ВЪЗВИШЕНО

Възвишено

    Да се говори за „възвишено”, означава да се насочва към естетическа категория, при която най-важният фактор е наличието или внушението за отвъдна необятност или големина, нямаща общо със знанието за човешкия свят. Това, което може да ни надвишава по подобен начин, е някаква сила, която сетивата или въображението ни не познават, героизъм, а също и пространствени размери или времеви протяжности, които са отвъд човешкия опит. По различен начин и в различно време ефектите на срещата с възвишеното се определят така:

1. Спиране, препятствие на възможността за рационална преценка, за разбиране, поради едновременното усещане за страх и благоговение.
2. Усилване на възможностите ни да чувстваме вповече, да усещаме непозната за нас самите интензивност на чувството.
3. Към това трябва да се прибави и разразяващото се усещане за край  -  онова, пред което сме  -  пряко или въобразено, не предполага да се случи каквото и да е оттук нататък.

За Боало „възвишеното не може да бъде преподавано и дидактиката е безпомощна в това отношение; възвишеното не е свързано с правила, които могат да бъдат определени от поетиката”.

Шестнадесет века преди Боало Лонгин разпознава възвишеното в простотата на фразата тъкмо в точката, в която важността на темата предполага тържественост и изкусност. За него дори инверсиите в обичайния за всеки език синтаксис са знаци за възвишеното. Възвишеното може да бъде усетено и чрез особената тишина, „мълчанието” на фразата  -  едно многоточие може да изразява не просто отказ, а невъзможност да се говори, невъзможност езикът да бъде употребен, за да посочи към нещо, както става обикновено.

Очевидно е, че понятието за възвишено прескача всяка норма  -  както на сетивата, така и на въображението и на езика. Така, поради своята сила и отвъдност, то е не-човешко, несвързано с реда на човешкото знание. Поради това не бива да се бърка с „красивото”, което разпознаваме благодарение на някаква спазена пропорция, на усвоена норма.

Посочването към възвишеното не е приоритет на литературата. Можем да го открием както в онези моменти, в които в Ботевата поезия тема става смъртта: „Там, там ... буря кърши клонове” („До моето първо либе”) или „ ... черни ми кърви в земята/ в земята, майко, черната” („На прощаване в 1868 г.”). Можем да го открием и в „документални” текстове, каквито са спомените на един от Ботевите четници: „ ... безпокоеше (ни) пехотата, която не преставаше нито за минута. Още не бяхме излезли от гората, когато слънцето разпръсна своите лъчи върху нас, върху околността, като направи картината още по-трогателна и жива. Това не бе игра, това бе сериозна работа. Смърт, смърт се виеше над главите ни. Поостанал бях...”.

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

АШЛИ

ashlibg@gmail.com

0889887871