ПЕТРУШАН

 

ПЕТРУШАН

ХРИСТО БОТЕВ

Нам казваха, че те са разбойници, излезли из своите вертепи;

но те нищо не зеха, нито даже парче хляб;

и ний чухме от тях само едно:

Дошли сме да измрем за земята си.

Л. Меркантини

    Пълни три години са днес от оня героически подвиг, подобни на който виждаме само в историята на Италианската революция; пълни три години са от онуй славно събитие, кое направи епоха както в историята на нашата емиграция, тъй и в историята на нашето политическо и умствено възраждание. Какъв спомен за потомството, какъв урок, какъв пример за нас, братя емигранти! Шепа решителни млади момци, без никаква революционна организация, без никакви средства, презрени и гонени  -  момци, кои претърпяха сичко за една благородна свята цел  -  минаха Дунава и с живо свидетелство показаха какви съкровища се крият в душата на българина… Наистина, голяма душевна сила трябва да има човек, за да може каза: „Ний си достигнахме целта, защото измираме, а вий още не сте, защото сте живи!”…

    А това трябва да го каже всеки, който мре за свободата на човечеството; това и казваха с примера си нашите въстаници в 1868 г. под войводите Хаджи Димитра и Стефан Караджа.

    Тези мъченици на свободата, що измряха с усмивка на уста, бяха наши приятели, наши братя; с тях деляхме скръб и радост, смях и сълзи; с тях сядахме на бедна и богата трапеза и разговаряхме за съдбата на нашето потъпкано отечество… с тях деляхме сичко, само смъртта и свободата не можахме с тях да разделим! Затова елате, братя, да ги споменем с добра и свята памят за нази и славна за наша злочестен народ!

    След четите на 1867 г. под войводството на Панайота, Дяда Желя и Филип Тотя, чети, които бяха само за явление на знаменития Мемоар, който като галванически ток мина през сърцето на народа и възбуди нервите му, а Турция накара да мисли за положението си  -  съвсем последователно на другата година трябваше да се начне движението със сичка сериозност и сички средства, що можеха да се разполагат в онова благоприятно време, кога Кандия тънеше в кърви и със секи куршум хвърляше и залъка от устата си, а Гърция точеше сабя, Румъния и Сръбско запретваха ръкави… Тогава ний имахме първия Таен комитет, на позива на когото бяхме се стекли да решим съдбата на народа като ратници в славната борба за освобождение. Ала тоя комитет, когото турците праведно нарекоха „комита”, като комета наистина показа само свойта бляскава опашка на хоризонта, а кога да покаже ядрото си и се срещне с безжизнения месец, без никаква физическа причина свърна от орбитата си, пръсна се и угасна.  -  Ний останахме сами да решим и съдбата на отечеството си, и свойта. Нашите астрономи, на кои очите са се въз небето, за да има с какво да се утешават и занимават, обърнаха на „комита” всяко българско сърце и без да виждат, що се вършеше по земята и в самите тези сърца, заловиха се за бабини деветини и станаха един на други органи на онзи патриотизъм, който вчера викаше народа на въстание, а днес презря и нарече багабонти онези, що бяха се събрали да мрат за неговата свобода!

    Но поврага тоя патриотизъм и тези бездушни „астрономи”! „Не разум, не логика води народите, а магнетизмът на вярването и одушевлението”, казва един списател във физиологията на народите  -  и ако нашите „комети”, „астрономи”, литератори не знаеха това, то видяха поне, че не лиги като у тях, а кръв течеше в жилите на онез мъченици, за избиването на кои те бяха причина, като, от една страна, измамиха Панайота да задържи толкова опитни и приготвени юнаци; а от друга  -  възпротивиха се на приготовленията на Дяда Желя и Филип Тотя  -  и с това оставиха онез юнаци отвъд без сяка помощ и средства да вдигнат народа…

    Дойде пролетта 1868 и на хиляда юнаци закипя кръвта, хиляди бяха готови да идат да измрат за свобода и в две недели да вдигнат сичкия народ на оръжие! Всеки продаваше мило за драго, всеки забравяше бедност и възраст, родители и роднини и всеки думаше: на Балкана, На Балкана! Но де бяха нашите патриоти да разберат туй тупане на сърцето, туй сътресение на нервите? Де бяха да отговорят и те с каква-годе жертва на олтаря за освобождение? Де беше Тайния комитет да хване жиците на психическия телеграф и направи съобщение с всичката емиграция; де беше да даде средства и направление на тази жива народна сила? Патриотите бяха там, дето са и днес, комитетът мина като комета, а тези, що викаха: на Балкана, на Балкана  -  едни се отчаяха, други със затаена злоба сложиха ръце и се заловиха за работа, а трети, кои можаха да намерят средства, отидоха и измряха!

    Повече от 200 души излъгани и оголели, оставиха още пролетта името на Българската легия в Белград и с Караджата събраха се окол Хаджи Димитра. При всичките гонения и преследвания от „старите” (с презрение споменуваме туй име) те найдоха истинни патриоти, добиха средства и минаха, та измряха.

    Но само туй ли? Те измряха, но тяхната смърт беше громен удар за Турция, громен и за нашето отечество  -  на първата извести падането, на второто възраждането. Сънливият тиранин залитна на трона от думите: „Болгаристан калктъ”  (България въстана)и окачи мъртвия Черковен въпрос на галваническа кука, с кое, без да иска, призна името на робите си  -  призна борбата. Будния народ стресна се силно, огледа се и като не можа да скочи на оръжие, със сълзи благослови великия подвиг на синовете си. Той видя и усети силата си.

    И ето и до днес кръвта на тези мъченици не е още засъхнала по бащините ни полета; сенките им бродят денем и нощем и чакат онези, кои от Петрушан им пожелаха „добър час и добра стига!”  -  чакат нази, братя емигранти, да откопаем костите им и избършем сълзите на техните клети майки, които са вече майки и нам!...

Вестник „Дума на българските емигранти”, г. I, бр.3 от 8 юли 1871 г.