С ПРИЗНАНИЕ НА УМА, ТАЛАНТА И УСИЛИЯТА!

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА, тел. 0889887871
СОФИЯ, ул. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5

Желанието на АШЛИ да гради рубрика под заглавието

С ПРИЗНАНИЕ НА УМА, ТАЛАНТА И УСИЛИЯТА

е напът да се реализира!

       Дарбата на учениците да разсъждават, черпейки с въображение и ум от богатството на словото, и да проявяват воля и сила, добронамереност и отзивчивост, осъществи  2017/2018  -  вълнуваща и пълноценна учебна година.

       „Пътят към безсмъртието”   -   съчинение върху Иван-Вазовата ода „Опълченците на Шипка”  -  първо в настоящата рубрика  -  очерта високия морал, стремежа към познание и завладяващия талант на едно ново поколение, отличаващо се с искрено жизнелюбие и безрезервно отношение към света.

       ПЪТЯТ КЪМ БЕЗСМЪТИЕТО  -  като  първа творба под наслова

С ПРИЗНАНИЕ НА УМА, ТАЛАНТА И УСИЛИЯТА  -  откри и пътя на творческата изява на още един кандидат-гимназист, успяващ в желанието си да пише. Алтернативна школа за лична изява представя негови отговори от пробните изпити в АШЛИ върху задача от теста за 7. клас, която изисква да се разкрият внушенията на цитат от литературна творба:

       Творбата „Неразделни” е написана от Пенчо Славейков през 1895 г. и публикувана в списание „Мисъл”. Прологът и епилогът въплъщават отношението на твореца към силата и красотата на една безкористна любов, по-силна от смъртта. Фантастичният сюжет внушава безсмъртието на една истинска любов, която може да живее само в отвъдния свят, свят на хармония и съвършенство. 


       
       Изразът „Гледали сме го като очите си” от разказа на Йордан Йовков „По жицата” разкрива любовта на родителите към тяхното дете. Авторът го сравнява с очите им, което засилва внушението за любовта им, но и за мъката им. Образът на бедата е част от творбата, която показва трудностите в живота на хората и тази надежда, която ни крепи и заради която продължаваме да вярваме в спасението.  

      Изразът „Бяха сред обществото, но бяха в пустиня” от творбата на Иван Вазов „Немили-недраги” внушава страдалческия живот в чужбина. Героите са отдалечени от родината си, а тя за тях е всичко. Вазов използва сравнението „пустиня”, което засилва усещането за чуждия свят и трудностите в него. Повестта разказва за неспирната любов към отечеството, в името на което страдалците не губят надежда и все пак си осъществяват своя идеал.

      

       Реторичният въпрос „Верни думи, вярна обич, има ли за тях развала?”  от баладата на Пенчо Славейков „Неразделни” внушава безсмъртната, вярна и неразрушима обич между героите. Те са пленници на решенията на родителите си, но те са смели, защото се борят за своята любов. Безкрайната и безсмъртна обич е основен мотив във вечното произведение на Пенчо Славейков, произведение, което доказва, че човек трябва да се бори за своето щастие.  

       

        „Бедни, бедни Македонски! Защо не умря при Гредетин?...” са финалните изречения от повестта „Немили-недраги” на Иван Вазов. Творбата насочва към страдалческата участ на героите в студения чужд град. Първо  -  с реторичното възклицание и с повторения епитет „бедни” се внушава тъжната участ на героя, а чрез второто  -  реторичен въпрос  -  внушението се допълва. Сега Македонски е страдалец, измъчен от безразличието и пренебрежението от сънародниците си в освободена България.

       Изразът „Един нoв и гладен пролетариат, съставен от подвизи, дрипи и слава” от втора глава на Иван-Вазовата повест „Немили-недраги” представя живота на емигрантите. Събирайки трите думи  -  „подвизи, дрипи и слава”  -   авторът описва съдбата на хъшовете. Миналото им е героично, многобройни са подвизите им в храбри битки с поробителя. Настоящето им е унизително, съпътствано от бедност, те са с „нечисти дрипи”, които висят по отслабналите им тела. Понасят кръста на мъченичеството, готови са за саможертва в името на националната свобода.

       Изразът „Народ без жертви не е народ” е от трета глава на повестта „Немили-недраги”. Чрез това изречение Странджата показва, че свобода може да се постигне само чрез битки и жертви, защото, ако един народ е готов да се бие за свободата си, то той тогава би могъл да се нарече такъв.

       Изразът „Прощавай, Ниагара!” е от пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад”, написан през 1894 година. Изразът внушава трудната раздяла на пътешественика с Ниагара. Неговата мечта се е сбъднала, но авторът не може да спре да се любува на природното чудо. Творбата доказва, че природата е над човека и нейното величие е неспособно да се опише дори от талантливия Алеко Константинов.     

       Изразът „Полето празнуваше тъжен празник” от разказа на Елин Пелин „По жътва” внушава болката на работливите селяни по мъртвата Пенка. Метонимията може да се тълкува и като сливане с природата. Човекът и природата са два важни фактора в творбата. Природата може да дава и да отнема.

       Изразът „Град да бе паднал, не би тъй убил сърцата” от разказа на Елин Пелин „По жътва” внушава тъгата по мъртвата Пенка  -  „селско дете обичливо”. Авторът сравнява страданието с паднал град, което показва силните чувства на селяните. Творбата разкрива колко немилостива е природата, отнемайки живота на Пенка.

       Изразът „черния ти срам” от Иван-Вазовата ода „Българският език” внушава колко охулен и „засрамен” е нашият език. Вазов е използвал метафоричния епитет „черния” като символ на мъката и злото заради незаслужените обвинения. Вазов е не само гневен на хулителите, които отричат изразителността и хубостта на българското слово, но и чувства дълг към своя език да го защити и разкрие с неговото съвършенство.

       Изразът „блажени чувства” от епизода за Ниагара в пътеписа „До Чикаго и назад” внушава преклонението на автора пред Ниагарския водопад. Това „чудо на природата” е будило въображението на пътеписеца още когато е бил дете. Алеко Константинов използва сравнения, за да опише значението на епитета „блажени”, споделяйки своя възторг с читателите. 

       Изразът „За сърцата, що се любят, и смъртта не е раздяла” в баладата „Неразделни” на Пенчо Славейков внушава силата на любовта  -  по-голяма от смъртта. В изповедта си Калина доказва, че с Иво сами са господари на своята съдба, която не зависи от желанието на родителите им. Тяхната любов е безсмъртна и неразрушима, независима от каквато и да е пречка, дори и от смъртта.

       
       Изразът „Едно безгранично благоговение бе отпечатано по лицата на всички” е от пътеписа на Алеко Константинов „До Чикаго и назад”, написан през 1894 година. Изразът внушава страхопочитанието на пътешествениците към феномена. Те са безмълвни пред водното чудо, запленени от величието му. Творбата доказва, че природата е над човека и нейното величие не може да се опише дори от талантливия Алеко Константинов. 

ОБРЪЩАМ СЕ КЪМ АВТОРА С УВЕРЕНОСТ, ЧЕ

ЩЕ СЪХРАНЯВА СВОЯТА ИЗКЛЮЧИТЕЛНАТА ДОБРИНА 

И ЧЕСТНОСТ, ЩЕ ТВОРИ И ЩЕ УСПЯВА!