На Острова на блажените

ПЕНЧО

СЛАВЕЙКОВ

НА ОСТРОВА НА

БЛАЖЕНИТЕ

Гледам „На острова…”

и изпитвам чувство

за нещо извършено въпреки

времето и мястото.

Разгръщам я и ми се струва,

че нашата литература

почва от днес.

Едно лудо желание ме тласка

да се кача на „Айфел”

и да я покажа

оттам на цяла Европа.

Яворов, 1910 г.

ПРЕДГОВОР

Преди пет години печатах на английски с помощта на един англичанин поет, Хенри Берлайн, антология от български народни песни  -  Сянката на Балкана, Лондон, 1906  -  за която в Англия има безброй твърде благосклонни отзиви и за която у нас никой от никое кьоше не се обади. И ето че сега печатам на български антология от песни и стихотворения из една чужда поезия, за чието съществуване едва ли някой нашенец е чувал, както англичаните за нашата народна песен. Надявам се, че и на тая ми книга нашенците май няма да обърнат внимание; и не би ме зарадвало инак да бъдеше… Наистина, немалко странно е, че у нас може да се яви антология от творения на чужди поети, преди да има такава от наши. Но въпрос е  -  голям въпрос!  -  дали е възможна една антология от творения на български поети: защото поети имаме малко, и още по-малко поезии, от които би могло да се стъкми антология за пред хора.    

Нашата поезия още не е добила нито характерна, нито своя физиономия. Тя още не е достигнала пълнолетие на момък, който има физическо и нравствено право да калесва гости на сватбата си. А една антология е покана за сватба. И ето, понеже ни липсва своя сватба, аз ви калесвам на чужда. Много гости не ми са притрябали, но такива, които знаят да сватбуват…

БОРЕ ВИХОР

Най-видният от патриотите поети на Острова на блажените през деветнайсетия век е роден на 17 април 1827 г. в Артаня. Баща му, за когото в рода на поета съществуват тъмни спомени, е бил безпокоен скитник, спрял в Артаня с намерение там да си остане, женил се за някаква си открадната робиня, хубавица, родом от остров Хиос  -  добил от нея две деца, и бозна къде изчезнал пак безследно. Вярва се, че са го убили ония, от които той откраднал робинята. Това твърдо се вярва, макар че в един стар регистър  -  нещо подобно на градска кондика  -  аз намерих следнята бележка, написана с вето кармъзено мастило: „Да се знае кога се удави Ветко Вихор на 13 травен, излязъл за риба на морето. И не се видя повече. Тогава беше и небопотъмнение, и буря, и твърде страшно”. Синът, круша от корена на баща си, е същият темперамент  -  същият безпокойник  -  също изчезнал, но не тъй безследно. Той и днес живее в паметта на хората со своите песни и подвизи. Боре Вихор е от ония гарибалдийци, десет, които паднаха в плен при първата атака на Рим и които, макар ранени, след два дни обесиха без съд. Двайсет години след Освобождението на Рим синът на поета и бореца,виден съвременен политически деец, пренася костите му в Артаня  -  дето те почиват днес, може би най-после успокоени.

    Животът на поета, неговата действителност, твърде малко се знае. Но легендите за тая действителност са безчет, както за всякой херой на живота. Така, например, разказва се, че той е бил дивен песнопеец, едва ли нововремен Орфей, в чийто глас се заслушвали и дърво, и камък. Види се, на Острова тогава не ще е имало хора да слушат! На двайсетгодишна възраст е бил за пръв път затворен като главатар на заговор против княз Селвини, потисника управител на Острова, но след три години (1850) помилван. Няколко дни след излизане из затвора той забива кама в гърдите на тоя, който го помилва, но бе така немилостив към народа си,  -  и тъй верно укучва тъкмо в сърцето му, че енергичният тиран издъхва на мястото си. И макар че това става в центъра на града, в най-многолюдната улица, Вихор успява да избяга. И става воевода на чета, която години наред задава страх и трепет на враговете, поддържана от населението. На 14 май 1854 г. него издебват от засада, когато е бил отделен от другарите си, при планинското село Скемле, съдят го и осъждат на смърт, но смъртната присъда, за чудо, бива заменена с вечен затвор в окови. Но и от тоя затвор поетът въстаник успява, неизвестно по какъв начин, да избяга  -  и праща дома си вест от Сицилия. Там борецът за свободата на родния си край се запознава с гарибалдийците и умира за свободата на Италия.  -  От Боре Вихор са останали само тия песни, които съм се опитал да преведа тука в размера и тона на оригинала. Лични патемии и съдбата на неговите другари са темите на тия песни. В тях борецът пей за подвизите на загиналите за живота на други, които не Бог знай с какво са заслужили тоя живот и жертвите на борците за него. Но хероят не е философ да му мисли, а върши своя подвиг, често за безсмислици. „Ако би му мислил, не би бил херой: живял би да умре  -  не умрял да живей!” Тъй пее сам поетът в една недовършена песен. Положително не се знае дали тия песни  -  и петте  -  са наистина негови, или от някой друг неизвестен поет. Вихор е от ония поети, които рядко са творили и не са придавали значение на творенията си, нито са ги скрепяли с името си. Но хората имат потребност да приковават безименните неща на кръста на известни имена. И наистина, в първата половина на 19. столетие на Острова на блажените не се знае да е живял и пял друг поет, комуто по дух и форма, би могле да се припишат тия песни.

    През 1896 г. на бореца и поета дигнаха величествен бронзов паметник сред Артаня  -  на площада на свободата. На тоя площад всяка пролет, на 11 май, стават шумни народни тържества и помен за борците, загинали за благото на родния край. 

В КУЛАТА КРАЙ МОРЕТО

Прозореца гледа в морето далеко.

Настръхнал Олимп се тъмнее напреко  -

очите го гледат, сърцето мечтай

за тъмните дебри на родния край.

Сърцето мечтае и нещо все чака…

Отнейде се счуй песента на моряка  - 

и емват я с ромон таинствен вълни,

и носят я бодри насам към стени.

Но тъмно пред тях се изпречват стените,

и сблъскани в тях и на пръски разбити,

назад те изчезват нанякъде пак…

И чезне душата в тъмничния мрак.

САМОУБИЕЦ

„Що е туй? Убийство пак?”

Слисана стои тълпата  - 

непознат левент юнак

повален е на земята.

В смъртни мъки се гърчей

и превива мъжко тело,

и широка рана зей

насред кървавото чело.

Чували го бяха те,

но не знаяха юнака…

Мигом вест се разлете,

дето никой я не чака.

И не някой враг, а брат

брата на врага предаде.

Но се младий горд юнак

жив в ръцете им не даде.

И когато обграден

се видя от сган войскари,

дигна той ръка: „Не мен,

само моя труп!” И свари

револвера в пазва скрит,

грабнал, да насочи в чело  - 

трясна гръм  -  и с лоб пробит

възнак грохна мъртво тело.

Чуй! Со шепот едва чут

слисана тълпата спори…

Някой каза: „Той е луд!”

„Свят е!”  -  други отговори.    

БАЧО КИРО

Тоз ден обесиха Бача ви Кира  -

вече забравих коя бе година  - 

другите с него що бяха, стотина,

се отърваха. Ех, то се разбира!

Този не ял и дори не мирисал

лук; а пък оня ахмак се преструва;

трети се кръсти: „Та кой би уйдисал

на хаймани по умът! Да бунтува?

Против кого? За какво? И защо ли?

Царя ни благ е, Аллах да го чува!

Вече престанаха сълзи, неволи

и кръвнините, откак той царува…”

Ето пък онзи там скута цалува

на едно мурго ефенди надуто:

„Аго, Аллах да ти дните съчува:

мене ме хайти подлъгаха люто.”

Бачо ви Киро стои и ги гледа

и му се в сълзи сърцето облива:

„Боже прости, за такива говеда

исках свобода и аз… за такива…”

И, недорекъл, напред се изстъпи  -

воля е, чужда я воля не спира:

„Ето, живота за други е скъпи  - 

той е омразен за Бача ви Кира!

Всички, що видите тука пред вази,

те са невинни  -  и тия в затвора…

Аз съм виновен, един само ази  -

че съм говедата смятал за хора.

Аз съм виновен! И с Бача си Кира

щото ви скимне, такова правете  - 

духом свободний свободно умира,

а си не вързва с живота ръцете!”

И покачен бе за свойта измама

той на бесилката… ех, сиромаха!  - 

И от страни му разбойници двама:

както Исуса когато разпнаха.

СТО ДВАДЕСЕТ ДУШИ

Сто двадесет души те бяха на брой.

И паднаха всички при първия бой!

Со залп ги посрещна на родния бряг

в засада отрано приготвений враг.

Умряха те всички за родния край…

Къде им е гроба, днес никой не знай  -

       днес никой не знай!

И тъмна мълва се мълви зарад тях,

аз чувах я още дете като бях,

че тука извел ги млад дивен юнак.

Над робска земя се свободен байрак

Развял. И зачул се високо гласа

на младий войвода, далеч в небеса  - 

       далеч в небеса!

„Свобода в гори и поля прогърмя!

И в бащина свидна и свята земя

въстанал е вече гнетений народ!

Възкръсна за нов и свободен живот!

Ний идеме помощ на теб да дадем!

Ний дойдохме тука за теб да умрем  - 

       за теб да умрем!”

На техния възклик бе залпа ответ.

Изпълниха своя свещени завет,

и воля, и клетва изпълниха те.

То време се мина и ново дойде  -

свободата грее над родния край…

Но гроба юнашки днес никой не знай  -

       днес никой не знай!