ЗА ЛЮБОВТА И УМЕНИЕТО ДА ОБИЧАШ

Една неистова любов, обсебване, зараза на душата, от която никъде не можеш да се скриеш, от която никога не можеш да избягаш. Любов по-страшна от страха, по-жива от живота. Няма думи, свещи, комплименти. Няма тела. Нито цветя и усмивки. Няма аз и ти, ние двамата. Любов, в която аз съм ти.

Брулени хълмове, Емили Бронте

Имаше значи вместо щастието по-големи блаженства, друга любов над всички видове любов, без прекъсвания и край, която ще възраства вечно!

Мадам Бовари, Гюстав Флобер

Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.

                                Мечо Пух, А. А. Милн

 С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго  -  любовта между хората…

Песента на колелетата, Йордан Йовков

    

Изразът „безумно влюбен” е толкова изтъркан, толкова подозрителен и неопределен, че от него не мога да добия особена представа за ситуацията. Използваме го, за да разкажем за чувства, възникнали след половинчасово познанство, толкова често, колкото и за да опишем истинска, силна привързаност.

                                                                                    Гордост и предразсъдъци, Джейн Остин

    Казват, че човек се влюбва веднъж в живота си, а ето че на мене лесно ще ми се размине.

                                                                                                Ема, Джейн Остин

    -    Знаете ли какво е приятелството?    -  попита той.

    -    Да    -    отвърна циганката.    -    То означава брат и сестра, две души, които се докосват, без да се сливат, като двата пръста на ръката.

    -    Ами любовта?    -    продължи Гренгоар.

    -    О, любовта    -    отвърна тя и гласът й затрепери.    -    Двама души, а сякаш са един. Мъж и жена, слети в ангел. Земен рай.

Парижката Света Богородица, Виктор Юго

    Любовта, мислеше тя, трябва да дойде изведнъж със силен гръм и мълнии, тя е небесен ураган, който връхлита живота, преобръща го, изтръгва волите като листа и завлича цялото сърце в пропастта.

Мадам Бовари, Гюстав Флобер

    

    Странно е как често избираме всякакви криви пътеки, за да не покажем чувствата си.

Нощ в Лисабон, Ерих Мария Ремарк

    -    Дали си се досещала някога, че изпитвах към тебе най-силната любов, която един мъж може да изпитва към жена? Че те обичах дълги години, преди най-после да те имам?

    Обичах те, но не можех да допусна да го узнаеш. Защото ти си жестока към тези, които те обичат, Скарлет. Ти приемаш любовта им и я размахваш като бич над главите им.

Отнесени от вихъра, Маргарет Мичъл

    Оставиш ли се да те опитомят, има опасност да поплачеш…

Малкият принц, Антоан дьо Сент-Екзюпери

    -    У тебе няма капка любов.

    -    Имаше. Достатъчно, за да ме убие.

На изток от рая, Джон Стайнбек

ЦИТАТИ ОТ ЛЮБИМИ КНИГИ

    АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

АШЛИ

ashlibg@gmail.com

0889887871

    Децата са като джуджетата, възседнали раменете на великани. Колкото и да са малки, те виждат по-далече от нас.

    Винаги съм знаела, че животът на възрастните е безсмислен. От пубертета нататък съществуването не е нищо повече от епилог.

    Невъзможно е да обясня на дете, че в живота границата между доброто и злото не е толкова черна и бяла , колкото в приказките. При определени обстоятелства обикновен човек може да се превърне в злодей.

Домашни правила, Джоди Пико

    За да пораснат и да се развият като пълноценни човешки същества, децата имат нужда от безусловна любов. Моят съвет е да обсъждате всичко с децата си, никога не ги нагрубявайте. Търпение, добрина и любов  -  това е храната, от която се нуждае едно дете.

Един век мъдрост, Каролине

Щьосингер

БИБЛИЯ

ПРЕМЪДРОСТТА

КНИГА

ПРИТЧИ СОЛОМОНОВИ

ГЛАВА 8.

Нали премъдростта вика? И нали разумът 

издига гласа си?

2. Премъдростта застава по високи места, 

край пътя, по кръстопътища;

3. тя вика пред портите при входа на града, 

при входа на вратата:

4. „към вас, люде, викам, и към синовете 

човешки е моят глас!

5. Научете се, неразумни, на благоразумие, и 

глупци,  -  на разум.

6. Слушайте, понеже ще говоря нещо важно, и 

устата ми ще изрекат правда;

7. защото езикът ми ще изговори истина, а 

нечестието е гнусота за устата ми;

8. всички думи на устата ми са справедливи; в 

тях няма коварство и лукавство;

9. те всички са ясни за разумния и 

справедливи за ония, които са придобили знание.

10. Приемете учението ми, а не сребро; 

по-добре знание, нежели отбор злато;

11. защото мъдростта е по-добра от бисер, и 

нищо от онова, що е въжделено, не ще се сравни с нея.

12. Аз, премъдростта, живея с разума и диря 

разсъдъчно знание.

13. Страх Господен ще рече да мразиш злото; 

гордост и високомерие, лош път и коварни уста мразя.

14. Мои са решение и правда; аз съм 

разум, у мене е силата.

15. Чрез мене царе царуват, и 

заповедници правда узаконяват;

16. чрез мене началстват началници и 

велможи, и всички съдии земни.

17. Обичам, които мене обичат, и които 

ме търсят, ще ме намерят;

18. у мене са богатство и слава, 

непогибно съкровище и правда;

19. плодовете ми са по-добри от злато, и от 

най-чисто злато, и ползата от мене е повече, 

нежели от отбор сребро.

20. Аз ходя по пътя на правдата, по пътеките 

на правосъдието,

21. за да доставя на ония, които ме обичат, 

истинско добро, и техните съкровищници аз 

пълня. (Кога възвестя онова, що става 

всекидневно, няма да забравя да изброя 

онова, що е отвека.)

22. Господ ме имаше за начало на Своя път, 

преди Своите създания, открай време;

23. отвека съм помазана, отначало, преди да

бъде създадена земята.

24. Аз съм се родила, когато още нямаше 

бездни, когато още нямаше извори, 

изобилни с вода.

25. Аз съм се родила преди планините да са 

били поставени, преди хълмовете,

26. когато Господ още не беше сътворил ни 

земя, ни поля, нито първите прашинки на 

вселената.

27. Когато Той приготвяше небесата, аз бях 

там. Когато прокарваше кръговата черта по 

лицето на бездната,   

28. когато утвърдяваше облаците горе, когато 

укрепяваше изворите на бездната,

29. когато даваше закон на морето, за да не 

преминават водите неговите граници, когато 

полагаше основите на земята,  -

30. аз бях при Него художница, и бях радост 

всеки ден, веселейки се пред лицето Му през 

всичкото време,

31. веселейки се на земния Негов кръг, и 

радостта ми беше със синовете човешки.

32. И тъй, деца, послушайте ме: блажени са, 

които пазят моите пътища!

33. Послушайте поуката, бъдете мъдри и не 

отстъпвайте от нея.

34. Блажен оня човек, който ме слуша, като 

бодърства всеки ден при портите ми и стои 

на стража при вратата ми!

35. Защото, който ме е намерил, намерил е 

живот; и ще получи благодат от Господа;

36. а който съгрешава против мене, нанася 

вреда на душата си: всички, които мене 

мразят, смърт обичат”.

ВЪЗВИШЕНО

Възвишено

    Да се говори за „възвишено”, означава да се насочва към естетическа категория, при която най-важният фактор е наличието или внушението за отвъдна необятност или големина, нямаща общо със знанието за човешкия свят. Това, което може да ни надвишава по подобен начин, е някаква сила, която сетивата или въображението ни не познават, героизъм, а също и пространствени размери или времеви протяжности, които са отвъд човешкия опит. По различен начин и в различно време ефектите на срещата с възвишеното се определят така:

1. Спиране, препятствие на възможността за рационална преценка, за разбиране, поради едновременното усещане за страх и благоговение.
2. Усилване на възможностите ни да чувстваме вповече, да усещаме непозната за нас самите интензивност на чувството.
3. Към това трябва да се прибави и разразяващото се усещане за край  -  онова, пред което сме  -  пряко или въобразено, не предполага да се случи каквото и да е оттук нататък.

За Боало „възвишеното не може да бъде преподавано и дидактиката е безпомощна в това отношение; възвишеното не е свързано с правила, които могат да бъдат определени от поетиката”.

Шестнадесет века преди Боало Лонгин разпознава възвишеното в простотата на фразата тъкмо в точката, в която важността на темата предполага тържественост и изкусност. За него дори инверсиите в обичайния за всеки език синтаксис са знаци за възвишеното. Възвишеното може да бъде усетено и чрез особената тишина, „мълчанието” на фразата  -  едно многоточие може да изразява не просто отказ, а невъзможност да се говори, невъзможност езикът да бъде употребен, за да посочи към нещо, както става обикновено.

Очевидно е, че понятието за възвишено прескача всяка норма  -  както на сетивата, така и на въображението и на езика. Така, поради своята сила и отвъдност, то е не-човешко, несвързано с реда на човешкото знание. Поради това не бива да се бърка с „красивото”, което разпознаваме благодарение на някаква спазена пропорция, на усвоена норма.

Посочването към възвишеното не е приоритет на литературата. Можем да го открием както в онези моменти, в които в Ботевата поезия тема става смъртта: „Там, там ... буря кърши клонове” („До моето първо либе”) или „ ... черни ми кърви в земята/ в земята, майко, черната” („На прощаване в 1868 г.”). Можем да го открием и в „документални” текстове, каквито са спомените на един от Ботевите четници: „ ... безпокоеше (ни) пехотата, която не преставаше нито за минута. Още не бяхме излезли от гората, когато слънцето разпръсна своите лъчи върху нас, върху околността, като направи картината още по-трогателна и жива. Това не бе игра, това бе сериозна работа. Смърт, смърт се виеше над главите ни. Поостанал бях...”.

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

АШЛИ

ashlibg@gmail.com

0889887871

ИНДЖЕ

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
АШЛИ

ashlibg@gmail.com

0889887871

АДРИАНА ДАМЯНОВА ЗА ИНДЖЕ НА ЙОРДАН ЙОВКОВ

    „Индже” е един от десетте разказа, съставящи цикъла „Старопланински легенди” (1927), създаден след Първата световна война. Войната се преживява като крах на разума, на възможността за смислено устрояване на света, на морала и религиозните ценности. Това означава, че всичко е позволено, но и че всичко е „забранено”, защото нищо вече няма смисъл. Йовковата книга споделя характерния за тогавашното естетическо мислене скепсис към „истината”, „нацията”, „Отечеството”, към придобивките на цивилизацията и културата. „Автентично родното” изкуството от тези години търси отвъд елементарността на опозиции като добро – зло, невинност - грях, справедливо - несправедливо, в първичната стихийна мощ на митично–природното. Йовковият разказ „Индже” интерпретира проблема за загубата на абсолютните ценности.

    Независимо от усложнения сюжет в разказа не е трудно да се проследят основните моменти на фабулата, организирана от „прераждането” на Индже. Началото на разказа не прави портретно описание на героя, но го нарежда сред „страшно сборище” от „хора събрани от кол и въже, грозни, страшни, някои облечени само в дрипи, тъй че месата им се виждаха, някои в скъпи дрехи, натежали от сърма и гайтани”, хора с „пламнали очи” и „озверени лица”. В цитираните откъси доминира дивото, нечовешкото, както и обединеността на полюсни противоположности (дрипите и скъпите дрехи). Нататък повествованието изрично подчертава, че Индже не познава разликата между доброто и злото („Никога не делеше доброто от злото, никога не беше се запитвал кое е грях и кое не”). Йовковият хайдутин дори не се интересува от плячката, която безмилостно граби, и това, както и заливането му от смях, докато гледа пожарищата и планините от трупове около себе си, го правят още по-страшен, още по-безчовечен. Героят убива, безогледно унищожава със същото безгрижие, с което проявява готовност да пощади къщата на шивача, който му шие премяна, и с което в следващия миг изоставя намерението си. Понеже вековните морални и религиозни ценности вече са несигурни, проблематични, всичко е позволено на Индже  –  на силния, който може да наложи волята си над всичко и всички. Разказът все повече уплътнява чертите на някакъв жесток всевластен бог в образа му: „И помисли, че силата му е безмерна, а волята му  –  закон за всички”. Кулминация на това уплътняване представят думите на дядо Гуди за Индже, цитиращи Светото писание: „Онзи, който го е видял, не е оживял” (който види Бог, умира).

    Но Бог не е само закон, Бог е преди всичко Творец. А своето „творение”, което вижда, Индже не намира „добро”: „А все тъй мъртви бяха селата и все тъй пусти бяха кърищата наоколо. Не се виждаше жива душа”. Също както в навечерието на библейското Сътворение, Земята е „безвидна и пуста”, живота (още) го няма. Когато героят поисква да каже „нещо добро”, няма кой да чуе, защото изплашените жени се разбягват. Обратно, в обърналия към света светлата си страна Индже Сяро Барутчията разпознава Отеца си: „... наш татко си, дай да целуна ръката и краката ти...”. Индже не иска, дори се гневи на себе си, задето „се подгъва и усеща жалост”, опитва се да пропъди унеса, видението как „милва с кървава ръка” детето си, което сам е посякъл. Тая „кървава ръка” ни е позната  –  от един друг „хайдутин/ бунтовник” в българската литература: „а аз ще либе прегърна/ с кървава ръка през рамо...” (“На прощаване в 1868г.”). Йовковият разказ неведнъж цитира Ботевата поезия  –  и когато описва героя си през очите на дядо Гуди, който гледа с погледа на лирическия говорител от „Хаджи Димитър”: „... млад си, хубав си. Юнак си”; и когато разказва за Индже закрилника на онеправданите... „Индже” може да се чете и като опит за „дописване” на оная, ботевската свобода, която съвпада със смъртта.

    На „дивия”, жесток Индже, който упражнява властта си като чисто насилие, дядо Гуди предлага идеята да властва по друг начин, на основата на минималния консенсус между роба и господаря: „Де такъв господар да имаме като тебе! Ще ти слугуваме, ще ти плащаме харач”. Още повече че дядото е единственият останал мъж, но е вече „старец”  –  вакантната позиция на мъжкото, активното жизнено начало трябва да бъде заето от сина: така и нарича дядото Индже  –  „синко”. В съчетание с възрожденсколитературния (цитиран смислово обърнато) и с фолклорноприказния модел тук продължава да работи и библейският. Дядо Гуди призовава Индже да защити страдащите от самия себе си („Де такъв господар да имаме като тебе!... Добре е да има кой да се грижи за нас, да ни стриже и да ни дои, ама и от вълци да ни пази!”) подобно на библейския Йов –  жертва на жестокия облог между Господ и Сатаната: „Застъпи се, обзаложи се Сам за мене пред Себе Си! Инак, кой ще се обзаложи за мене?” (Книга на Йов, 17:3). Така в лицето на Господа е хвърлено най-голямото предизвикателство: той може да победи всички свои противници  –  но може ли да победи себе си, своя единствен равностоен противник? И Индже приема предизвикателството/ облога.

    Чрез това тълкуване можем да помирим „противоречието” между повествованието, което ни показва, че Индже се променя, и читателския усет, че си остава „същият”. И мелодраматичната развръзка – клише (възмездието на някогашното престъпление, въздадено на бащата престъпник от сина жертва, благородството на прошката), не може да заличи впечатлението от скептичната интерпретация на съдбата на „универсалните” ценности, осъществена от Йовковия разказ.

ОБИЧАМ ВИ!

ОБИЧАМ ВИ!

Не може точно да се определи моментът, в който се поражда приятелството. Както, когато пълниш капка по капка някакъв съд с вода, най-сетне идва една капка, която го препълва, така и в поредицата от прояви на приятелство идва една, която грабва сърцето ти.

                                                                        451 градуса по Фаренхайт, Рей Бредбъри 

ЗАДУШНИЦА

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

    Да се поменат в деня на Задушница мъртвите, означава не просто връщане към конкретната памет, към спомена за някой близък, но и връщане към една по-обща човешка памет за това, че ако тялото умира, другата половина на човек  -  душата  -  продължава да живее. И този ден е отреден за тази среща, той е отреден „за-душите”. Историята на Елин Пелин разказва за това, че тази по-обща памет е изличена, изчезнала от човешкия свят, че се помнят само думите за нея, но не и хармонията на преживяването й.

    Така, може да се твърди, че основен мотив в разказа „Задушница” е мотивът за изоставеността и сиротността. Той ненатрапчиво, но постоянно звучи в множеството си вариации.

    Появява се още във въвеждащия в разказа пейзаж, в който множество предметни детайли са обединени от смисловото поле на „изоставеността”, на „оставането самотен”: оголелите тополи, дъждът, който ръми и рони последните жълти листа, изкривените и зеленясали кръстове, обезличените и буренясали гробове.

    Подхванат наново не само чрез метафори като „печални и тъжни като вдовици”, а отнесен направо към човешкия свят, мотивът се появява чрез описанието на сирачетата, на лудия Христо, застанал до децата, на пеещия сляп просяк, а след това постоянно присъства в диалозите на героите сякаш „захванат” за човешкото: Станчо за кумицата си е „самичък като кукувица”, децата му „като пиленца ще си писукат” за майка си, „погаждаш ли се със самотията”, пита той Стоилка, „откак е умряла, половин човек съм станал” казва Станчо за самия себе си… „Самичка мога ли?”, дава съгласието си за негова съпруга Стоилка.

    И така, „рисуването с думи”, пейзажите, описанията на природата, и говоренето на думи, разговорите между героите са двата начина да се разкаже за празнотата на празника, за това, че неговото чудо, събирането на душите на мъртвите с душите на живите, честването на безсмъртието на душата, остава невъзможно.

    Това, което е събрало хората в картината на гробищата, е не сливането на „своята скръб в общата скръб за покойниците”, не заедността в невидимото, а нормата на видимото, на спазването на ритуала без вяра  -  затова по жалното лице на Станчо „се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение”, присмехулните булки, които го гледат „спомнят си, че е Задушница  -  и пак правят тъжни лица”.

    В бързането си да спазят ритуала, да изрекат думите му, героите остават далеч от смисъла на празника. Вместо споделеност, единение, самото говорене издава друго: побелелият поп Серафим „сърдито се кара на жените”, учителката „сърдито кряска на немирниците”, над печалната картина от гробищата „се носи неразбран и суетен шум”.

    Зад изпълненото с формули и така нечувствено, лишено от състрадателност говорене на кумица Дивдена стои разпадът между тукашно и отвъдно, между човешко и божествено. Ето защо и съветът „лоша, добра  -  намери си” е по-скоро признание за това, че човешкият живот е осъден да протича отвъд разликата между добро и зло, без смисъл, да е живот „без душа”, защото само тя дава връзката с божествената  посока. С тази празнина, през мъката си, през постоянно връщащата се тъга, Станчо нито иска, нито може да се справи  с изоставеността си. Неумението му да я изговаря прави езика му груб. „Бог да прости мъртвите души, на живите пълни гуши” е римуване, събиране през пиянството, през случайната и ужасна среща на думите.

    Такова е и събирането на Стоилка и Станчо. То не е събиране нито на желанията, нито на волята, а на „неволите”. В казаното от Станчо по време на тъжния „флирт” личат следите на всичко казано му по-рано  -  тук са и поменаването на мъртвите, и животът и здравето на живите, и „жените издирвачки”, и „кукувицата”. Ако в този разговор има някаква воля, тя е в отчаянието, че трябва да се забравя. Опиянението от ракията помага този, тукашният, човешкият свят да бъде сменен, от него да бъде отнета паметта  -  и личната, и тази на празника. „Не мога да намеря аз като нея” тук е „Божана, горката, много ме ядосваше” и „зла и проклета. Божана на нея се беше метнала”, в думите на Стоилка „И моя Яначко беше добър” се събира с „Още една година да беше поживял, и щеше всичко да пропие”. Пиенето приспива душите и събужда телата  -  срещу „рече Стоилка и се залюля тежко като сухо дърво” в началото на разговора стоят „шавна с раменете си като мома” и „бързо му хвърли с очите си едно фитилче” от неговия финал. Празникът не просто е свършил, той не се е състоял. Той не може да е празник за безсмъртието на душата, защото човек е изоставен от Бога и тя е мъртва още тук.

    Такова е модерното, близко до Елин Пелин тълкуване на човешката осъденост.  Затова отчаяната веселост, с която Станчо се вглежда в Стоилка, няма да разпознае душата на Божана. Във „влажните и сиви като мъглите очи” проговаря не животът на отвъдното, а смъртта на тукашното, на разотиващите се от разградените стари гробища, които „се губят като сенки в синята влажна мъгла”.