ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО

  СОЦИАЛНИТЕ И ДУХОВНИТЕ АСПЕКТИ НА ОБЩНОСТНОТО ЖИВЕЕНЕ

И ЛИТЕРАТУРАТА

Избрано от Алтернативна школа за лична изява  -  АШЛИ  -  София, ул. „Генерал Кирил Ботев” 5; телефон: 088 988 7871  -   

в УЧЕБНИК ПО ЛИТЕРАТУРА с автори: Адриана Дамянова, Амелия Личева,

Ваня Тивидошева, Венцислав Арнаудов, Верина Петрова,

Мариана Христова, Миряна Янакиева.

       Началото на XX век се характеризира със стабилизиране и задълбочаване на социалната и политическата диференциация в българското общество. Различните направления и школи в литературата и отделните творци моделират това явление по специфични начини, разноречиви са и техните естетически оценки за него.

       Иван Вазов остава верен на възрожденските национални идеали и драматично преживява невъзможността на жизнената действителност да реализира  литературноезиковите проекти, конструирани през Възраждането. Мерейки я с мащабите на обществения идеализъм и безкористния патриотизъм, констатирани и утвърдени от тези проекти, той с недоумение, горест и гняв изобличава отпадането й от тях в „тесните чела и широко разтворените джобове”  -  в дребнавостта, егоизма, користта, жестокостта на „човешката природа”, дошла, според разказа „Пейзаж”, като наследство от робството, на мястото на възвишеното бленуване за „новата земя”. Изисквайки от социалните измерения на живота, сводими до практически полезното  -  грижата около жизненото оцеляване и просперитет, да поемат в себе си безкористната духовност, Вазов чертае образа на отчуждения от възрожденските ценности и нравствени постулати чиновник, изкористяващия до абсурд функционирането на политическите институции (псевдо)гражданин. Така в неговото творчество възниква травматичен конфликт между „истинската” (идеалната) родина, която парадоксално се оказва съвпадаща във времето с робството, и „робската” държава, която по недоразумение съвпада с времето на свободата. Казано с езика на „Епилог. Общество и певец” („Поля и гори”, 1884 г.), „Тогаз бе друго  -  чудно време. / Тогава робството навред / надежди будеше големи…”. Единственият изход от това противоречие е утопията, както личи например от разрешаващия го разказ „Дядо Йоцо гледа”.

       В цялото си творчество и особено с „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо. Невероятни разкази за един съвременен българин” Алеко Константинов разгражда националния мит, по недвусмислен начин показва онова, което Вазов в „Тъмен герой” прозира  -  възможността да се инструментализира, да се употребява мрежата от национални ценности и идеали, изтъкана от възрожденската литература и публицистика, за грубо прагматични, егоистични цели. Фейлетоните му открито коментират факта, че политическият(публицистичният, литературният) език  -  езикът, на който хората общуват помежду си в „полиса”, в публичното пространство, не отразява действителността, а формира съзнанието на обществото. Това твърди например финалът на „Сеятели на рабски чувства”. Ангажиран с каузата на самоутвърждаването и помирението със себе си на индивидуалния субект, Алеко не само не идентифицира националния интегритет и социалната хомогенност като решение на всички проблеми, но и съзира един нов, по-страшен от капитала господар, заплашващ автономията на личността  -  обществото („До Чикаго и назад”).

       И като културна и литературна, и като критическа и художествена практика кръгът „Мисъл” гради, свръхоценностявайки го, един индивидуалистичен образ на човека. Сред социалните и изобщо общественозначимите дейности членовете му утвърждават създаването на естетически пълноценни произведения на изкуството като ценностно превъзхождаща всички останали. Но не само художникът, въздигнат над бездуховната тълпа, и обикновеният човек е творец  -  творец на самия себе си. Дори на живота се гледа като на творение на изкуството, доколкото живеенето се схваща като героичен подвиг по превъзмогване на „природата” (на „звяра”)   -  на физичното, и на социалните и по-общо на всякакви зависимости от страна на гордата, самотна в автономната си духовност личност, устремена към „другия”, „отвъдния” бряг на морето-битие, както казва д-р Кръстев  -  към метафизичните измерения на битието.  

      Своеобразен опонент на това възвисяване в самотността и пречистване на личността от баналното и всекидневното е творчеството на Елин Пелин. Разказите му разкриват и утвърждават човека в неговата спонтанна естествена „природност”, в несломимото му жизнелюбие, в социалната му солидарност. Свободен от преднамерена, водеща до трагични прозрения и дисонанси рефлексивност, у него НЕ непримиримо, а хармонично съжителстват доброто и злото. Образът на Елин-Пелиновия човек е сложно структуриран, гради се в отношението между героя и неговата гледна точка към света и естетически многозначната позиция на повествователя, „скрит в пейзажа” (Искра Панова), който придава на простодушния персонаж собствено човешките му, духовни измерения. Докато Вазов вижда труда като благословен, но мъчен граждански подвиг, Елин Пелин го поетизира, приписва му не само жертвени, но и естетически измерения. Докато Вазов акцентира гражданско-етичния, гражданско-патриотичния аспект на събитието в своите разкази, Елин Пелин подчертава социалния конфликт в неговата острота, но го уравновесява с жизнеустойчивостта и непримиримостта със злото, откъдето и да идва то, у своя герой. В други жанрови форми, например повестта „Гераците”, се проектира художествено кризата в общностното живеене, породена от вътрешните противоречия на патриархалните норми и ценности в контекста на диференциращата се социокултурна ситуация, в която вече намират място и налагащите се в конфликт с традицията ценности на индивида.  

       Така в своето разноречие литературата подрежда и прояснява света, прави го годен за обитаване.