Несъизмерим образец на словесно изображение!
Уникален начин на претворяване на едно също толкова уникално събитие - Априлското въстание!
Ето и подзаглавието! Разкрит
е животът на българите в предвечерието на Освобождението, и то с чувство за
хумор, съчетано майсторски със сериозността на преживяванията!
Из ПОД ИГОТО
Из живота на българите
в предвечерието на Освобождението
I. ГОСТ
Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.
Господарската трапеза беше сложена,
както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който
като лястовичка пееше деня и нощя, и между високите бухлати чимшири, що се
тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето
на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над
главите на челядта.
А тя беше многобройна.
До бай Марка, до старата му майка и
до стопанката му седяха около трапезата рояк деца -
големи и малки, - които въоръжени с ножове и вилици,
опустошаваха мигновено хлябове и блюда.
(...)
Слугинята отиваше при павурчето,
дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока фарфорова паница. Бай
Марко я поднасяше на децата, като казваше благоразположено:
-
Пийте бре, маскари!
И паницата изреждаше всичкия народ.
Очите на народа светваха, бузите се зачервяваха и той си облизваше с
наслаждение устните.
(...)
(...) Сам
остал прост, Марко обичаше учението и учените. Той беше от рода на ония
родолюбци, жъдни ревнители на новото умствено движение, с грижите на които в
късо време България биде засеяна с училища. Той имаше доста мъгляво понятие за
практическата облага, която можеше знанието да донесе на тоя народ от
земеделци, занаятчии и търговци. Марко гледаше угрижено как животът не даваше
ни работа, ни хляб на ония, които излазяха от училище. Но той чувстваше, със
сърцето разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще
промени света. Той вярваше в науката, както вярваше в бога, без разсъждение.
Затова и залягаше да й бъде полезен по силите си. Той имаше едно славолюбие - да
бъде избран училищен настоятел в градеца си
- Бяла черква. И всякога беше
избиран, понеже се ползваше с обща почест и доверие. На тая скромна обществена
длъжност Марко не щадеше ни труд, ни време, но бягаше от всички други, често
съпрежени с власт и облага, а особено
- от конака.
Когато се вдигна трапезата, Марко
стана. Той беше человек около петдесетгодишен, с висок, исполински ръст, леко
приведен, но строен още. Лицето му, червендалесто, но опалено и позагрубяло от
слънце и ветрове, поради честите му пътувания по кърища и по панаири, имаше
сериозно и студено изражение даже и когато се усмихваше. Големите му,
надвиснали над сините му очи вежди усилваха тоя строг тон на физиономията му.
Но някакво добродушие, честност и искреност се разливаха по нея и я правеха
симпатична и непобедимо извикваше уважение.
(...)
Тая вечер Марко беше в добро
настроение на духа. Той с любопитство следеше боричкането на ситите, с розови
бузички деца, които цепеха въздуха със звънливите си смехове. На всеки миг те
образуваха живописна група, из която шумно излазяха звънливи крясъчета, весели
кискания, сърдити гласчета: те приличаха на рояк птичета, що играят из клоните.
Но тая невинна радостна игра сдоби изведнъж по-войнствен характер: ръчичките
замахаха по-живо, размениха се малки юмручета, чуха се застрашителни крикчета и
се вдигна писък и врява, птичият концерт се обърна на сражение... Победители и
победени - всички се затекоха към баща си да се тъжат
или оправят. Един сочеше баба си за защитник, друг назначаваше майка си за
прокурор. Сега от безпристрастен зрител Марко се обърна на съдия. По право и по
длъжност той трябваше да гледа съдбата. Но съдията, въпреки съдебната практика,
не щя да чуе ни обвинения, ни защита, а издаде присъда: някои погали по
главичките, други потегли за ушите, а най-малките - сиреч обидените - той целуна по бузките.
III. МАНАСТИРЪТ
Дяконът (Викентий, бел. моя),
момче младо, с живо лице, с черни умни очи и с девствена още брадичка, посрещна
приятелски Кралича, когото вече познаваше по кратките разяснения на калека си.
Той погледна с удивление и почит тоя герой, който утрепа като пилци двамата
злодеи и спаси стареца и дъщеря му. Честното сърце на дякона угади в госта един
човек, тъй благороден, както и юнак.
(...)
Тайнствената висока фигура пак
ходеше и пееше странно. Краличът я приближи смело. Пеещият призрак,
вместо да стане невидим, както в приказките, изрева уплашено, защото и Краличът
още повече приличаше на призрак с белите си долни дрехи, които му даде дяконът.
-
Кой си ти? - попита
новият призрак по-стария, като го улови за предницата.
На нещастния
страхът скова устата. Той само се кръстеше и се пулеше, и въртеше глава като
идиот. Краличът разбра, че има работа с такъв. И го заряза.
Викентий беше
забравил да предупреди госта си за нощните привички на кроткия идиот Мунча,
който живееше от години в манастира. Той същият беше непознатият човек, който
видя закопаването на турците.
IV. ПАК У МАРКОВИ
Доктор Соколов
беше млад човек, на двайсет и осем години, левент, с лъскава руса коса, синеок,
с открито простодушно лице, с нрав буен, чудак и лекомислен. Той беше служил
като фелдшер в един турски табор на черногорската граница, беше усвоил добре
езика и привичките на турците, пиеше ракия и братуваше с онбашият вечер, а нощя
пушкаше из комина, за да го тревожи, и възпитаваше една мечка. Криво гледан от
чорбаджиите, които се доверяваха на Янелия хекимин, той беше твърде обичен на
младежите за своя весел, откровен нрав и разпален патриотизъм. Той беше винаги
пръв в дружески увеселения и комитетски съзаклятия и на тия две занятия
посвещаваше всичкото си време. Той не беше излязъл из никое медицинско училище,
но младежите, за да го турят по-високо от гърка хекимин, кичеха го с титлата
доктор, а той не намираше за нужно да протестира против тая клевета. Колкото до
лечението на болните си, той ги оставяше на двата си предани помощника, здравия
климат на тоя балкански край и природата. (...)
VIII. У ЧОРБАДЖИ ЮРДАНА
(...) Юрдан Диамандиев, на
години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии,
които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната му
челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой не го обичаше. Стари неправди и
грабителства над сиромашта, братувания с турците бяха го направили омразен и
сега, когато не правеше или не можеше да направи зло. Той беше целокупен човек
от миналото.
При всичката намръщеност на Юрдана
обедът беше весел. Кака Гинка, женената му дъщеря, хубавелка още,
приказлива, хлевуста и лудичка, и която биеше, когато трябва, смирения си мъж,
забавляваше гостите с шеги и подигравки, които неуморимият й език ръсеше наляво
и надясно. Най-много се кискаха трите калугерици. Едната от тях -
госпожа Хаджи Ровоама, Юрданова сестра, която беше куца, злъчна и
сплетница - влазяше в тона на кака Гинка и пущаше
сегиз-тогиз язвителни присмивки за отсъствующите. Хаджи Смион, зет на
домовладиката, се смееше яката със залъка в уста. Хаджи Павли, сватът, залисан
от смях също, ядеше с вилката на Михалакя Алафрангата, който,
поразсърден от това невнимание, гледаше навъсено около си.
Михалаки носеше прозвището Алафранга
твърде заслужено: той пръв беше обул панталони преди трийсет години в града и
продумал френски. Но той си беше замръзнал там. Палтото му и до днес беше от
епохата на Кримската война, а неколкословният му френски речник не се умножи
нито с една дума.
Но славата му на учен човек остана и
днес заедно с ласкателния прякор. Михалаки съзнаваше това и се надуваше;
държеше се тежко, говореше важно и никому не позволяваше да му каже “бай
Михал”, защото имаше и Михал Пандуринът, с когото не щеше да се смеся. И
наистина в отношение на титлата Михалаки беше твърде придирчив. Той беше имал
дългогодишна омраза със съседа си Иванчо Йотата, защото Йотата дваж бе
нарекъл на едно събрание Михалакя Алафрангата
- Михалаки Малафранзата, като
мислеше, че е все едно.
Срещу Алафрангата седеше Дамянчо Григорът,
човек петдесетгодишен, дълголик, сух,
чер, с лукав, дяволит поглед, с подвижни иронически устни, но с важна
сериозност, разляна по лицето му. Той беше многоглаголив, сладкодумен
разказвач, неизчерпаем с приказки, дълбок като кладенец, и с фантазия, богата
като съкровищата в Халима: от капката изкарваше море, от шушката -
планина, а когато нямаше шушка, той минуваше и без нея. Главното е, че
той сам си вярваше - единствен способ да увериш другите. Инак
дамянчо беше един от първите търговци, родолюбец и човек с полезни съвети.
(...) Тоя момък (Кириак Стефчов - бел.
моя), когото видяхме вече при бея - и който ще играе роля и занапред в разказа
ни, -
с дух и отхрана чорбаджийски, беше син на един чорбаджия от калъпа на
Юрдан Диамандиев. Млад човек, но с ръждиви понятия, той остаяше недостъпен за
новото великодушно веяние на свободолюбивите идеи. Може би затова беше гледан с
добро око от турците - нещо, което
оттикваше от него младежите, които го считаха за турско ухо. На това още повече
спомагаха горделивият му характер, злобната му и завистлива душа и поквареното
му сърце. Но въпреки това или за това чорбаджи Юрдан имаше слабост към Стефчова
и не криеше нийде доброто си мнение и разположение към него. Затова мълвата,
криво или право, готвеше Стефчова за бъдещи зет на Юрдан.
IX. РАЗЯСНЕНИЯ
Марко се наведе към доктора и му
каза ниско:
-
Докторе, слушай. Това,
което ще ти кажа, трябва да го държим тайно до гроба.
-
Давам честно слово.
-
Книжата промених аз.
-
Ти, бай Марко! -
извика докторът и скокна.
-
Седни и трай... Сега слушай как. Тая заран,
много рано, отидох в Ганковото кафене и от кафеджията пръв чух за твоето
запиране. Аз се възчудих и смаях. Не щеш ли, иде онбашият и ми разправя, че те
изпратили нощеска в К..., за дето сам тръгваше с беево писмо, в което били
приключени опасните книжа. Аз не знаех какво да сторя! Онбашият постоя малко,
па си излезе. Тогава гледам, че забравил писмото! Ганко беше залисан да мие
едного. Хрумна ми да го скрия и скъсам, но това малко щеше да ти помогне. Тебе
пак щяха да те влачат, съмнението остаяше. Какво да чиня? А нямаше време да
мисля. Тогава ми доде нещо в главата, което през целия си живот не бях
помислил... Видиш ли ме, докторе, аз съм побелял в търговия и чуждо писмо не
съм разпечатвал. Това го знаех за най-безчестно, бог да ме прости, ама аз го
направих днес, за първи път и за последен. Припкам у дома, заключвам се в
писалището, разлепям полека червения восък на плика и турям вътре други
вестници, каквито ми попаднаха подръка. Турчетата са пипкави, ти знаеш... После
оставям писмото пак на мястото му, без да се сети кафеджият... Слава богу, че
се свърши благополучно. Съвестта ме не бори толкова сега.
Докторът изслуша прехласнат, па каза
трогнато:
-
Бай Марко! Вечно благодаря. Ти наричаш това безчестие - то е
слава, то е подвиг! Ти избави двама души от пропаст, като сам изложи себе си.
Такава услуга баща на син не би направил.
(...)
XI. РАДИНИ ВЪЛНЕНИЯ
(...)
Едно живо русокосо момиченце стоеше
вече пред него (Бойчо Огнянов – бел. моя) и го гледаше кротко в очите. Огнянов
помисли малко и попита:
-
Събке, кажи ми сега - кой
цар освободи българите от гръцко робство ?
-
От турско робство
освободи българите ... -
захвана момичето погрешно.
Мичо чорбаджи извика:
-
Събке, стой! Ти кажи, татовата, от гръцко робство царя, дето ги
освободи, а от турско има кой цар да ги избави...
Събка извика звънливо:
-
От гръцко робство избави българите българският цар Асен, а от турско
робство ще ги избави цар Александър, от Русия!
Тя зле разбра думите на баща си.
Цялата зала утихна подир думите на
ученичката.
По много лица се изобрази недоумение
и безпокойство. Машинално всички хвърлиха очи на Рада, която се зарумени и
наведе смутено глава. Гърдите й се издигаха високо от вълнение. Някои от тия
погледи бяха укоризнени, други - одобрителни. Но на всички беше неловко.
Стефчов, досега потънал в земята, издигна глава пак и изгледа победоносно.
Всички знаеха близките му отношения с бея и нежността му към турците и искаха
да прочетат нещо на лицето му. Общото съчувствие, тъй живо допреди малко към
Рада и Огнянова, сега охладя и се размеси с глухо неудоволствие. Стефчовите
привърженици злорадо и с глас роптаеха, а благосклонните към учителката
мълчаха. Дядо поп Ставри беше твърде слисан. Той се уплаши сега от думите си и
четеше на ума си “Помилуй мя, боже”. Хаджи Ровоама особено разярена от
Стефчовото засрамяване по-напред гледаше свирепо Рада и Огнянова и шумеше
високо. Тя нарече даже последния “бунтовник”, без да мисли, че преди няколко
дни го разгласяваше за шпионин... Имаше други, които не по-малко дръзко се
изказваха в тяхна полза. Кака Гинка даже викаше, щото я чуха наоколо:
-
Па какво сте такива
втрещени? Бога ли разпна момичето? Каза си правото! И аз казвам, че цар
Александър ще ни избави, не друг!
-
Лудетино, мълчи
мари! -
шушнеше майка й.
Сама Събка стоеше като попарена. Тя слушаше всеки ден от
баща си и гостите му тия неща и не разбираше защо става това шушукане.
Стефчов стана и се обърна към предните столове:
-
Господа, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово
величество султана. Аз не мога да остана тук и излазям...
Нечо Пиронков и трима-четворица още го последваха. Но
Стефчовият пример нема повече подражатели.
Подир минутно стряскане видяха, че работата не заслужава
особено внимание. Едно дете по невинност казало няколко безместни, но прави
думи... та какво от това? Тишината се пак възстанови, а заедно с нея и първото
съчувствие към Огнянова....
XIV. СИЛИСТРА – ЙОЛУ
Тъй се наричаше една прекрасна
зелена морава в манастирския дол, обиколена с кичести върби, високи брястове и
орехи, до самата Манастирска река. Макар вече и есен, това прелестно кътче
поради своята усойност запазваше още неприкосновена своята зеленина и свежест,
като Калипсиния остров, дето вечна пролет владее. През кичестите клоне, на
север от тая щастлива морава, се виждат двата върха на Стара планина: Кривините
и Остро бърдо. Между тях се разтваряше балканското гърло със стръмните си урви
и увиснали скали, в дъното на които шумеше реката. Горският прохладен ветрец
люшкаше нежно листата и заедно с балканските миризми носеше тук и глухия гръм
на водопадите. (...)
(...) славата на Силистра-йолу
цъфтеше и днес и привличаше охотниците за веселби и пиршества; а те бяха много.
Защото при другите си лошавини игото има и една привилегия: да прави народите
весели. Там, дето арената на политическа и духовна деятелност е затворена с
ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо не се дразни и широките
честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в
дребни местни и лични сплетни, а разруха и развлечение търси и намира в
мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под
прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш
робство, един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки
и изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо
небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното
щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота.
Един безизходно пропаднал човек често свършва с един куршум в черепа си или в
клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога не се
самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната
поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там
покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани преплитат се
тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора,
зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни...
Когато Соколов и Огнянов
пристигнаха, Силистра-йолу шумеше вече от веселата дружина. Между другите там
бяха и Николай Недкович, развит и просветен момък, Кандов,
студент от един руски университет, дошъл за поправка на здравето си, човек
начетен, но краен идеолог и увлечен от утопиите на социализма; г-н Фратю
Франгов, учител, гореща глава; Попов, екзалтиран патриот; поп
Димчо, тоже патриот и пияница, и Колчо Слепецът. Този подирният,
лишен съвсем от зрение, беше дребничък момък, с изпито страдалческо лице, но
интелигентно. Той беше твърде вещ на флаутата, с която кръстосваше цяла
България, весел разказвач и смехотворец и затова неизбежен във всички весели
събрания.
Обедът беше наслаган вече въз един
шарен месал на тревата. Два полвяка, един с бяло, друг с червено вино, се
изстудяваха във воденичната вада, която течеше край самата морава. Циганите
теглеха лъка по гъдулките си и пееха с издути гърла турски маками. Един кларнет
и две дайрета с гърмежа на тенекийките си допълняха тоя шумен оркестър. Обедът
беше твърде весел. Наздравиците заследваха една след друга, те се правеха
седешката, по тогавашния обичай.
Пръв пи наздравица Илийчо
Любопитният:
(...)
Попов издигна чаша и извика:
-
Братя, пия за
балканския лев!
Музиката, която беше млъкнала, захвана пак и пресече
наздравиците;
но
г-н Фратю, който не беше казал още своята, махна на цигуларите да млъкнат,
стана
прав, озърна се и извика възторжено с чаша в ръка:
-
Господа, прокламирам
моя тост за българското liberte. Vivat!
- И изпи чашата си.
Но дружината, която не разбра добре
тоста му, държеше чашите си
пълни,
като мислеше по възторжения му вид, че той има реч. Господин Фратю се позачуди,
че не прие никакъв отзив, смути се и седна.
-
Какво искате да кажете,
господине? - попита студено Кандов, който стоеше срещу
Фратя.
Фратю се намръщи.
-
Мисля, че говорих доста ясно, господине; пих за българската
свобода. – Тая дума Фратю произнесе
ниско, като погледна подозрително циганите.
-
Какво разбирате под
свобода? - попита пак студентът.
Соколов се обърна.
-
Аз мисля, че трябва да
пиеш за българското робство - никаква свобода не съществува.
-
Не съществува, но ще я
сдобием, приятелю мой.
-
Как ще я сдобием?
-
Като пием -
отзова се някой иронически.
-
Не, като се бием! -
отговори Фратю разпалено.
-
Фратю,
опитвай се: вол се връзва за рогата, а човек за езика - каза
насмешливо Илийчо Любопитният.
-
Да, мечът, господа? - каза
разпалено господин Фратю, като си посочи юмрука.
-
Кога е така, аз пия за здравето на меча,
господарят на робите! - каза Огнянов, като издигна чашата.
Това наелектризира дружината.
- Агуш
- извика един, -
засвирете “Поискал гордий
Никифор”.
Това беше тогава българската марсилеза.
Музиката гръмна и цялата дружина подхвана песента. Когато
дойдоха до стиховете: “Сечи, коли, отечество да се освободи”, въодушевлението
се увеличи и ножовете и вилиците замахаха из въздуха.
Господин Фратю беше грабнал един голям нож и страшно сечеше
атмосферата с него. В едно разпалено размахване той удари едно голямо стъкло с
червено вино, което принасяше момчето. Виното се разля по Фратя и му вапца
лятното сетре и панталони.
- Магаре!
- изкрещя господин Фратю.
- Господин Фратю, не се сърди - каза
му поп Димчо; - щом има сеч и клане, и кръвнина ще падне, то
се знае.
(...)
XV. НЕОЧАКВАНА СРЕЩА
Муратлийски се изтегна цял на
камъка, сключи ръцете си под главата и в това спокойно положение дълго разказва
историята си. Той бил участвал в софийското съзаклятие под Димитра Общи и в
ограбването на охранийската поща. Попаднал в тъмницата подир издайството, той
избягнал Диарбекир или бесилото само по чудо. После отишъл във Влашко, дето
година и половина се скитал и се борил с глада и мизерията, а оттам с мисия
минал пак в България, да се бори с опасностите и страхотиите, които придружават
един агитатор. Тая пролет той се озовал в Стара планина и с ентусиазъм работил
за приготвянето на бунта. Подир печалния
изход на движението, в който случай бил леко ранен от турците в малкото
сбиване при Елхово, той уловил Стара планина, гонен от турски потери и от
самите българи-колибари, до които се обръщал за хлебец или за селски дрехи, за
да замени хъшовските. Десетина дена се скитал така из Балкана, изложен на
хиляди опасности и страдания. Страшният глад бе го принудил да слезе от
планината и да попроси хляб от първия жив човек, който му се мерне, като допре
револвера си до гърдите му. За щастие той налетял на дядо Стоян. Твърде
покъртен, той разказа за добрия прием, който намери у воденичаря, първия човек,
който се е отнесъл братски към него, откогато се е заскитал по Стара планина.
Огнянов следеше с вълнение разказа
на Муратлийски за опасностите и приключенията му. Той преживяваше сам всичките
тревоги, страдания, горчиви разочарования и срама за подлите проявления в народа,
които сподирват крушението на всяка революция. Той с братско участие
размишляваше сега за съдбата на Муратлийски.
XVII. ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО
(...) раздаде се на сцената революционната песен:
Пламни,
пламни ти в нас, любов гореща,
противу
турци да стоим насреща!
Това падна като гръм небесен в
залата.
От най-напред един я запя, после
част от трупата я подхвана, после всичката, а след нея и самата публика взе да
приглаша. Внезапен патриотически възторг облада всекиго. Мъжественият мотив на
тая песен като невидима вълна порасте, изпълни залата, заля двора и се пръсна в
нощта... Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата. Тия силни
звукове удряха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента,
запяха я - и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в
едно, сля сцената със залата и се издигна към небето като молитва...
-
Пейте, момчета, да сте живи!
- викаше във възторг Мичо.
Но други от старите роптаеха ниско,
като намираха неуместно това безумно възхищение.
Беят, и той, без да разбира нито
дума, слушаше с благодарение песента. Той питаше Дамянча Григора да му тълкува
всеки един стих. Всеки други би сбъркал конците, но Дамянчо не беше от тия
хора, които не могат да отговарят на трудни въпроси. При това сега му се даде
случай да изпита силите си. Той запродаде бея по най-естествен и увлекателен начин. Песента според Дамянча
изражавала сърдечната любов на графа към графинята. Графът й казва: “Обичам те
сто пъти повече сега”, а тя му казва: “Обичам те хилядо пъти”...
(...)
И наистина господин Фратю го нямаше
между другарите му. Той бе изклинчил благоразумно още когато се запя опасната
песен, като не пожела да дочака лаврите на публиката.
XVIII. В ГАНКОВОТО КАФЕНЕ
(...) Един малък парламент. (...)
Чорбаджи Мичо Бейзадето беше
стар, нисък и чернолик човечец, облечен в шалвари и сукнена салтамарка. Както
своите връстници, той беше малообразован и с ограничено развитие, но животът и
многото изпитания го бяха направили опитен и разсъдлив. Черните му живи и
подвижни очи блещукаха умно на сухото му лице, набраздено с дълбоки бръчки.
Една странност, която го направи пословичен между съгражданите му, беше
крайното му пристрастие към политиката и непоколебимото му убеждение в скорото
падане на Турция. Естествено той беше русолюбец до фанатизъм, до смешност.
Всички помнят как той се разсърди на един изпит, когато един ученик каза, че
Русия била победена на Севастопол.
-
Грешка имаш, синко.
Русия не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил - каза
му чорбаджи Мичо ядосан.
Но понеже учителят още там с
историята в ръка доказа, че Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика,
че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да
бъде условен учителят занапред.
(...)
-
Истинският пожар ще пламне, когато пламне
България - забележи господин Фратю.
- Защо ще пламва България? Не ми трябва да
пламне България. Да си налягаме дрипелите. Не видяхте ли оня ден каква каша
пламна в Заара? - отговори намусено чорбаджи Димо.
- Ти, Фратю, казваш тъй -
отзова се Данчо фурнаджият,
- защото, когато стане това, ти
ще се озовеш на Подумогушой във Влашко и ще викаш оттам: “Дръжте!” - а
пък нам тук ще трошат главите! Ти мене ми не говори... Бай ти Данчо пасе хората.
-
Напротив, и аз ще бъда
тука и ще давам жертви.
-
А бе то, ако пламне, нека пламне по-скоро.
Това царщина ли е? Тя и сега гори, само не дими. Взеха ни ризите от гърба....
Не смееш да си покажеш носа извън града. Това царщина ли е?... Боклук.
-
Вие не берете грижа, това не ще иде за
много -
каза бай Мичо, - писано е, че Турция ще падне скоро.
-
Турция е съвсем изгнила
държава, скелет, нищо повече... Бутни го, ще падне! - каза
един.
-
И ако го не бутнем,
ахмаци сме! - каза поп Димчо разпалено.
- Така е, така е! -
обади се поп Ставри, - замътило се е. Та ти виж, че малко и голямо
все за това говорят. И женорята, и дечурлигата дор, сядат и стават, все с
такива разговори. И песните им слушай, няма вече: “ах” и “ох”, ами все пушки и
саби звънтят; “таламбази като бият, сърцето ми играе. Станете с турци да се
бием” и други бесотии нови. А младежите, подири ги - все
в манастирската ливада: бау-бум, бау-бум, цял ден с пушките -
челяк не може помина за Бозалан. Мой Ганко е събрал де да си пищови и
пушки и като пусне децата от школото, само с тях си играе. Защо ти са бе,
синко, питам го, тия вехтории? “Те скоро ще потрябват, тате, отговаря. Ще дойде
време, когато един калпав пищов ще се купува на тегло със златото...” Аз, между
нас да си остане, ама това барутливо време ще измъти нещо. Боже, сохрани!
Простодушните и откровени думи на
дядо поп Ставри бяха верни. От няколко месеца насам, кажи от появяването на
Огнянова, както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипене на
духовете, което всеки ден се усилваше особено подир септемврийското движение в
Стара Загора.
Във веселите дружини се държаха
патриотически наздравици и се говореше за въстание открито; манастирските
околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите.
Бунтовните песни станаха модни и проникнаха всъду: в къщята, в седенките и
оттам изскокнаха на улиците; навред патриотическите мотиви изместиха лигавите
любовни песни на песнопойките. Човек се възчудваше, кога чуеше момите на
тлаките, че пееха:
Ах, майко,
майко, жалостна!
Не
плачи, майко, не жали,
че
станах ази хайдутин,
хайдутин,
майко, бунтовник.
Или пък почтени майки на многобройна
челяд, че гласяха разпалено:
Кураж,
дружина вярна, сговорна,
ний
не сме веке рая покорна!
Но това бяха само платонически
викове, на които турците си правеха оглушки, защото ги презираха. Ала след
нещастното старозагорско движение през септемврия турското население се сепна и
яростта му избухна в кървави злодейства над българите. На пушечните гърмежи въз
голите сипеи то отговаряше с куршуми на български меса; на бунтовните песни на
българките отговаряше с изнасилване сестрите им или с прерязване гърлата на
братята им. Турците убиваха безоръжни пътници, палеха, пленяваха и деляха със
заптиетата плячката. Цяла Тракия писна кански от насилия и зверщини.
Като се съгласяваше по много въпроси
с бай Мича, чорбаджи Марко беше съвсем на друго мнение по въпроса за въстание.
Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова, когото
обичаше и закриляше, за всяка опасна дума пусната пред него.
-
(...) Ние сме тука в ада! Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде
пропаст!.... Няма да остане камък тука...
Ганко кафеджият се обади:
-
Право има бай Mарко.
Въстанието е цяла пропаст за нас...
- И той погледна потона, дето
стояха вересиите му във вид на цели полкове драски от тебешир.
XXXIII. ПОБЕДИТЕЛИТЕ
УГОЩАВАТ ПОБЕДЕНИТЕ
(...) Огнянов си помисли:
“Отмъщение звярско, но
оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта... Българинът
пет века е бил овца - звяр да бъде е по-добре. Човеците уважават
пръча повече, отколкото козата, кучето
- повече от пръча, кръволочния
тигър -
повече от вълка и мечката и
плътоядния сокол - повече от кокошката, която му дава изящна
гозба. Защо? Защото олицетворяват силата, която е правото и свободата...
Философията нека процъфтява; природата остая, каквато си е. Христос е казал:
ако те плеснат от едната страна, дай и другата. Това е божествено и се
покланям. По обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е
естествено и го следвам. Ето жестокия, свещения принцип, на който трябва да
положим борбата си с тираните... Да имаш милост към немилостивите е така подло,
като да я очакваш от тях...”.
ЧАСТ ВТОРА
I. БЯЛА ЧЕРКВА
Няколко дена след завръщането му (на
Соколов, пуснат от К... като невинен във връзка с разкритието на самоличността
на Бойчо Огнянов след предателството на Стефчов – бел. моя), през февруария,
Каблешков се яви в Бяла черква като апостол и се установи в къщата на
Бързобегунека. Там свика членовете на разстроения комитет, разпали ги с
огненото си слово и ги поведе право в манастира, дето игуменът Натанаил ги закле
над евангелието и благослови възобновения комитет за въстание. Оттогава
приготовлението пак закипя с много по-голяма сила. В началото на априлия
Каблешков пак се яви в Бяла черква.
VII. КОМИТЕТЪТ
Тоя път заседанието, вместо да стане
в дворската градина на бай Мича, под мискетската ябълка и високите чимшири, по
причина на дъжда стана в стаята му.
Стефчовият човек беше харно видял.
На ниските миндери стояха членовете,
около десетина на брой. Между тях и неколцина наши познайници. На първо
място -
домовладиката, председателят Соколов, поп Димо, Франгов, Попов, Николай
Недкович, Кандов, който днес беше приет с ръкопляскане, също г-н Фратю, върнал
се за Великден от Влашко и приет след много молби и каяния. Той забягна във
Влашко още подир Андреевден, като си даде честна дума да се не бърка вече в
политика. Той благополучно стигна в Букурещ, дето, като се видя в безопасност,
пак стана разпален патриот и републиканец и се представи пред емигрантите като
жертва, избягнала от въжето. После написа без подпис един член, с който
препоръчваше република за България. Но Каравелов, занят със своята балканска
федерация под княза Милана, изруга това знаменито произведение. Фратю го
поднесе тогава на Ботев - за “Знаме”,
- но и там има същата участ
(Ботев бълнуваше тогава за всемирен социализъм)... Тогава Фратю отиде и се
фотографира в хъшовски дрехи, наострен като еж, с оръжие. Но после помисли, че
не е благоразумно да пръска такива обезпокоителни образи, и положи и тях при
републиканските статии... Останалите членове бяха: Илю Странджов, ботушар, бивш
заточеник и страшен главорезец, Христо Врагов, търговец, Димо Капасъзът, който
се наричаше още и Безпортев и Редактор, чизмар, хром и вечен съзаклетник.
Един член отсъстваше: Пенчо
Диамандиев. Той бе отишел на К... да откупува пушки за стоте лири, вместо да ги
връчи на Тосун бея, както му беше заповядано.
(...)
Каблешков, една от най-симпатичните
и оригинални личности измежду рояка апостоли, които приготвиха априлското
движение на 1876г., беше 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с
бледо, мургаво лице, с мустаци едва поболи и с черна като въглен коса, в която
той постоянно увираше пръстите, за да я повдига, и която пак падаше на небрежни
кичури въз широкото му умно чело. Едрите очи, живи, с огнен и проницателен
поглед, дето светеше ту възторгът на пророка, ту вдъхновението на поета,
озаряваха и облагородяваха тая физиономия, изпита от треската и изцедена от
труд и бдение. Никой поглед не можеше да устои на силата на неговия, дето се
отражаваше като в огледало могъща, буйна и снажна душа, непредполагаема в тая
безсила и дребна снага.
IX. ОГНЯНОВ ПРЕДСЕДАТЕЛСВУВА
-
Господа, вече е късно,
та преди да се вдигне комитетът, нека свършим и тая работа. Има някои нови
членове, които не са се още подписали на протокола на съзаклятието. Нека
заповядат да си турят имената.
И той положи
дивита пред тях.
Новите членове
бяха Врагата, господин Фратю и Кандов.
Последните
двама подписаха без колебание, но първият стори това не без вътрешна борба.
-
Братя -
обърна се той смутено, - ами ако се хване тая книга? Отивам си за
права бога...
-
Как за права бога? Не
си ли съзаклятник и революционер? - попита Франгов.
-
Такъв съм братя, но аз
имам къща...
-
И ние имаме -
туряй там името си, да има черно на бяло! - каза
поп Димчо сърдито.
-
Врагов, срамота! -
извика Огнянов строго.
Врагата подписа със съкрушен вид. Но
вместо “Христо Врагов”, както в търговските си писма, той се подписа с изменени
слова: “Ристо Врагата”, както произнасяха името му. Той употреби тая хитрост за
всеки случай...
XIV.
ОКОЛО
ЕДИН ТРУП
Лицето на
Марка светна тържествующе... Защото наистина черешата беше от градината на
Марко Иванов. От няколко време насам в убежденията и понятията на Марка беше се
извършил значителен преврат. Революционното кипене, което обхващаше Бяла
черква, не го остави за дълго чужд и хладнокръвен... То го заинтересува, учуди,
стресна. Той си каза вътрешно: “Ако навсякъде е същото, както казват, няма ли
наистина да пламне цяло Турско?... Дали не е пък наистина настал краят
на това царство, когато и децата се въоръжават?... Кой знае...” Това
размишление отслаби страхуванията му и усили доверието му в съдбата. Човек
положителен и със здрав смисъл и без ни най-малко въображение, той най-после се
увлече от общото увлечение и хвана да вярва. Епидемията молепса и тая трезва,
но честна българска душа...
Но тоя
психически процес се извърши не веднага. Силните убеждения се изработват под
влиянието на цял ред факти внушителни. Най-напред (това беше миналата есен)
предвид на растящите свирепства и злодеяния на турското население беше пошъпнал
сам на себе си:
-
Та такъв живот -
живот ли е?
Това беше първото кипнуване, първата
крачка...
После, тази пролет, подир явяването на
Каблешкова, като гледаше въодушевлението на младежите, които тъй решително се
готвеха за едно безумно, но гордо предприятие, той каза един ден на жена си:
-
Кой знае? Лудите ако
направят, лудите ще направят нещо.
Най-после, по Великден, като ставаше в
кафенето разговор за страшните препятствия, които ще срещне такова едно движение,
и грозните сетнини, които могат да го последват, Марко каза натъртено на
Алафрангата:
-
Михалаке, който смята
свирка и тъпан, сватба не прави...
Преди шест месеца той споменуваше за
“чрево адово”.
А поп Ставри потвърди с друга пословица:
-
Сухо дупе риба не яде.
Но нека забележим, че Марко беше всъщност
партизанин на приготовлението, не и на въстанието. Той не беше ентусиазиран
дотам, щото да бъде за последното, както бай Мичо, нито вярата му в успеха на
борбата беше тъй непоколебима и сляпа, за да рискува всичко за всичко, както
Огнянова. Бяла черква трябваше да бъде приготвена, за да отблъсне нападението
на башибозуците, които щаха да блъвнат въз нея многобройните турски села в
Стремската долина. Тя беше отвсъде оградена от тях и още отсега им правеше
зазъбици... Ако пламнеше навсякъде, тогава друго. Но кой ще го увери, че така
ще бъде?... Във всеки случай Бяла черква трябваше да бъде готова.
И той настояваше на въоръжението...
- После времето ще ни научи -
казваше той.
Преди три дни Николай Недкович се яви при
него и му разправи за безуспешните си лутания по диренето на черешови дървета.
-
Отсечете моята
череша -
каза той.
Но по егоизъм ли човешки, по бащинска ли
милост -
естествена впрочем в тоя случай
- той не допущаше синовете си да
се мешат... Той искаше те да се удържат на бързея, против който не бе устоял.
Той искаше нещо невъзможно! “Доста съм аз от къщата” -
думаше си той. Проломът в неговия дух не се бе извършил напълно: оттам
колебанията, оттам противоречията. С една реч, Марко беше представител на
умерения елемент в народната партия. Елемент, годен за всеки случай, но не в
революциите, които се основават на насилия и крайност, за да достигнат целта
си.
(...)
-
За какво ще бъде то,
главното събрание?
-
Джанъм, там ще се
решава кога да се вдигне въстанието.
-
Навярно за първи май ще
бъде решено - забележи Ганчо.
Марко се начумери.
-
Ба, по-късно ще бъде...
Барем да се прибере цветето от гюловете
- забележи Мичо.
-
Та и ние ще ставаме
ли? -
попита Марко.
-
На всички места в един
ден ще въстанат.
-
Не правете лудост!
-
Лудост не лудост,
трябва да се става - каза Мичо късо.
-
Не се готвим от толкова
време за черни очи я! - прибави Ганчо.
(...)
Марко
поклати глава недоверчиво.
-
Друго е да ти кажат
хората, друго е ти сам да знаеш, че е така... Мислете пет пъти, преди да
сторите нещо, да не повторим заарската работа.
Мичо се разсърди:
-
Сега е друга работа,
Марко, не ставай дете... Аз ти казвам, че ще пламне навсякъде... Всичко е
организувано. Само деня нека ни кажат...
-
А ако пламне навсякъде,
то и аз ще нарамя пушката! Но ако не пламне навсякъде, а ние пламнем само?
Това, казвам, да разберем...
XV.
НОВАТА МОЛИТВА НА МАРКА
Марко
излезе твърде умислен от впечатлението на онова, що беше чул и видял в
Калчовата тополовница.
-
Кой знае... - пошушна
си той, като тръгваше през зеленчуковите градини, които захващаха оттам.
Той вървя тъй до реката, на изток от Бяла
черква, която се спуща с многобройни скокове от Балкана... Там хвърли поглед на
градината си и в нея на пъна, остал от черешата, и се усмихна под мустак; после
се отби и тръгна изново през градини и ливади, за да влезе през главната улица
в града, из която отиваше пътят за К.... Като премина и колибите на чергарите,
заложени на прашната полянка на края на града, пред него се озова голямо хоро.
На кой сиромах крайчанин имаше сватба и в нея участваха всичките махаленци,
види се, защото хорото беше безконечно дълго.
“Ето какво е светът -
помисли си той - там готвят топове, тук се женят и нито му
мислят за утре...”
Но той веднага се убеди, че и тук не
липсваше революционният елемент: хорото се предвождаше от Безпортева, който,
макар и малко хром, беше знаменит играч. Той махаше бяла кърпа в ръка и играеше
твърде лудешки и ексцентрично и даваше на безкрайната жива верига, която го
следеше, най-капризните криволичения и фигури: ту хорото заприлича на
безукоризнено правилен полукръг, ту се завие около себе си като заспал смок и
пак се развие и преобърне в права линия, или пък изображава разни фантазии.
Широкото дъно на потурите му се развяваше победоносно при всяко ново засиляне
напред.
Полека-лека Марко наближи до самото хоро,
което беше в разгара си, и тогава той видя, че Безпортев беше твърде пиян и той
се така силно хвърляше и рипаше и с него цялата гъвкава колона, като че той я
води на пристъп въз някоя крепост. Ентусиазмът на Безпортева беше се съобщил и
на най-последната брънка на опашката на колоната, която съставляваха петгодишни
дечица. По негова заповед музикантите бяха млъкнали и самите хороиграчки заедно
с играта пееха. Според гласа на песента хорото отиваше на повръщулки. Пътем
Марко зачу стихове от песента:
Надяваш
ли се, Калино,
бачо
ти Колю да дойде?
Бачо
ти Колю да дойде,
армаган
да ти донесе:
за
бяла шия - герданче:
за
тънко кръстче - коланче;
за
руса коса - шамия;
за
малки крачка - кондурки?
И хорото се люшкаше неудържимо...
Марко се спря под стряхата на ковачницата,
за да почине и да погледа веселото зрелище.
Веднага Безпортев го съгледа. Той се
откъсна от хорото и се затече насам, като продължаваше да маха кърпата и да
подскача по такта на песента. По бялото му длъгнесто, кокалесто лице, с малки
червени мустаци и сини играещи очи, беше отпечатана някаква свирепа радост и
животински възторг, който произвежда пиянството, пиянство, предизвикано от
някоя безумна съкрушающа тревога на душата.
- Да живееш, бай Марко, и България да живее, па
и славните български синове да живеят!... Бай Марко, заръчай едно вино...
Благодаря. Вива! Да живее, който налива!...Прощавай, бай Марко, пиян съм като
возелница... но пак си знам ума... аз пия виното, а не то мене... Да, като
чувствителен българин... Защото народът страда и аз викам: доста робство и
пиянство! По-добре да измрем, нежели такъв позорен живот... Па щели да кажат:
начукал се като руски сапожник... Който каже, предател е... Мене сърцето ме
боли за България, тая бедна турска робиня... Искаме правдини, човешки
правдини!... Не щем ний богатство, не щем ний жени... Ама ще кажеш: хората се
женят, и то кога? А аз ще ти отговоря: това е народ... а утре, като му кажеш:
марш, напред, запали къщи и хай в Балкана!... Който се бои от птичките, просо
не сее... Ти разбираш от една дума само... Да живеят подобни патриоти! Аз тях
им целувам и ръцете, и краката!... Но Юрдан чорбаджи... С кремик ще му дерем
кожата... А пък Стефчов? Но да спи куче под камък... късо... Думата ми е, че аз
съм пиян като едно, като едно... Народната любов ме прави да съм пиян. Часът е
близко. Днес ако съм жив, утре ставам дух, нищо, сянка... Магарешки свят, с
една реч... И който умре за народа, той ще бъде жив навеки веков... Вива!
България да е жива!... А аз какво съм?... -
Едно магаре, което се бои от бистра вода...
Ненадейно Редактора се прекъсна, защото
видя, че минуваше един турчин, яхнал на кон, станало рядко напоследък. Той
запя, като показваше към турчина:
Боят
настава; тупат сърца ни,
ето
ги близо наште душмани.
Кураж,
дружина вярна сговорна,
Ний
не сме веке рая покорна!
- Напред,
Напред! - извика Безпортев, като че предвождаше някоя невидима
дружина, и се спусна към турчина.
Турчинът се обърна, като видя Безпортева, че тича към него, и се спря. В двадесетина разкрача Редакторът го стигна и му извика:
- Читак, къде отиваш? Как дерзаеш да тъпчеш тая свята земя... Тая земя е българска, а твоята е в азиатските пустини, там се поразявай! Долу, скот, да целуваш тая свещена земя... Ако не, ще вземат дяволите твоя султан и оланите му, и харемлиците му...
Турчинът не разбра какво му говори Безпортев, но видя, че е твърде пиян; той се посмути, бутна коня си и тръгна пак. Безпортев се спусна и хвана коня за юздата.
-
Какво
ми искаш, чорбаджи? - попита турчинът слисан.
- Долу или ще ти изпия кръвта! - изрева свирепо Безпортев, като си изтръгна лъскавата кама.
Турчинът имаше някакво оръжие на пояса, но той го забрави, потрепера и се спусна с покорен вид от коня.
-
Какво
искаш, чорбаджи? - попита той уплашен от свирепия вид на
Редактора.
-
Къде
отиваш, читак?
-
За
К...
-
А
кога ще идеш за Мекка?
Турчинът се изгуби съвсем, гласът му
заглъхна в гърдите и той едвам прошушна:
-
Чорбаджи,
остави ме.
- Хай да пътуваме за Мекка заедно - извика Безпортев; - чакай да те яхна. Ти си яхал хилядо години българите!... - И Безпортев пъргаво се метна на гърба му и си уви ръцете около врата му. - Крачи напред за Мекка! - викаше той.
И пред очите на целия сбор, и при викове и смехове турчинът, чушнат от Безпортев, тръгна нататък.
Конят меланхолически тръгна след господаря си.
-
Кой знае, кой знае!.... - мълвеше си Марко, като отиваше към тях си,
още недошел в себе си от учудване и прехласване от онова, което преди малко
видя. Той беше живял петдесет години на тоз свят; запомнил бе времето, когато
на българина бе запретено зеленият цвят и беше заповядано да слазя от коня при
срещане турчин; той сам беше видял,
преживял, изпитал, преглътнал толкова унижения, че насред сбора, пред хилядо
зрители, един турчин слезна от коня си по заповед на един хром и пиян българин,
че тоя турчин забравил силяха си и османлъка си и му подложи като животно да му
се качи Капасъзчето и да го носи пред всичкия свят! И това стана тъй просто, тъй ненадейно, да,
тъй страшно ненадейно. И то не беше току-тъй, случайно или от пиянство -
вчера и завчера то не можеше да стане, днес става и всичкият народ се
смее и ръкоплещи, като че става нещо най-естествено... какво е това време? Отде
тая дързост у раята и тоя страх у господаря?... Или вече наистина часът е
ударил на тая империя и Бейзадето има право, и младежите имат право?
-
Кой знае, кой знае!...
В замислюването той се
спрепна в децата, които се връщаха от училището. Те бяха учениците на
Мердевенджиева и съставяха една дълга колона, по командата на десетници, които
вървяха отстрана, и на генерала, който вървеше отпреж... Марковият Асен вдигаше пръчка с една червена кърпица;
това беше знамето!
Марко остана поразен.
“Та то всичко полудяло: от
старци до бозайници - помисли си той, - тя
се е залюляла...”
Той хвана за ухото Асенча и
му каза усмихнато:
-
Какво носиш бре, малко муле?
Тук с благодарение си
помисли, че неговите по-стари синове са останали немолепсани, че той не бе
забелязал у тях размирния дух, който бе прихванал всичките и самого него даже.
-
Нека баре те да останат настрана, да стоят вън от тая каша, дето и аз
затънах. Аз съм вече взел-дал. Те да останат живи...
После горчива мисъл му дойде
и той прибави намусено:
-
Та у тия маскари не тече ли кръв в жилите?... Базиргяни ли съм ги
народил?... Не, по-добре нека стоят настрана... Един от къщата стига...
Слънцето беше къде обед.
Той стигна у тях си
безпокоен и сърдит, влязна в собата, прегледа пищовите, които висяха на стената
в кобурите си, отвори после един килер, който беше скрит зад вратата, с
намерение да тури кремици на два стари пищова, остали от прадяда му и
захвърлени от много години в прахта. Килерът беше тъмен и служеше за
скривалище. Той побара напосока вътре, но се договеди и взе свещ, за да види
по-хубаво. Кога поднесе светилото в килера, колко се почуди! Вместо двата стари
пищова, видя напластен цял арсенал пушки, пищови и револвери. Това беше цяла
оръжейница! Тая оръжейница беше в същото време и нещо като гардероб: в единия
ъгъл висяха накачени чанти, цървули, навуща, чудновати френски дрехи, обточени
и нашарени с гайтани, и други неща, странни и подозрителни.
Той се развика към баба
Иваница, която се подаде:
-
Мале, мале, кой е отварял скривалището? Кой е внасял
тия маскарлъци тука?
Баба Иваница го изгледа слисана:
- Че кой го е отварял, аз ли?... Всичките:
Васил, Димитър, Киро, бърникат тук час
по час и обират паяжините... Кой ги знае какво дирят в тъмнината!
Марко се разлюти:
-
Хай да ги вземе дяволът с хайдутаци - каза
той, като се чешеше в тила.
После
подържа още малко свещта пред долапа, погледа и си пошушна с едно неуловимо
изражение на лицето:
-
Лудите, лудите
- те да са живи!...
И затвори врачката.
Па отиде
при куностаса и зачини ниски поклони пред божия образ. Той мълвеше някаква
молитва, която не съществуваше в светчето му... Той се молеше за България!...
XVI. ПИЯНСТВО НА
ЕДИН НАРОД
Наистина заедно с
напредването на пролетта и революционното кипене напредваше гигантски. Цяла
Западна Тракия - главната му област -
приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен,
предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и
полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием: обятия,
разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити, да ги чуят - един
народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на
Голгота. Една дълга върволица от предтечи-сеятели беше прегазила вече духовната
нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица,
която захващаше от Паисий - един калугер
- и се заключаваше с Левски - един
дякон -
два светци, - беше засеяла и наторила вече нивата и първият
беше я благословил от височината на Атон, последният - от
височината на бесилото.
Преди двадесетина години Раковски,
като бе загатнал в едно село за въстание, едва бе се спасил от пайванта на
селяните с помощта на женски дрехи. Сега народът, като чуеше, че иде апостол,
вместо потери пращаше му депутации да го приемат. И той слушаше, и той гълташе
жадно животворната реч, като пресъхнало гърло
- кристална струя. Кажеха ли му:
бъди готов, трябва да мреш! - черковата даваше попа си, школото даскала си,
полето орача си, майката сина си. Идеята със стихийна сила проникваше всъду,
обхващаше всичко - и Балкана, и равнината, и колибата на
сиромаха, и килията на монаха. Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на
народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше
умовете на средата им. Наистина те, съразмерно, слабо участие взеха в
патриотичното движение, но и не му
пречиха -
защото не го издадоха. Издайствата и подлостите, отвсякъде и от всички, дойдоха
подир катастрофата, нейни всегдашни изчадия... Напразно някои пристрастно искат
да монополизират това въодушевление само в полза на оная част от народа, на
която краката обуваха цървули, в ущърб на историческата истина. Напразно.
Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си цървулани и
университанти, и гугли и фесове, и калимявки и капели. Както във всички
прогресивни борби на България, науката и кръстът, сиреч духът, стоеше на първи
ред. Мартирологът на новите български мъченици явно доказва това. Истина, че
главният контингент, и напред, и сега, даде масата народна, но тя даде онова,
което беше в силата й: числото. Трябваше интелигенцията да му даде смисъл и
душа...
Прочее въодушевлението растеше и
заливаше всичко. Всеки ден то вземаше нови размери и нова сила и заедно с
него -
приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не
доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни
пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните
полицаи следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под
команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и
увиваха фишеци, а бабите месеха и печаха сухари; чизмарите работеха само чанти,
цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили,
бирниците, кметовете и другите официозни лица вземаха ревностно участие в
приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжие, куршуми и барут -
барута го доставяха самите турци; черешовите дънери, провъртени,
одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените
знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени,
свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоругвите съставляваха декор на
настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри
на децата. Те замениха челика, топката, пикото, пумпала с игра на талим сред
улиците, като си правеха пушки и пищели, саби от дръвца... Старите хора,
учудени, си казваха: “Това е поличба божия.” А поличби небесни нямаше, които да
предсказват страшната буря. Да, освен чудноватото предсказание: “Туркия ке
падне, 1876”, което обикаляше навред и смущаваше най-скептичните умове...
Напротив, пролетта беше подранила много и превърнала цяла Тракия в райска
градина. Трендафиловите градини се бяха разцъфнали чудно и разкошно като
никога. Полята и нивите вричаха великолепни жътви, които не щеше да има кой да
прибира...
И
в няколко деня, тайно и полека,
народът
порасте на няколко века...
Колкото се касае до втеляването на
турското правителство при такива открити и нагли агитации, при такова шумно
въоръжаване и готвене за въстание на България, то се обяснява чрез неговата
слепота и презрение към нарасналите сили на раята. “Това са заешки топурдии” -
казваха благодушните ефендета. “Това са “даживейлердените” -
казваха гроделивите господари и се подсмихваха под мустак
пренебрежително. Има думи, които означават епохи. “Даживейлердените” - това
беше въплъщеното народно самосъзнание, излязло тържествующе из
тридесетгодишната борба за черковна независимост. Но “даживейлердените”, които
пиеха наздравица за българската екзархия на 1870г., се преобърнаха на 1876г. на
бунтовници, които лееха куршуми и правеха топове, за да поздравят българската
свобода.
Тая метаморфоза не схващаха турците.
Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима
прогресът на идеите. Това впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито
такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея,
невидим Крали Марко, който местеше планини.
Ще се
удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата
епоха -
отрезнели вече от цял ред исторически примери,
- се чудим и маем какво е било
това безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики
още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори с такива нищожни
до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в “чревото
адово”, както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници
освен ентусиазма - плява, която пламва и гасне - и
илюзията - призрак, който става нищо. Историята рядко
ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският
национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне
друг път...
Ние особено натъртихме на тая
прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една
велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не
заслужава името си...
Ние и
нямаме мисъл да я описваме. Разказът ни по нужда се натъкна на един епизод от
нея, епизод, който следва нататък и който илюстрира революцията, тоя чудовищен
“крах” на най-светлите надежди....
(...)
ЧАСТ ТРЕТА
I. ПРОБУЖДАНЕ
В няколко
дни бунтът биде стъпкан навсякъде.
Борбата се
провали ужасно, тя се обърна на панически страх.
Революция
и -
капитулация.
Историята
ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически
безславни.
Априлското
въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено
от майка си в ужаса на раждането. То умря, преди да поживее.
Това
въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.
Златни
надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм -
капитал от няколко страдалчески века,
- всичко нахалост отиде в един
миг!
Страшно
пробуждане.
А колко
мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв
героизъм!
Перущица -
Сарагоса.
Но Перущица
я не знае всемирната история...
Батак!
Само това
име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, полетя над вселената и се
увековечи в паметта на народите!
Батак! Това
име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция.
Съдбата
понякога прави каламбури.
В данния
случай тя ни стана провидение: тя ни даде Батак, но тя бе създала Александра II.
..............................................................................................................................................................................
Ако това
движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то
неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство,
народите - срам, историята -
престъпление. Уви, защото тая стара куртизанка историята, и тя се кланя
на успеха.
Поезията
само би го простила и увенчала с лаври геройски
- за хатъра на въодушевлението,
което изкара кротките анадолски абаджии на средногорските височини -
сюблимни височини - с черешовите топове...
Едно
поетическо безумие.
Защото
младите народи, както и младите хора, са поети.
Няма коментари:
Публикуване на коментар