ПОДАРЪК ЗА РОЖДЕН ДЕН

ИНИЦИАТИВА

За родители, чиито деца имат желание

да четат, да пишат и

да упражняват българската граматика

ПРЕЗ ЛЯТОТО

ОНЛАЙН

с активно участие на учител!

И за възрастни, които имат желание да пишат и да анализират своето творчество с активно участие на учител по български език и литература!

ТВОРЧЕСТВО И ГРАМАТИКА  -  предлагам

с това заглавие да означим съвместното ни онлайн общуване, което да актуализира употребата на правилата за правопис и пунктуация, да увеличи нашето словесно богатство и да награди нуждата ни от духовност.

Пишете есе, разказ, стихотворение... Пишете за това, което Ви вълнува! 
Публикуването на Ваши текстове в блога на Алтернативна школа за лична изява е с голямо значение за неговия автор!

Ако решите, че идеята за онлайн кореспонденция в името на въображението и творческата изява е добра и приложима, свържете се с Валентина Георгиева  -  основател на Алтернативна школа за лична изява:

АШЛИ

София

Ул. ГЕН. КИРИЛ БОТЕВ 5                                                                                                                        +359  889 887871

ashlibg@gmail.com

Следващият материал се базира на книгата на Джералд Даръл „Птици, животни и роднини”.

Приятно четене, удовлетворяващо писане!

МИРТОВИТЕ ГОРИ

Фрагменти от една книга, която ще Ви срещне с десетгодишния Джери,

семейството му (майката, двамата по-големи братя  -  Лесли и Лари, 

сестрата  -  Марго) и неговите приятели.

Джери е роден в Индия, но семейството му произхожда от Англия, където се завръща след смъртта на бащата. Много скоро напуска отново британските острови.

Местонахождението на наблюденията и приключенията на момчето  -  о. Корфу.

            Начало: 

       Маслиновата горичка оредяваше на около половин миля северно от вилата и започваше огромна равнина  -  петдесет-шестдесет акра (английска мярка за повърхност, равна на 4046 кв. м  -  бел. прев.). Тук растеше просторна зелена гора от миртови храсти, която се редуваше със сухи каменисти пасища, украсени с чудноватите, наподобяващи големи свещници, магарешки бодили. Това беше един от любимите ми ловни райони, защото имаше забележително много насекоми.

       Ние с Роджър обичахме да присядаме под благоуханната сянка на миртовите храсти и да наблюдаваме шествието на животинките, които минаваха край нас. В определени часове на деня клоните бяха оживени като главна улица.

       Нарисувайте своята представа за миртова гора или я опишете с думи.

v  Просторна зелена гора от миртови храсти

v  Сухи каменисти пасища

v  Чудновати магарешки бодили, наподобяващи големи свещници

       Изпратете снимки и рисунки на ashlibg@gmail.com 

       

 

       Ето моята „гора” (с чувство за хумор, разбира се): 

        Това е „моят Роджър”, т.е. той споделя с мене всичко, както Роджър с Джери, но Роджър на Джери НЕ е котка, Роджър е куче.

         Нарисувайте куче, пратете рисунката на ashlibg@gmail.com

                                 и ще я покажем тук! 

Същото може да стане и с миртовата гора, и със стоножката, и с богомолката, и…

Или направете свои снимкиJ?!

ЗА ОБИЧАЩИТЕ ПРИРОДАТА (Mое заглавие)

        Наблюденията на Джери и Роджър:

       Миртовите храсти бяха пълни с богомолки, които се люлееха на задните си крачка, лукаво прибрали предните като за лицемерна молитва. Те бяха дълги около три инча, имаха яркозелени крилца, малки заострени лица и издути сламеножълти очи, които се въртяха насам-натам, за да не изпуснат нищо. Ако някоя бяла зелева пеперуда или седефка кацнеше на лъскавите миртови листа, богомолките се приближаваха най-внимателно, като се движеха почти незабележимо, и се спираха от време на време да се полюшнат напред-назад на крачката си, сякаш умоляваха пеперудата да повярва, че те всъщност са само подухвани от вятъра листа.        Веднъж наблюдавах как една богомолка издебна пеперуда лястовича опашка, която леко трепкаше с крилца, и се хвърли върху нея. В последния миг обаче стъпи накриво и вместо да хване тялото на пеперудата, успя да докопа едното й крило. Пеперудата се сепна и така енергично размаха крила, че успя да повдигне предницата на богомолката. Като махна още няколко пъти с крила, за разочарование на богомолката лястовичата опашка излетя наклонена на една страна  -  голяма част от едното й крило липсваше. Богомолката дълбокомъдрено изяде парчето крило, което бе задържала с ноктите си.

       Под разхвърляните по земята камъни, сред магарешките бодили живееше учудващо многообразие от животинки, въпреки че почвата бе изсъхнала от слънцето и беше твърда като скала  -  достатъчно гореща, за да свариш яйце. Тук живееше дребно създание, при вида на което винаги ме полазваха тръпки  -  плоска стоножка, дълга около два инча, чиито заострени тънички крачка приличаха на ресни от двете страни на тялото й. Тя бе толкова плоска, че можеше да се вмъкне в най-тясната цепнатина, и се движеше с огромна скорост  -  като че се плъзгаше по земята, плавно и бързо, както плоско речно камъче се пързаля по лед. 

      

       Между камъните зееха дупки в твърдата почва. Отвътре имаха нещо като копринена подплата, а около отвора си, голям колкото половин крона (английска монета в обращение до 1971 година) или малко повече, в кръг до три и половина инча разстлана паяжина. Това бяха леговищата на тарантулите  -  огромни отровни паяци с шоколаден цвят на сиво-бежови и светлокафяви петна. С разпънати крака те достигаха размерите на кафейна чинийка, а тялото им бе колкото орех. Тарантулите са изключително силни паяци, бързи и жестоки при нападение на жертвата и със забележителен рефлекс на злоба. Ходят на лов предимно нощем, но понякога и през деня пълзят бързо с дългите си крака из магарешките бодили и търсят плячка. Щом видят човек, обикновено бягат и се крият в миртите, но веднъж видях една тарантула така захласната, че успях да се приближа до нея.

       Тя се намираше на около шест-седем фута от дупката си. Беше се изкачила докъм средата на един магарешки бодил, махаше с предните си крачка и се озърташе. Много ми напомняше ловец, покатерил се на някое дърво, за да види дали има наоколо дивеч. Паякът стоя така още около пет минути, а аз приклекнах, без да отделям очи от него. Той се смъкна предпазливо на земята и решително се насочи към нещо, което, изглежда, беше забелязал от наблюдателницата си. След като се огледах внимателно, не открих никакъв признак на живот и изобщо не можех да си представя, че зрението на тарантулите е чак толкова силно. Тя продължи да напредва настойчиво, докато стигна до голяма туфа тънка трепетлива трева, чиито семена приличат на малки бели кифлички. Приближих се и изведнъж разбрах крайната цел на тарантулата  -  в нежната трева имаше гнездо на чучулига, а в него четири яйца. От едното току-що се беше излюпил мъничкият розов мъхест потомък и още немощно се бореше с остатъците от черупката.

       Преди да успея да направя нещо, за да го спася, тарантулата вече беше прекрачила в гнездото. Изправи се за миг, чудовищна и ужасна, после бързо притегли треперещото пиленце към себе си и заби дългите си извити челюсти в гърба му. Пиленцето издаде два тихи, едва доловими писъка и широко отвори човката си от краткия гърч в косматата прегръдка на паяка. Отровата подейства моментално  -  то се изпъна за момент и после увисна безжизнено. Паякът почака неподвижен, докато се увери, че отровата е свършила работата си, после се обърна и се измъкна с увисналото пиленце в уста. Приличаше на някакво странно дългокрако ловно куче, което носи първата си за сезона птица. Без да спре, той стигна бързо до дупката си и се вмъкна в нея с безжизненото затрогващо телце на новоизлюпеното.

       Тази случка ме смая по две причини: първо, не можех да си представя, че тарантулите нападат жертва, голяма колкото пиленце, и второ, не можех да си обясня как паякът бе разбрал, че гнездото се намира там  -  а той явно знаеше, защото отиде без колебание право там. Разстоянието от магарешкия бодил до гнездото беше около 35 фута  -  измерих го с крачки и бях уверен, че няма паяк с толкова силно зрение, за да забележи от това разстояние едно така прикрито гнездо и новоизлюпеното в него. Оставаше само обонянието. Знаех, че животните усещат и най-тънката миризма, която нашите нечувствителни ноздри не могат да доловят, но в един съвсем безветрен тих ден е необходимо изключително обоняние, за да се определи от 35 фута точното местонахождение на новоизлюпената чучулига. Единственото логично обяснение бе, че паякът бе открил гнездото по време на обиколката си и постоянно е проверявал дали са се излюпили малките. Но и това не ме задоволи, понеже предполагаше мисловна способност у едно насекомо, нещо, което е абсолютно невъзможно. Дори „оракулът” ми, Теодор, не можа със сигурност да даде задоволителен отговор на тази загадка. Знаех със сигурност само едно  -  тази двойка чучулиги не успя да отгледа нито една рожба през цялата година.

       В миртовите гори много ме заинтригуваха ларвите на мравколъвите. Тези насекоми имат различни размери и в повечето случаи  -  доста невзрачен цвят. Приличат на извънредно немарливи и налудничави водни кончета. Крилата им са съвсем несъразмерни с тялото. Насекомото ги размахва с всички сили и с такова отчаяние, като че се страхува да не си разбие главата в земята. Това са кротки животинки, които по цял ден си бръмчат и не причиняват никому вреда. Но за ларвите им не може да се каже същото. За сухите пясъчни места из миртовите гори те са като хищните ларви на водните кончета за езерата. Единственият признак за наличието на ларви на мравколъви са странните конусовидни вдлъбнатини в местата с мека и рохкава почва. Когато видях тези форми за пръв път, бях много озадачен кой ги е правил. Питах се дали не са ги дълбали мишки, за да търсят корени или нещо подобно. Но знаех, че в основата на всяка такава вдлъбнатина се крие нейният „архитект”, който винаги е нащрек и чака жертвата си, зарит в пясъка на тази опасна клопка. Веднъж гледах как действа един от тия конуси и разбрах, че това е не само гнездо за ларвата на мравколъва, но и чудовищен капан. По пясъка пробягваха малки, работливи черни мравки (винаги си представях, че си тананикат със затворена уста, докато се трудят) или големи, червени и самотни мравки, които кой знае защо се щураха в околността, насочили коремчетата си към небето като противовъздушни оръдия. Щом някоя мравка преминеше ръба на една от малките вдлъбнатини, склоновете започваха да се движат надолу като сипеи и жертвата неминуемо се свличаше на дъното. После тя се обръщаше и се мъчеше да се изкачи, но пръстта или пясъкът започваше да се стича като малка лавина под краката й. Свличането на тази „лавина” към дъното беше сигнал за ларвата да започне да действа. Мравката изведнъж попадаше под силен „картечен огън” от пясък или пръст, който ларвата изхвърляше с главата си от дъното на вдлъбнатината, и то с невероятна скорост. От движещата се под краката й почва и бомбардировките с пръст или пясък мравката изгубваше равновесие и позорно се търкулваше на дъното. Със светкавична бързина от пясъка се появяваше главата на ларвата, сплесната като глава на мравка, но с две огромни, извити като сърп челюсти. Те потъваха в тялото на нещастната жертва и ларвата се скриваше отново в пясъка, повличайки ритащата и борещата се мравка в гроба й. Понеже ларвите на мравколъвите подло се възползваха от несъобразителността на наивните, но трудолюбиви мравки, аз не изпитвах никакви угризения на съвестта, когато изравях тези „хищници”. Прибирах ги вкъщи и ги оставях да се излюпят в малки муселинови клетки. Ако имаше непознат за мене вид, прибавях го към колекцията си.

       Веднъж се разрази една от ония необикновени бури, когато небето става синьо-черно и светкавиците чертаят сребърен филигран по него. После започва дъждът  -  с едри, тежки и топли като кръв капки. Щом бурята премине, изчистеното небе става ясносиньо като яйцето на горска завирушка, а влажната земя ухае с удивително богата, почти гастрономична миризма, като плодова пита или пудинг със стафиди. Стъблата на маслиновите дървета съхнат и изпускат пара, като че всеки миг ще пламнат. Роджър и аз обичахме тези летни бури. Беше много приятно да шляпаш в локвите и да чувстваш как дрехите ти стават все по-мокри и по-мокри в топлия дъжд. Освен това Роджър имаше допълнително забавление  -  лаеше по светкавиците. Когато дъждът спря, ние бяхме стигнали миртовите горички и аз се мушнах наслуки в храсталаците да видя дали са се появили някои животни, които обикновено се крият от дневната топлина. И ето че на един миртов клон два тлъсти охлюва с меденокехлибарен цвят пълзяха един към друг, предизвикателно движейки рогата си. Знаех, че обикновено в разгара на лятото тези охлюви са в сънно състояние: залепват се на някой удобен клон, покриват отвора на черупката с тънка като хартия ципа и се оттеглят дълбоко в извивките на къщичката си, за да запазят влажността на тялото си от жестоката топлина на слънцето. Те очевидно се бяха пробудили от необикновената буря, обхванати от хубаво, романтично настроение. Постепенно допълзяха един до друг и рогата им се допряха. Останаха неподвижни и дълго и настойчиво се гледаха. После единият се измести леко, така че да може да се плъзне покрай другия. Когато телата им се изравниха успоредно, случи се нещо, което ме накара да не вярвам на собствените си очи. Почти едновременно двата охлюва изхвърлиха по една мъничка крехка бяла стреличка, прикрепена за тънка бяла нишка. Стреличката на първия охлюв прободе тялото на втория и изчезна, а със стреличката на втория охлюв се случи същото в тялото на първия. Така те прилепнаха един към друг, свързани с двете малки бели нишки, и останаха в това положение като два странни, съединени с въжета платнохода. Станалото до този момент бе достатъчно за удивление, но последваха още по-странни действия: постепенно нишките започнаха да се скъсяват и да притискат двата охлюва един към друг. Вторачил се в охлювите толкова отблизо, че носът ми почти ги докосваше, стигнах до невероятния извод, че чрез някакъв чудноват механизъм в тялото си всеки навиваше бялата нишка и притегляше другия, докато телата им се притискаха плътно едно о друго.

       Заинтригуван от този случай, едва успях да дочакам следващия четвъртък Теодор да дойде на чай. Той слушаше, леко се поклащаше и кимаше със сериозно изражение на лицето, докато му описвах нагледно всичко, каквото бях видял.

       -  Аха, да. Ти си имал… ъъ… разбираш ли… ъъ… голям късмет. Наблюдавал съм безброй охлюви, но никога не ми се е случвало да видя това.

       Попитах дали не ми се е привидяло за малките стрелички и нишки.

       -  Не, не  -  отвърна Теодор.  -  Това е съвсем вярно. Стреличките са от някакво … ъъ… варовито вещество и щом проникнат в охлюва, разбираш ли, изчезват… разтварят се.

       Казах, че това е един от най-необикновените случаи, които съм наблюдавал някога.

       -  Действително! Извънредно интересно  -  потвърди Теодор и изтърси нещо, което съвсем ме ликвидира.  -  Щом застанат успоредно… ъъ… мъжката половина на единия охлюв се съединява с… ъъ… женската половина на другия охлюв и …  ъъ… обратното, така да се каже.

       Трябваше ми около минута, за да възприема тази информация. Правилно ли съм разбрал, попитах предпазливо, че всеки охлюв е мъжки и женски?

       -  Ъъ. Да  -  отговори Теодор.

       Той ме погледна със сияещи очи и потърка брадата си с палец. Лари, който беше слушал с израз на досада, както обикновено, когато Теодор и аз говорехме за зоология, бе не по-малко учуден от това поразително разкритие.

       -  Ти се шегуваш, Теодор!  -  възрази той.  -  Искаш да кажеш, че всеки охлюв е едновременно мъжки и женски?

       -  Да, наистина  -  каза Теодор и добави със сдържаността на знаещия,  -  много е любопитно.

       Един от приятелите на Джери:

       

       Теодор Стефанидис  -  човекът, който изведнъж щеше да стане най-важната личност в живота ми. За мен Теодор бе един от най-забележителните хора, които съм срещал някога. С пепеляворусата си коса и брада и с красивите си орлови черти на лицето той изглеждаше като гръцки бог. Тази прилика се потвърждаваше и от всестранните му познания. Освен лекар той беше и биолог (със специалност сладководна биология), поет, писател, преводач, астроном и историк, а отгоре на всичко намираше време да помага в рентгеновата лаборатория, единствена по рода си в Корфу. За първи път се срещнах с Теодор във връзка с един мой въпрос за земния паяк  -  животинче, което бях открил наскоро  -  и той ми даде с известно стеснение толкова интересно обяснение, че изпаднах във възторг и от обяснението, и от самия Теодор, който се отнесе с мен като с възрастен. Бях убеден, че след първата ни среща вероятно никога нямаше да мога да го видя, защото толкова начетен и известен човек не би имал време да се занимава с едно десетгодишно дете. На следващия ден обаче той ми изпрати подарък  -  малък джобен микроскоп и бележка, с която ме канеше на гости в апартамента си в града. У тях го обсипах с вълнуващите ме въпроси, развихрих се из огромната му библиотека и гледах с часове през блестящите тръби на микроскопите в причудливите и красиви форми на езерния свят, който Теодор разкриваше като вълшебник от всяка капка кална вода. След първото си гостуване попитах нерешително мама дали мога да поканя Теодор у нас на чай.

      -  Защо не, миличък  -  каза мама,  -  предполагам, че говори английски.

       Мама водеше безнадеждна битка с гръцкия език. Предишната сутрин тя приготвяла няколко часа много вкусна супа и след като, очарована от постиженията си, я пресипала в супник, го подала на домашната прислужница. На озадачения й поглед мама отвърнала с една от малкото гръцки думи, които бе успяла да запомни: „Ексо”, казала тя и махнала с две ръце: „Ексо”. После продължила да готви на печката, но се обърнала тъкмо когато прислужницата изливала супата в умивалника. Оттогава мама придоби, съвсем обяснимо, комплекс за малоценност по отношение на лингвистичните си способности.

       Обясних с известно смущение, че Теодор говори перфектно английски, всъщност по-добре от нас, ако изобщо може да става дума за сравнение. Успокоена, мама предложи да поканя Теодор на гости следващия четвъртък. Прекарах два мъчителни часа, докато го чаках да пристигне. Обикалях из градината, надничах час по час през живия плет и се тормозех от ужасни съмнения. Може би не е получил поканата или пък я е пъхнал в джоба си, забравил е и в момента скита замислен из южната част на острова. Или може би просто е чул какво представлява нашето семейство, и не иска да дойде. Зарекох се, че ако е така, няма да простя лесно на семейството си. Накрая обаче той се появи  -  спретнат, в костюм от туид, с мека шапка. Крачеше между маслиновите дървета, размахваше бастун и си тананикаше. Беше преметнал през рамо колекционерската си чанта, станала неделима от него както ръцете и краката му.

       За мое щастие Теодор бързо пожъна огоромен успех сред цялото семейство. Той можеше да говори свенливо и изтънчено за митология, гръцка поезия и венецианска история с Лари, за балистика и най-добрите райони за лов на острова с Лесли, за ефикасни диети за отслабване и лекарства против акне с Маргарет и за селски ястия и криминални истории с мама. Семейството се държа към Теодор както аз, когато му ходих на гости. Той бе неизчерпаем извор на знания и без усилия, като жива енциклопедия, отговаряше на неспирната канонада от въпроси. А за да подсили доброто впечатление, добавяше по някой невероятен каламбур или остроумен анекдот за острова и обитателите му.

       За мое голямо неудоволствие по едно време Лари каза, че Теодор не трябва да разпалва интереса ми към зоологията, понеже вилата вече гъмжала от всевъзможни гадни буболечки и бръмбари, които съм успявал да докопам.

       -  Мен това не ме безпокои  -  каза мама.  -  Бедата е, че ужасно се цапа. Вярвайте ми, Теодор, че след разходка с Роджър винаги трябва да преобличам Джери. Просто не знам какво прави с дрехите си.

       Теодор  -  с щръкнала брада и развеселени очи  -  възкликна тихо от удоволствие.

       -  Спомням си, че веднъж  -  каза той, като пъхна парче кекс в устата си и започна методично да го дъвче  -  отивах на чай с няколко… ъъ… разбирате ли, мои приятели тук в Перама. По това време служех в армията и доста  се надувах, че току-що ме бяха произвели капитан. Затова… ъъ… разбирате ли… ъъ… за да се похваля, си бях сложил униформата, идеално лъснатите ботуши и шпорите. Фериботът ме закара до Перама и като вървях през една мочурлива ливада, зърнах непознато за мен растение. Отбих се да го откъсна за хербария си. Когато стъпих… разбирате ли… според мен на здрава почва, внезапно потънах до гърдите във воняща тиня. За щастие наблизо имаше едно дърво и аз… ъъ… успях да се вкопча за него и да се измъкна, но бях изцапан до кръста със зловонна черна кал. Морето беше… ъъ… разбирате ли… доста близо, затова… ъъ… реших, че е по-добре да бъда мокър от чиста морска вода, отколкото изцапан с кал. Нагазих във водата и започнах да вървя насам-натам. В същото време по шосето мина автобус и щом пътниците забелязаха как газя в морето с мундир и фуражка, шофьорът спря, за да могат… ъъ… всички да видят зрелището. Те изглеждаха доста учудени, но изпаднаха в пълно недоумение, когато излязох от морето обут с ботуши и на всичкото отгоре с шпори.

      Теодор изчака с тържестващ вид на лицето смехът да утихне.

       -  Смятам, разбирате ли  -  каза той замислено и с доста сериозен тон,  -  че съвсем разколебах вярата им в нормалния разсъдък на армията.

       Теодор спечели симпатиите на нашето семейство и после редовно ни гостуваше поне веднъж в седмицата, а понякога и по-често, ако можехме да го склоним да се откъсне от многобройните си занимания.

ЗА ХОРА, КОИТО ОБИЧАТ ИЗНЕНАДИ (Mоe заглавие)

       Разкажете подобна история. 

Ето изненадата, за която разказва Джери:

       Още като пристигнахме в Корфу, разбрах, че тук има много магарета  -  всъщност те играеха основна роля в цялото земеделие на острова, но не бях им обръщал внимание до деня, в който отидохме на сватбата на Катерина. Тук доста магарета бяха с малките си, много от които бяха само на няколко дни. Закръглените им колене, големите им уши и клатушкащата им се неуверена походка ме очароваха и тогава реших, че на всяка цена трябва да се сдобия със собствено магаренце.

       Обясних на мама, като вложих цялото си старание да я убедя, че ако имам магаре, което да носи мен и принадлежностите ми, ще мога да ходя на много по-далечни места. Попитах я защо да не го получа за Коледа. Защото, отвърна тя, първо, били прекалено скъпи, и второ, тъкмо по това време нямало малки магаренца. Щом са много скъпи, спорех аз, защо да не получа едно като подарък за Коледа и за рождения си ден? Бих се отказал от всички останали подаръци в замяна на едно магаре. Мама каза, че щяла да види, което, знаех от горчив опит, обикновено означаваше, че скоро ще забрави напълно молбата ми. Когато наближи рожденият ми ден, още веднъж повторих всички доводи в полза на магарето. Мама само повтори, че щели сме да видим.

       Един ден Костас, братът на домашната ни прислужница, се появи в маслиновата горичка пред градината ни с голям вързоп дълги бамбукови пръчки на рамо. Свирукайки весело, той започна да копае дупки в земята и да поставя в тях бамбуковите пръчки, докато се образува квадрат. Гледах го през живия плет и се чудех какво бе намислил да прави. Подсвирнах на Роджър да идем да разберем какво ще става.

       -  Строя  -  каза Костас  -  къща за майка ти.

       Бях учуден. За какво е дотрябвала на мама бамбукова къщичка? Да не би да е решила да спи навън? Бях убеден, че това няма да стане.

       -  За какво й е на мама бамбукова къщичка?  -  попитах Костас.

       Той ме изгледа с безразличие и вдигна рамене:

       -  Кой знае? Може да иска да държи растения в нея или запаси за зимата.

       Бях сигурен, че и това няма да стане, но като постоях при Костас половин час, се отегчих и отидох на разходка с Роджър.

       На следващия ден скелетът на бамбуковата колиба бе готов и Костас се зае да увива снопчета тръстика между пръчките бамбук, за да направи плътни стени и покрив. След още един ден колибата беше готова. Тя приличаше досущ на първите домостроителни опити на Робинзон Крузо. Когато попитах мама за какво възнамерява да използва къщичката, тя отвърна, че още не е съвсем сигурна, но предполага, че все за нещо ще послужи. Трябваше да се задоволя с тази мъглява информация.

       В навечерието на рождения ми ден всички започнаха да се държат много странно. Лари по причини, известни само на него, кръстосваше из къщата и викаше „Дръж!” и други ловни възгласи. Понеже доста често го прихващаха, аз не му обръщах внимание.

       Марго постоянно се суетеше из къщата и носеше загадъчни пакети. По едно време я срещнах в антрето и с учудване забелязах, че ръцете й са пълни с разноцветни украшения, останали от Коледа. Като ме видя, тя уплашено изписка и се втурна в спалнята си така виновно и лукаво, че се опулих и зяпнах от изненада.

       Дори на Спиро (местен, който помага на семейството във всичко необходимо за живота му на острова) и на Лесли като че нещо им бе станало: те постоянно отиваха в градината и си шушукаха. От откъслечните им изрази в разговора, който дочух, не можах да разбера какво замислят.

       -  На задните седалки  -  каза Спиро намръщено.  -  Честни кръстове, господари Лезлис, аз правил тази преди.

       -  Е, щом си сигурен, Спиро, добре  -  отвърна колебливо Лесли,  -  но не ни трябват счупени крака или нещо подобно.

       Тогава Лесли видя как открито ги подслушвам и грубо ме попита какво си въобразявам, като подслушвам личните разговори на хората… Чувствайки, че семейството не е дружески настроено, взех Роджър и отидох в маслиновите горички, където през останалата част от деня безрезултатно гонихме зелени гущери.

       Същата вечер тъкмо бях изгасил лампата и се бях сгушил в леглото, когато чух дрезгаво пеене и смях откъм маслиновите горички. Постепенно врявата се приближаваше и аз разпознах гласовете на Лесли, Лари и Спиро, съчетани в някаква обща мелодия, но всеки от тях като че пееше различна песен. Личеше, че се връщат от веселие, където са прекарали прекалено добре. От възмутения шепот и тропота в коридора разбрах, че Марго и мама бяха стигнали до същия извод.

       Тримата нахлуха във вилата, като се смееха истерично на някакво остроумие на Лари. Марго и мама свирепо им изшъткаха.

       -  Тихо!  -  каза мама.  –  Ще събудите Джери!  -  Най-добре е да лягате да спите!  

       -  И после Спиро пак танцува  -  продължи Лесли,  -  после Лари танцува.

       -  Добре, миличък, добре  -  каза мама.   -  Лягайте си! 

       -  Спиро танцува  -  упорито настояваше Лесли.

       По плочника се чуваше шум от препъващи се крака, докато Лесли и Лари се носеха хванати подръка из коридора.

       -  Сега танцувам с теб  -  прозвуча гласът на Лесли, когато Лари го завлече в спалнята му и го сложи да си легне.

       -  Аз извинявас, госпожи Дарълс  -  каза Спиро с плътния си глас, станал по-басов след празненството,  -  но аз не може да ги спре.

       -  Докара ли го?  -  попита Марго.

       -  Да, госпожице Марги. Не се тревожиш  -  каза Спиро,  -  те са долу с Костас.

       После Спиро си тръгна, а мама и Марго си легнаха. Това сложи съответния тайнствен край на един загадъчен за мен ден. Бързо забравих странното поведение на семейството си, защото, докато лежах на тъмно и се чудех какви подаръци ще получа на следващия ден, съм заспал.

       На сутринта се събудих, обзет от чувството, че ме очаква нещо необикновено, и се досетих, че имам рожден ден. Лежах и предвкусвах удоволствието от деня, който щеше да бъде посветен на мен  -  хората щяха да ми дават подаръци, а семейството щеше да бъде принудено да задоволява всички мои разумни желания. Тъкмо щях да ставам от леглото, за да отида и да разгледам подаръците си, когато в хола избухна странна глъчка.

       -  Дръж му главата! Дръж му главата!  -  разнесе се гласът на Лесли.

       -  Внимавай, разваляш украшенията!  -  нареждаше Марго.

       -  С тия проклети украшения!  -  ругаеше Лесли.  -  Дръж му главата!

       -  Хайде, хайде, милички  -  успокояваше ги мама,  -  не се карайте.

       -  Боже мили!  -  каза Лари с отвращение.  -  Целият под е покрит с фъшкии!

       Този загадъчен разговор бе придружен от странен тропот, като че някой тупкаше с топки за пинг-понг по плочките на хола. Питах се какво ли бе решило да прави семейството ми сега? Обикновено по това време те лежаха и още сънени пипнешком търсеха чашата си сутрешен чай. Седнах в леглото и започнах да се обличам, за да отида в хола и да се присъединя към забавлението на семейството, когато вратата се отвори с трясък и едно магаре, украсено с гирлянди от цветна разтегателна хартия, коледни украшения и три огромни пера, изкусно прикрепени между големите му уши, нахлу с галоп в спалнята ми. Лесли безмилостно теглеше опашката му и викаше: „Спри! Спри!”.

      -  Дръж си езика, миличък!  -  мама стоеше при вратата с доста развълнуван вид.

      -  Разваляш украшенията  -  изписка Марго.

      -  Колкото по-скоро животното излезе оттук  -  заяви Лари,  -  толкова по-добре. Сега целият хол е във фъшкии.

     -  Ти го подплаши  -  каза Марго.

     -  Нищо не съм му направил  -  възмути се Лари.  -  Просто леко го бутнах.

     Магарето се спря край кревата ми и втренчи в мен огромните си кафяви очи. Изглеждаше доста изненадано. То енергично се разтърси и перата между ушите му изпопадаха. После със задните си крака много сръчно ритна Лесли по пищяла.

       -  Оле, боже!  -  изрева той, подскачайки на един крак.  -  Счупи ми крака проклетото!

       -  Лесли, миличък, няма нужда от толкова ругатни!  -  каза мама.  -  Недей да забравяш Джери.

       -  Колкото по-скоро го изкараме от тая спалня, толкова по-добре  -  предупреди Лари.  -  Иначе цялата стая ще замирише на торище.

       -  Вие направо сте съсипали украшенията му!  -  хленчеше Марго.  -  Толкова време загубих да го окичвам!

       Аз изобщо не обръщах внимание на семейството. Приближило се до ръба на леглото, магарето изпитателно ме гледаше, после издаде някакъв гърлен звук и пъхна в протегнатите ми ръце сивата си муцунка, нежна като всичко нежно, което можех да си представя  -  пашкули от копринени буби, новородени кученца, морски камъчета или кадифената мекота на дървесната жаба. Лесли беше събул панталоните си, разглеждаше натъртения си пищял и ругаеше невъздържано.

       -  Харесваш ли го, миличък?  -  попита ме мама.

       Дали го харесвам? Бях занемял от възхищение!

       Магарето беше тъмнокафяво, почти тъмновиолетово, с огромни уши като калии и бели „чорапки” над копитцата, излъскани и спретнати като обувките на танцьор на степ. На гърба си имаше широк черен кръст... По един кокетен бял кръг около големите му бляскави очи подчертаваше отличителния белег на магаретата от село Гастури.

       -  Помниш ли магарето на Катерина, което толкова много хареса?  -  попита Марго.  -  Това е негова рожба.

       Тази подробност, разбира се, правеше магарето още по-специално. То стоеше като беглец от цирк и замислено дъвчеше парче от сърмената украса, докато аз нахлузвах дрехите си. Със затаен дъх попитах мама къде ще го настаним. Очевидно не можех да го държа във вилата поради факта, който Лари току-що бе изтъкнал: ако желае, мама може да отгледа добра реколта картофи в хола.

       -  Точно затова Костас построи къщичката  -  каза мама.

       Не бях на себе си от възторг. Какво благородно, добро и щедро семейство имах! Колко хитро бяха пазили тайната, за да ме изненадат! Колко се бяха мъчили да окичат магарето в такава премяна! Бавно и внимателно, като че беше крехък порцеланов съд, изведох магаренцето навън, преведох го през градината в маслиновата горичка, отворих вратата на бамбуковата колибка и го вкарах в нея. Реших, че трябва да проверя дали е достатъчно голяма, защото Костас се ползваше с името на неумел работник. Къщичката беше великолепна. Тъкмо като за магаренцето. Изведох го отново и го завързах с дълго въже за едно маслиново дърво. Прекарах половин час в приказен транс, любувайки му се от всички страни, докато то кротко пасеше. Когато мама ме извика за закуска, доволно въздъхнах. Бях сигурен, и то съвсем безпристрастно, че това бе най-хубавото магаренце на целия остров Корфу. Реших просто тъй, без причина, да го кръстя Сали. Бързо го целунах по копринената муцунка и отидох да закуся.

       За моя голяма изненада Лари великодушно заяви, че ако искам, ще ме научи да яздя. Учудих се, че може да язди.

       -  Разбира се, че мога  -  каза самодоволно той.  -  Когато бяхме в Индия, постоянно препусках на най-различни понита. Чешех ги, хранех ги и така нататък. Трябва да си запознат с тия работи, разбира се.

       И тъй, въоръжени с одеяло и дълго въже, ние излязохме в маслиновата горичка, сложихме одеялото на гърба на Сали и я вързахме с въжето. Тя гледаше на тия приготовления с интерес, но без ентусиазъм. С известно затруднение, защото Сали обикаляше упорито в кръг, Лари успя да ме качи на гърба й. После от въжето й направи поводи и оглавник.

       -  Сега  -  каза той  -  просто я управлявай, все едно, че е лодка. Ако искаш да върви по-бързо, само я ритвай в ребрата с пети.

       Ако ездата се състоеше в това, бях уверен, че е най-лесната работа. Дръпнах повода и забих пети в ребрата на Сали. За жалост, мигновено се озовах в един голям избуял къпинов храст. Сали учудено ме гледаше, докато се измъквах от бодливата прегръдка на къпината.
       -  Може би  -  каза Лари  -  ти трябва пръчка. Тогава ще можеш да се стискаш с крака в магарето, за да не падаш.

       Той ми отряза къса пръчка и аз пак яхнах Сали. Този път стегнах плътно краката си около цилиндричното й тяло и рязко я шибнах с пръчката. Тя възмутено подскочи няколко пъти, но аз се държах здраво като удавник и за моя радост, половин час вече карах магарето да припка напред-назад между маслиновите дървета и да се подчинява, когато дърпах повода. Лари лежеше под маслините и наблюдаваше напредъка ми. След като овладях ездаческото изкуство, той стана и извади джобното си ножче.

       -  Сега  -  каза той, когато слязох от Сали  -  ще ти покажа как да се грижиш за нея. Преди всичко всяка сутрин трябва да я чешеш. Ще ти взема четка от града. После трябва да проверяваш дали копитата й са чисти. Необходимо е това да се прави всеки ден.

       Озадачен, попитах как се почистват копитата.

       -  Ще ти покажа  -  каза Лари равнодушно.

       Отиде до Сали, наведе се и вдигна крака й.

       -  Тук  -  посочи той с острието на ножчето копитото на Сали  -  се събира ужасно много мръсотия. Това може да доведе до най-различни неща, заразна болест по краката и така нататък. Ето защо много е важно да се чистят копитата.

       С тези думи Лари заби острието на ножа в копитото на Сали. Той не беше съобразил, че в Корфу магаретата не бяха подковани и че копитото на едно малко магаренце е все още сравнително крехко и нежно. Затова никак не беше неестествено, когато Сали подскочи, сякаш Лари я беше намушкал с нажежена кама. Тя измъкна крака си от ръцете му и в момента, когато той се изправяше и учудено се обръщаше, направи красив пирует и го ритна с двата задни крака право под лъжичката. Лари се отпусна на земята тежко, пребледня и се сви, като притискаше корема си и издаваше странни хъркащи звуци. Разтревожих се не за него, а за Сали, защото бях сигурен, че когато се съвземеше, той щеше да си отмъсти по най-ужасен начин. Развързах бързо въжето, пернах Сали с пръчката и тя се понесе в галоп между маслиновите дървета. После изтичах вкъщи и съобщих на мама, че Лари е пострадал. Цялото семейство и Спиро, който току-що беше пристигнал, изтичаха в маслиновата горичка, където Лари все още се гърчеше и издаваше силни хриптящи звуци.

       -  Лари, скъпи  -  каза мама разтревожена,  -  какво ти е?

       -  Нападна ме  -  започна Лари с дълбоки въздишки, прекъсвани от хълцания.  -  Без да съм го предизвикал… животно лудо… вероятно бяс… спукан апендикс…

      От едната страна го хвана Лесли, а от другата  -  Спиро. Те бавно го поведоха към вилата. Мама и Марго се суетяха съчувствено и безполезно около него. При криза от такъв мащаб в семейството ми човек трябваше да запази самообладание. Изтичах бързо в кухнята, задъхан, но невинен, казах на домашната прислужница, че ще прекарам деня вън от къщи, и поисках малко храна. Тя ми сложи половин хляб, малко лук, маслини и голямо парче печено месо в една кесия. Знаех, че мога да взема плодове от всеки мой приятел от селото. После хукнах към маслиновите горички с кесията в ръка да търся Сали.

        Намерих я на половин миля да пасе сочна трева. След няколко безрезултатни опита успях да се покатеря на гърба й, вкарах пръчката в действие и подгоних Сали в бърз тръс  -  колкото може по-далече.

       Трябваше обаче да се върна във вилата, защото Теодор щеше да дойде на чай. Заварих Лари, увит в одеяла, да разказва на Теодор цялото произшествие в пълни подробности.

       -  И после, без изобщо да съм я предизвикал, тя внезапно ме нападна с лигава муцуна и връхлетя с устрем на лека кавалерия.

       Когато влязох в стаята, той спря и ми хвърли гневен поглед:

       -  А, значи, реши да се върнеш. И може ли да попитам какво направи с тази магарешка напаст?

       Отвърнах, че благополучно съм прибрал Сали в обора и че за щастие, не е пострадала от произшествието. Лари ме изгледа кръвнишки.

       -  Е, много се радвам  -  каза язвително той.  -  Фактът, че аз лежа тук с разкъсан на три места далак, явно няма никакво значение за тебе.

       - Донесох ти… ъъ… един малък, нали знаеш… ъъ… подарък  -  каза Теодор и ми подари точно копие на собствената си колекционерска чанта,  -  набор епруветки и тънък муселинен сак.

       Не можех да си представя по-хубав подарък и многословно му благодарих.

       -  Добре е да отидеш да благодариш и на Катерина, миличък  -  посъветва ме мама.  -  Знаеш ли, че тя всъщност не искаше да се разделя със Сали.

       Приключенията на Джери, Роджър и Сали предстоят.

       Разкажете и Вие за техните преживявания, като с въображението си ги поставете в различни ситуации.

       Разкажете за себе си, за рождения си ден, за такъв добър приятел като Теодор, за изненадите, за пътешествията, за това  -  как бихте се чувствали, ако подобно на Джери живеете пет години на остров заедно със своето семейство…

 Творчеството е безгранично, няма и възрастови ограничения. 
То е дарба, желание, мисъл.  

       Тренирайте преразказ от името на неутрален разказвач. Ако решите да пробвате, ще изпратя на електронната Ви поща какви са изискванията за тази задача, както и критериите на Министерството на образованието и науката.

       Пишете всичко, което бихте искали да редактираме заедно. 

       Със съгласието на своите родители изпратете снимки, рисунки, текстове на ashlibg@gmail.com и така ще може да кореспондираме и за творчество, и за граматика. 

       Ако имате въпроси, питайте на ashlibg@gmail.com или на телефон 0889887871. 

      

       Да създадем рубрика ТВОРЧЕСТВО И ГРАМАТИКА!

       При желание от Ваша страна и със съгласието на Вашите родителите ще публикуваме творенията Ви в рубриката С ПРИЗНАНИЕ НА УМА, ТАЛАНТА И УСИЛИЯТА.

       Пишете каквото Ви харесва.

       Пишете разказ, есе, описание, преразказ, диктовка…

       Вашето творчество може да изхожда от предложените откъси от книгата на Джералд Даръл „Птици, животни и роднини”, ако тази идея Ви допада.

            

       Пишете за това, което Ви вълнува и Ви е интересно!

       Представете си, че на обратната страна на стикерите от снимката е записано заглавието на Вашия текст. Какво бихте искали да бъде то? 

        Стикерите са ми скъпи, защото ми ги остави едно прекрасно момиче  -  на 11-12 години, а истински мъдрец! То ми препоръча да направя нещо хубаво, и аз  -  обещавам  -  ще го сторя! Почувствах се щастлива, когато открих заедно със стикерите две листчета, на които пишеше кратко и ясно как се съхранява радостта!

 Валентина Георгиева

АШЛИ

 ashlibg@gmail.com

тел: 088 988 7871