ЗАДУШНИЦА

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

    Да се поменат в деня на Задушница мъртвите, означава не просто връщане към конкретната памет, към спомена за някой близък, но и връщане към една по-обща човешка памет за това, че ако тялото умира, другата половина на човек  -  душата  -  продължава да живее. И този ден е отреден за тази среща, той е отреден „за-душите”. Историята на Елин Пелин разказва за това, че тази по-обща памет е изличена, изчезнала от човешкия свят, че се помнят само думите за нея, но не и хармонията на преживяването й.

    Така, може да се твърди, че основен мотив в разказа „Задушница” е мотивът за изоставеността и сиротността. Той ненатрапчиво, но постоянно звучи в множеството си вариации.

    Появява се още във въвеждащия в разказа пейзаж, в който множество предметни детайли са обединени от смисловото поле на „изоставеността”, на „оставането самотен”: оголелите тополи, дъждът, който ръми и рони последните жълти листа, изкривените и зеленясали кръстове, обезличените и буренясали гробове.

    Подхванат наново не само чрез метафори като „печални и тъжни като вдовици”, а отнесен направо към човешкия свят, мотивът се появява чрез описанието на сирачетата, на лудия Христо, застанал до децата, на пеещия сляп просяк, а след това постоянно присъства в диалозите на героите сякаш „захванат” за човешкото: Станчо за кумицата си е „самичък като кукувица”, децата му „като пиленца ще си писукат” за майка си, „погаждаш ли се със самотията”, пита той Стоилка, „откак е умряла, половин човек съм станал” казва Станчо за самия себе си… „Самичка мога ли?”, дава съгласието си за негова съпруга Стоилка.

    И така, „рисуването с думи”, пейзажите, описанията на природата, и говоренето на думи, разговорите между героите са двата начина да се разкаже за празнотата на празника, за това, че неговото чудо, събирането на душите на мъртвите с душите на живите, честването на безсмъртието на душата, остава невъзможно.

    Това, което е събрало хората в картината на гробищата, е не сливането на „своята скръб в общата скръб за покойниците”, не заедността в невидимото, а нормата на видимото, на спазването на ритуала без вяра  -  затова по жалното лице на Станчо „се е отпечатало всеобщото сериозно и тъжно настроение”, присмехулните булки, които го гледат „спомнят си, че е Задушница  -  и пак правят тъжни лица”.

    В бързането си да спазят ритуала, да изрекат думите му, героите остават далеч от смисъла на празника. Вместо споделеност, единение, самото говорене издава друго: побелелият поп Серафим „сърдито се кара на жените”, учителката „сърдито кряска на немирниците”, над печалната картина от гробищата „се носи неразбран и суетен шум”.

    Зад изпълненото с формули и така нечувствено, лишено от състрадателност говорене на кумица Дивдена стои разпадът между тукашно и отвъдно, между човешко и божествено. Ето защо и съветът „лоша, добра  -  намери си” е по-скоро признание за това, че човешкият живот е осъден да протича отвъд разликата между добро и зло, без смисъл, да е живот „без душа”, защото само тя дава връзката с божествената  посока. С тази празнина, през мъката си, през постоянно връщащата се тъга, Станчо нито иска, нито може да се справи  с изоставеността си. Неумението му да я изговаря прави езика му груб. „Бог да прости мъртвите души, на живите пълни гуши” е римуване, събиране през пиянството, през случайната и ужасна среща на думите.

    Такова е и събирането на Стоилка и Станчо. То не е събиране нито на желанията, нито на волята, а на „неволите”. В казаното от Станчо по време на тъжния „флирт” личат следите на всичко казано му по-рано  -  тук са и поменаването на мъртвите, и животът и здравето на живите, и „жените издирвачки”, и „кукувицата”. Ако в този разговор има някаква воля, тя е в отчаянието, че трябва да се забравя. Опиянението от ракията помага този, тукашният, човешкият свят да бъде сменен, от него да бъде отнета паметта  -  и личната, и тази на празника. „Не мога да намеря аз като нея” тук е „Божана, горката, много ме ядосваше” и „зла и проклета. Божана на нея се беше метнала”, в думите на Стоилка „И моя Яначко беше добър” се събира с „Още една година да беше поживял, и щеше всичко да пропие”. Пиенето приспива душите и събужда телата  -  срещу „рече Стоилка и се залюля тежко като сухо дърво” в началото на разговора стоят „шавна с раменете си като мома” и „бързо му хвърли с очите си едно фитилче” от неговия финал. Празникът не просто е свършил, той не се е състоял. Той не може да е празник за безсмъртието на душата, защото човек е изоставен от Бога и тя е мъртва още тук.

    Такова е модерното, близко до Елин Пелин тълкуване на човешката осъденост.  Затова отчаяната веселост, с която Станчо се вглежда в Стоилка, няма да разпознае душата на Божана. Във „влажните и сиви като мъглите очи” проговаря не животът на отвъдното, а смъртта на тукашното, на разотиващите се от разградените стари гробища, които „се губят като сенки в синята влажна мъгла”.