроб сладка почивка!

 

Ах, тез песни и таз усмивка

кой глас ще ми викне, запее?

Кървава да вдигна напивка,

от коя и любов немее,

пък тогаз и сам ще запея

що любя и за що милея ...

 

 

            „За да доловим най-съкровените тайни на неговата творческа мисъл, остава ни да направим още една стъпка  -  от единение с природата да се издигнем до единение със смъртта, до неговата концепция на смъртта като живот.”                                          

 ( Д-р Кръстьо Кръстев)