ЗИЗИ

Алтернативна школа за лична изява

АШЛИ

София, ул. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5

ashlibg@gmail.com

тел. 0889887871

На Острова на блажените

ПЕНЧО

СЛАВЕЙКОВ

НА ОСТРОВА НА

БЛАЖЕНИТЕ

Гледам „На острова…”

и изпитвам чувство

за нещо извършено въпреки

времето и мястото.

Разгръщам я и ми се струва,

че нашата литература

почва от днес.

Едно лудо желание ме тласка

да се кача на „Айфел”

и да я покажа

оттам на цяла Европа.

Яворов, 1910 г.

ПРЕДГОВОР

Преди пет години печатах на английски с помощта на един англичанин поет, Хенри Берлайн, антология от български народни песни  -  Сянката на Балкана, Лондон, 1906  -  за която в Англия има безброй твърде благосклонни отзиви и за която у нас никой от никое кьоше не се обади. И ето че сега печатам на български антология от песни и стихотворения из една чужда поезия, за чието съществуване едва ли някой нашенец е чувал, както англичаните за нашата народна песен. Надявам се, че и на тая ми книга нашенците май няма да обърнат внимание; и не би ме зарадвало инак да бъдеше… Наистина, немалко странно е, че у нас може да се яви антология от творения на чужди поети, преди да има такава от наши. Но въпрос е  -  голям въпрос!  -  дали е възможна една антология от творения на български поети: защото поети имаме малко, и още по-малко поезии, от които би могло да се стъкми антология за пред хора.    

Нашата поезия още не е добила нито характерна, нито своя физиономия. Тя още не е достигнала пълнолетие на момък, който има физическо и нравствено право да калесва гости на сватбата си. А една антология е покана за сватба. И ето, понеже ни липсва своя сватба, аз ви калесвам на чужда. Много гости не ми са притрябали, но такива, които знаят да сватбуват…

БОРЕ ВИХОР

Най-видният от патриотите поети на Острова на блажените през деветнайсетия век е роден на 17 април 1827 г. в Артаня. Баща му, за когото в рода на поета съществуват тъмни спомени, е бил безпокоен скитник, спрял в Артаня с намерение там да си остане, женил се за някаква си открадната робиня, хубавица, родом от остров Хиос  -  добил от нея две деца, и бозна къде изчезнал пак безследно. Вярва се, че са го убили ония, от които той откраднал робинята. Това твърдо се вярва, макар че в един стар регистър  -  нещо подобно на градска кондика  -  аз намерих следнята бележка, написана с вето кармъзено мастило: „Да се знае кога се удави Ветко Вихор на 13 травен, излязъл за риба на морето. И не се видя повече. Тогава беше и небопотъмнение, и буря, и твърде страшно”. Синът, круша от корена на баща си, е същият темперамент  -  същият безпокойник  -  също изчезнал, но не тъй безследно. Той и днес живее в паметта на хората со своите песни и подвизи. Боре Вихор е от ония гарибалдийци, десет, които паднаха в плен при първата атака на Рим и които, макар ранени, след два дни обесиха без съд. Двайсет години след Освобождението на Рим синът на поета и бореца,виден съвременен политически деец, пренася костите му в Артаня  -  дето те почиват днес, може би най-после успокоени.

    Животът на поета, неговата действителност, твърде малко се знае. Но легендите за тая действителност са безчет, както за всякой херой на живота. Така, например, разказва се, че той е бил дивен песнопеец, едва ли нововремен Орфей, в чийто глас се заслушвали и дърво, и камък. Види се, на Острова тогава не ще е имало хора да слушат! На двайсетгодишна възраст е бил за пръв път затворен като главатар на заговор против княз Селвини, потисника управител на Острова, но след три години (1850) помилван. Няколко дни след излизане из затвора той забива кама в гърдите на тоя, който го помилва, но бе така немилостив към народа си,  -  и тъй верно укучва тъкмо в сърцето му, че енергичният тиран издъхва на мястото си. И макар че това става в центъра на града, в най-многолюдната улица, Вихор успява да избяга. И става воевода на чета, която години наред задава страх и трепет на враговете, поддържана от населението. На 14 май 1854 г. него издебват от засада, когато е бил отделен от другарите си, при планинското село Скемле, съдят го и осъждат на смърт, но смъртната присъда, за чудо, бива заменена с вечен затвор в окови. Но и от тоя затвор поетът въстаник успява, неизвестно по какъв начин, да избяга  -  и праща дома си вест от Сицилия. Там борецът за свободата на родния си край се запознава с гарибалдийците и умира за свободата на Италия.  -  От Боре Вихор са останали само тия песни, които съм се опитал да преведа тука в размера и тона на оригинала. Лични патемии и съдбата на неговите другари са темите на тия песни. В тях борецът пей за подвизите на загиналите за живота на други, които не Бог знай с какво са заслужили тоя живот и жертвите на борците за него. Но хероят не е философ да му мисли, а върши своя подвиг, често за безсмислици. „Ако би му мислил, не би бил херой: живял би да умре  -  не умрял да живей!” Тъй пее сам поетът в една недовършена песен. Положително не се знае дали тия песни  -  и петте  -  са наистина негови, или от някой друг неизвестен поет. Вихор е от ония поети, които рядко са творили и не са придавали значение на творенията си, нито са ги скрепяли с името си. Но хората имат потребност да приковават безименните неща на кръста на известни имена. И наистина, в първата половина на 19. столетие на Острова на блажените не се знае да е живял и пял друг поет, комуто по дух и форма, би могле да се припишат тия песни.

    През 1896 г. на бореца и поета дигнаха величествен бронзов паметник сред Артаня  -  на площада на свободата. На тоя площад всяка пролет, на 11 май, стават шумни народни тържества и помен за борците, загинали за благото на родния край. 

В КУЛАТА КРАЙ МОРЕТО

Прозореца гледа в морето далеко.

Настръхнал Олимп се тъмнее напреко  -

очите го гледат, сърцето мечтай

за тъмните дебри на родния край.

Сърцето мечтае и нещо все чака…

Отнейде се счуй песента на моряка  - 

и емват я с ромон таинствен вълни,

и носят я бодри насам към стени.

Но тъмно пред тях се изпречват стените,

и сблъскани в тях и на пръски разбити,

назад те изчезват нанякъде пак…

И чезне душата в тъмничния мрак.

САМОУБИЕЦ

„Що е туй? Убийство пак?”

Слисана стои тълпата  - 

непознат левент юнак

повален е на земята.

В смъртни мъки се гърчей

и превива мъжко тело,

и широка рана зей

насред кървавото чело.

Чували го бяха те,

но не знаяха юнака…

Мигом вест се разлете,

дето никой я не чака.

И не някой враг, а брат

брата на врага предаде.

Но се младий горд юнак

жив в ръцете им не даде.

И когато обграден

се видя от сган войскари,

дигна той ръка: „Не мен,

само моя труп!” И свари

револвера в пазва скрит,

грабнал, да насочи в чело  - 

трясна гръм  -  и с лоб пробит

възнак грохна мъртво тело.

Чуй! Со шепот едва чут

слисана тълпата спори…

Някой каза: „Той е луд!”

„Свят е!”  -  други отговори.    

БАЧО КИРО

Тоз ден обесиха Бача ви Кира  -

вече забравих коя бе година  - 

другите с него що бяха, стотина,

се отърваха. Ех, то се разбира!

Този не ял и дори не мирисал

лук; а пък оня ахмак се преструва;

трети се кръсти: „Та кой би уйдисал

на хаймани по умът! Да бунтува?

Против кого? За какво? И защо ли?

Царя ни благ е, Аллах да го чува!

Вече престанаха сълзи, неволи

и кръвнините, откак той царува…”

Ето пък онзи там скута цалува

на едно мурго ефенди надуто:

„Аго, Аллах да ти дните съчува:

мене ме хайти подлъгаха люто.”

Бачо ви Киро стои и ги гледа

и му се в сълзи сърцето облива:

„Боже прости, за такива говеда

исках свобода и аз… за такива…”

И, недорекъл, напред се изстъпи  -

воля е, чужда я воля не спира:

„Ето, живота за други е скъпи  - 

той е омразен за Бача ви Кира!

Всички, що видите тука пред вази,

те са невинни  -  и тия в затвора…

Аз съм виновен, един само ази  -

че съм говедата смятал за хора.

Аз съм виновен! И с Бача си Кира

щото ви скимне, такова правете  - 

духом свободний свободно умира,

а си не вързва с живота ръцете!”

И покачен бе за свойта измама

той на бесилката… ех, сиромаха!  - 

И от страни му разбойници двама:

както Исуса когато разпнаха.

СТО ДВАДЕСЕТ ДУШИ

Сто двадесет души те бяха на брой.

И паднаха всички при първия бой!

Со залп ги посрещна на родния бряг

в засада отрано приготвений враг.

Умряха те всички за родния край…

Къде им е гроба, днес никой не знай  -

       днес никой не знай!

И тъмна мълва се мълви зарад тях,

аз чувах я още дете като бях,

че тука извел ги млад дивен юнак.

Над робска земя се свободен байрак

Развял. И зачул се високо гласа

на младий войвода, далеч в небеса  - 

       далеч в небеса!

„Свобода в гори и поля прогърмя!

И в бащина свидна и свята земя

въстанал е вече гнетений народ!

Възкръсна за нов и свободен живот!

Ний идеме помощ на теб да дадем!

Ний дойдохме тука за теб да умрем  - 

       за теб да умрем!”

На техния възклик бе залпа ответ.

Изпълниха своя свещени завет,

и воля, и клетва изпълниха те.

То време се мина и ново дойде  -

свободата грее над родния край…

Но гроба юнашки днес никой не знай  -

       днес никой не знай!

8. МАРТ

Алтернативна школа за лична изява

АШЛИ

София, ул. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5

тел. 0889887871

ashlibg@gmail.com

              Мила моя мамо... 

              как да кажа, мамо, 

              колко те обичам! 

ТРЕТИ МАРТ

Алтернативна школа за лична изява  -  АШЛИ, тел. 0889887871

София, ул. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5          

ashlibg@gmail.com

         В деня на Националния празник на Република България искам да покажа част от творчеството на учениците и на учителя в Алтернативна школа за лична изява, посветено на доброволците в Руско-турската война от 1877-1878 година, на опълченците на Шипка, чието безсмъртие е постигнато чрез словото на Иван-Вазовата „Епопея".

Изразът „на безсмъртен подвиг паметник огромен” в лирическото встъпление на одата „Опълченците на Шипка” внушава, че образът на Балкана е не само символ на родното, но и на непобедимия дух на българина. Епитетите „безсмъртен” и „огромен” са контекстови синоними, определящи с инверсия величието на проявения героизъм, на саможертвата в името на свободата и отечеството. Подвигът на доброволците, защитници на заветния хълм, е увековечен в ода, която възпява храбростта и достойнството, предизвиква почит и преклонение пред българските герои и съпоставя тяхното безсмъртие с вечността на Балкана.

Изразът „и в нашта исторья кат легенда грей” от лирическото встъпление в одата „Опълченците на Шипка” на Иван Вазов обвързва подвига на доброволците с историята. Проявявайки силен и непобедим дух, твърдост на волята, храброст и непоколебимост в най-драматичните моменти от битката за заветния хълм, българските герои сътворяват своята легенда - доказателство за величието и безсмъртието на извършения подвиг. Поетът използва значението на думи, свързани със светлината, и с метафора и сравнение възхвалява саможертвата, доблестта и достойнството на опълченците.

Изразът „и в нашта исторья кат легенда грей” в лирическото встъпление на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов е част от антитеза и се противопоставя на първите тринайсет стиха в творбата, за да възхвали величието на българската история и да докаже, че упреците за срам и позор са едностранчива оценка за миналото на народа ни. Сравнението „кат легенда” и метафоричният глагол „грей” внушават безсмъртието и славата на подвига, извършен от доброволците, участници в Освободителната война. Те проявяват смелост и непоколебимост, устойчивост на духа и волята, героизъм и жертвоготовност, за да защитят родната земя и да утвърдят доблестта, достойнството и свободолюбието на българина.    

       Изразът „спомен люти” в лирическия увод на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов внушава болката заради чуждото потисничество. Метафоричният епитет „люти”, употребен с инверсия, разкрива чувствата на лирическия говорител, който не скрива срама заради дълговековното търпение и миналите поражения, но не го приема като единствена оценка за историята на българския народ. Одата, част от цикъла „Епопея на забравените”, успява да противопостави позора и срама на гордостта и славата и да утвърди достойнството на българина, като възвеличи безсмъртния подвиг на доброволците в Руско-турската освободителна война.  

         Изразът  „дни на позор” внушава представата за времето, когато народът ни търпеливо и безропотно понася чуждата зависимост. Споменът предизвиква болка, владее съзнанието, оставя незаличими следи и предизвиква срам. Одата „Опълченците на Шипка”, част от поетическия цикъл „Епопея на забравените” на Иван Вазов, не скрива срама и позора, но ги надмогва и превръща в слава и гордост от духовното надмощие на българския народ, който оцелява въпреки дълговековното потисничество, пожелава свободата и я защитива със саможертвата си. 

Изразът „див, чутовен връх” в лирическото встъпление на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов внушава славата, породена от безсмъртния подвиг на българските доброволци, проявили храброст, героизъм и саможертва. Величието на техния духовен и физически стоицизъм настойчиво се потвърждава от въведения образ на родния Балкан. Извисеността на неговите върхове метафорично се съпоставя с измеренията на свободолюбивия дух на българина.

Изразът „желязото срещат с железни си гърди” в средищната част на одата „Опълченците на Шипка” внушава смелостта и жертвоготовността на българските доброволци. Желязото се удря в желязо, но това голямо сходство подчертава контраста между бездушната маса на насилието и порива към свобода и национално достойнство. Вазов съчетава метонимичната събирателност на оръжията, направени от желязо, с метафоричния пренос на желязната устойчивеост в света на духа и волята.

Реторичното възклицание „Върхът отговори с други вик: ура!” в средищната част на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов внушава саможертвената отдаденост на опълченците в битката за свободата на отечеството. Поетът изобразява доброволците с необикновена храброст и воля, с непобедим дух, с твърдост и устойчивост и чрез метонимия изгражда представа за образното спояване на героите с Балкана, сякаш телата им са се слели с този „див, чутовен връх”. Опълченците принадлежат на върха – изразител на духовната им извисеност, на високата отговорност на тяхното дело.  

Изразът „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд” в средищната част на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов внушава с хипербола и градация устойчивостта, силата на непобедимия дух и необикновената твърдост на волята, които доброволците проявяват в битката за родния връх. Стихът доказва непоколебимостта на опълченците, тяхната саможертвена отдаденост в името на свободата и отечеството. Възпявайки героизма, храбростта и себеотрицанието на българските герои в ода, Иван Вазов утвърждава националното ни достойнство.

        Изразът „кат лъвове тичат по страшний редут” в средищната част на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов внушава храбростта и решителността на българските доброволци. Метафоричният епитет „страшний” подчертава ожесточеността на сражението, стихията на боя, неизбежната смърт, но независимо от опасността опълченците „тичат по страшний редут” - експресивният глагол доказва тяхната устременост, разкрива динамиката на битката. Сравнението „кат лъвове” утвърждава гордия и несломим дух на защитниците на родния връх.

    Сравнението „кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса” внушава героизма и мъжеството на българските опълченци, защитници на родния връх. Лирическият говорител съизмерва тяхната смелост с храбростта на известните от древността спартанци. Възхвалявайки устойчивостта и силната воля, свободолюбието и безкористната саможертва на доброволците, участници в Руско-турската освободителна война, одата „Опълченците на Шипка” на Иван Вазов увековечава техния подвиг и утвърждава достойнството и честта на българина.

        Изразът „кат демони черни над черний рояк” в средищната част на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов внушава, че двете противоборстващи сили са достигнали онзи кулминационен момент в ожесточената битка, когато саможертвата в името на свободата и нравственото превъзходство надделяват „над” насилието и зависимостта, обричат ги и ги побеждават. Еднаквостта на „черни” и „черний” удостоверява, че ако „демони черни” са мъртвите опълченци, то  „черний рояк” е подвластен на смъртта, ако „черний” символизира зла сила, то със същия епитет се въплъщава надмогването й, победата над нея. Сравнението „кат демони” онагледява ужаса на турските орди, но от друга страна, доказва изключителната  -  извънреална, невиждана  -  сила на защитниците на родния връх.

            Създадохме книга с писмените контролни работи на тези невероятни личности, с които ме срещна съдбата и на които дължа неимоверното живеене във високите регистри на човешкото себеосъществяване. В следващите години те, както и техните последователи продължиха своя път нагоре-нагоре, високо над посредствеността, която никога не би имала шанс сред тях. Това е нашият път  -  да достигнем духовния  -  невидим, безкрайно далечен и твърде стръмен  -  хоризонт, без който никакви придобивки нямат смисъла на ценност.

Валентина Георгиева Чекурова, АШЛИ