СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
ТЕЛ. 0889887871
ОБРАЗИ НА БУНТА В ПОЕМАТА „СЕПТЕМВРИ”
НА ГЕО МИЛЕВ
Петя Дончева
Aко бунтът е творчество („Творчеството е борба... бунт.
Бунт против себе си” – Гео Милев, „Възвание към българския писател”), то
поемата „Септември” на Гео Милев, бидейки творба на „новото” (експресионистичното)
изкуство, може да бъде идентифицирана като бунт. Защото не просто носи в себе
си израза и ценностното утвърждаване на промяната, различието, действието, но и
самата тя се случва като естетическа и не по-малко – като социокултурна - радикална промяна. В нея силата
и мощта на патетичното начало у човека, страстта на спонтанното изживяване, на
изразяването и съзиданието сменят разумното (logos-ното) начало. В
Гео-Милевото поетическо слово бунтът опитва да се случва в различни образи чрез
експресивно натоварени фикции.
В
постсимволистичния проект за свят един свръхличен интерсубективен („космически”)
Аз се бунтува срещу господстващия идеологически ред. Редът, налаган от (властта
на) държавата/цивилизацията в името на запазване на статуквото, поемата „Септември”
най-отчетливо откроява във фрагменти като „черни редици;/ редовни платени
войници” и „кавалерийски отряди”, противопоставящи се на морфемносмислово
равнище на полетелите „без ред”, „рукнали в бездната с гръм” въстаници, и в
иронично преекспонирания чрез монотонното си повтаряне клиширан израз - цитат от
официозния властови дискурс - „мира и тишината в страната”. Но „редът” е
иманентен (и) на самия синтаксис, чийто конструкт и граматически навик е
субективноиндивидуал(истич)ният аз. Именно той ще бъде обезценен като индивидуална
субективност, за да се остойности една първична свръхлична общност, да „полетят”
„напред/ без ред/ неудържими/ страхотни/ велики:/ НАРОД! (I фрагмент).
Поемата „Септември”
отчетливо отказва „ред” и в описанието на въстаналите („изпокъсани/ кални/
гладни” (I фрагмент). Определението „кални” спонтанно, но
категорично прекъсва „близката асоциация” (по признака „бедност”) спрямо другите
две означаеми, между които е поставено. Така е и в логически недисциплинираната
серия „из хижи, колиби/ из фабрики, складове, гари,/ хамбари” (I фрагмент), в която не
логическата систематизация и/или
смисълът, а звукът в съчетание с римата/ритъма („гари/хамбари”) организира
изказа. Защото „близките асоциации” са по силата на твореца/читателя със слаба
душевна чувствителност („Фрагментът”). Докато „новото изкуство”, каквото е „Септември”,
разчита на „далечни, алогични асоциации”.
В поемата на Гео Милев държавата като съвкупност от
институции, държавата, която не само владее монопола върху легитимното насилие,
но за да охранява господстващия идеологически ред, с охота ползва нелегитимни
средства като дискурси, манипулиращи традиционни („важащи без основания”) ценности,
е обект на язвително-иронично разобличение,
смъкващо надянатата от нея маска на фалшива, лицемерна загриженост за „Отечеството”.
Отечеството като възрожденска митологема е „мъртво” - един
вече смислово кух образ на родното, който „Септември” пробва да развещни, да
раздвижи, поставяйки го на изпитание чрез въпроса: „Но - що е
отечество?”. Дори географските граници (картата), които поемата „чертае”, не са
очертания на родината, а на въстанието в/срещу превърналата я в свой камуфлаж
държава. Смъртта, небитието като Начало на новия свят, по чието съграждане подема
инициативата персонажът на „Септември”, и в този смисъл -
смъртта като „родина”, се разчита в „мъртвата родна река”. „Смъртта на
Бога” като „родина” на твореца колкото на „новото изкуство”, толкова и на света - нов и отначало - „Без Бог! Без годподар!”, откънтява в
противопоставянето между родното и небето
- пряко проявление на
трансцендента - първообраз на всяка върховна авторитарна
власт: „родни Балкани/ издигнали пъп/ срещу небето...”. Така поемата
проблематизира естетическата и концептуалната идентичност на родното: „Прекрасно:/ но що е отечество?” (VIII фрагмент). Ако при Иван Вазов то съвпада с българското и е
първозданна ценностна „даденост”, то за постсимволизма (в индустриалната епоха)
„всички ценности... са загубили абсолютния си характер, а ведно с това и
задължителността си” (Спиридон Казанджиев).
Цитирането на началото на тогавашния национален химн: „Шуми
Марица...” (XI фрагмент), и последвалото изненадващо извеждане от цитата
в собствения (на поемата) текст на ключовата дума „Окървавена...”, са част от
поетическите стратегии, насочени към дискредитиращото демаскиране на укритата
зад клишетата – митологеми, държава, случени тук посредством зловещата „буквализация”
на метафора от текста на един от държавните символи. Знанието (също функциониращо
като метонимия на цивилизационния разум) за това, че „Отечеството/ е в
опасност” (VIII фрагмент) чрез цитираното питане на дискурса на поемата е
отречено като самоочевидност, демистифицирано е като шаблонен, автоматизирано
артикулиран, „декламативен” лозунг, с което претенцията му за истинност е
тотално делегитимирана. Идеята за предизвиканата от самата поема криза на
легитимността на държавната власт „Септември” изразява чрез „отговора” на въпроса за „Отечеството”
(„И яростно лаят картечници”), който чрез метафоричния „лай” на оръжията
удвоява оттеглянето на дискурса на властта от смисъла и дори от симулативните
му опитвания. Единственият „отговор” на дързостта на разпитването е „чистото” (без смислови/ вербални примеси) насилие.
Обезвластявайки традицията, Разказа („Абсурдно е да се
пита „какво се разправя” в една лирическа поема...” – „Фрагментът”),
Времето - което свежда до „пространствена форма”
(Джоузеф Франк), поемата „Септември” редуцира цялата човешка (цивилизационна)
история до един-единствен сюжет - до „вековната” борба на роба с господаря.
Нейният залог е освобождаването на човека от неговите „веществени
преображения”, в които той се е отчуждил от „първичния Адам” у себе си в развоя
на „веществената култура, цивилизацията” (Гео Милев, „Родно
изкуство”). За да отвоюва за „роба” правото за започване на света - нов
и отначало, поетическият дискурс борави с различни митологични, литературни и
исторически сюжети, които - под условието на ирелевантността на линейното
(необратимо) време - могат да бъдат безпроблемно вписвани един в
друг, да бъдат например въведени в интензивен обмен на имена, събития, смисли
историите на древногръцкия Ахил, на американския Ку-Клукс-Клан и на
септемврийския метеж в България от 1923 г. въпреки разстоянията помежду им. Изобретяването на
звуковото подражание на зареждането на пушките от наименованието на расистката
организация („Ку-Клъкс-Клян”) не само чрез „минимум от средства” „сгъстява”
историческия интервал между две явления, но и увеличава произвежданото от
държавата насилие в беззаконие и в същото време алюзира негласната подкрепа на
държавната власт, която организацията Ку-Клукс Клан получава.
Като разрушител на цивилизацията, на охраняваното от нея
статукво - все по-надеждно контролирано, все
по-категорично клонящо към овладяване и възпиране на всяка динамика - заради
окончателното тържество на ентропията, поемата „Септември” провижда и
утвърждава варварина („чужденеца” в чистия универсум на logos-а). Свободен от „тиранията”
на (само)рефлексията, той е който не мисли себе си като ценност, а действа - и
затова „щедро” пролива кръвта си и избира смъртта като саможертва. „Пред нас е
смъртта - / о, нека!/ но отвъд:/ там цъфти Ханаан...”. И не само защото, за
да се роди свободен, човекът трябва да умре като роб: „кълнеме се в нашия гроб - / ще
възкресим ний човека/ свободен в света”, а и защото, за да стане сам (ново)
изкуство, човекът - творец на самия себе си и своя живот („Бог – Аз”), трябва да
се изтръгне от земното, от тленното
- творение на Бог (от „небето
пред предмета” - „Небето”): „народ... въстана/ из мрака
тревожен/ на своя живот/ - и писа със своите кърви:/ СВОБОДЕН!”.
Според Пол Рикьор цивилизацията (наречена от Гео Милев в „Родно
изкуство” „веществена култура”) е „съвкупност от утилитарни деяния, целящи
овладяването на природата”. Именно порива към едно своеобразно - не
„назад” („зад тях - на нощта вкаменения свод”), а „нагоре” и „отвъд” -
възвръщане към прачовека, към „духовната първосъщина” изразява поемата „Септември”
като „ново изкуство”. Неслучайно тя лишава „от мозък” - от
рационално начало - въстаниците, акцентира върху „примитивността”
на патоса им („диви/ гневни/ бесни”), изразява метежността на устрема им чрез
обезвластяващи разума фигури („като отприщено стадо/ от слепи животни, /
безброй / яростни бикове”, „скот като скот”). Този порив разкрива волята на
творбата да изтръгне човека от неговите „веществени преображения”, фундирана в
ценностната рационалност на културата („безкористна идеалистична задача по
реализация на ценности”), противопоставена на целерационалността на
цивилизацията.
Един от
открояващите се „образи – символи”
- „въплъщения на идеите” („Фрагментът”),
на Гео Милев в поемата „Септември” е образът на поп Андрей. Той е един от „хиляди/ маса/ НАРОД!”, но и „сам като луд”. Попът „сам” си нахлузва въжето и задава
своя фигуративен въпрос „Що значи/ смъртта на един?” (IX фрагмент), алюзирайки
безсмъртието на въстаналия народ (но и на „Бог-Аз”, който твори „вечно
изкуство”). В последния миг попът изпраща от своя топ в божия храм „последната
граната”. Благодарение на единичността и обособеността на поп Андрей неговият
топ се отделя от и противопоставя на топовете, „зинали като слонове”, а „последната
граната” - от и на пороя от „шрапнели и фугаси”. Тази
единичност се разгръща в последователна система, неочаквано и странно на фона
на множествеността, на стихийната, изчерпваща многоликост и многопластовост на
боя. В същото време възглъсът му „Смърт на сатаната!”, съпроводен от
разрушаващия божия храм жест - словото и действието в своето единство -
идентифицират взаимно Сатаната и (институционалния) Бог и намират свой
смислов и образен еквивалент в категоричното (трикратно повторено) „ДОЛУ БОГ!” на лирическото „ний”. В този смисъл
образът на поп Андрей е един от „символите” (които) въплъщават идеята” („Фрагментът”) - той
едини, дава наглед на въстаническото множество като „(БОГ) Аз”, метонимически
означавайки и „НАРОД”- а, и въстаналия срещу Господ(аря) човек, възкресяващ сам
себе си „свободен в света”, и творческия (разпитващия) език-бунт
в поемата.
Понеже „...
в една лирическа поема нищо не се разправя, нищо не се описва, никакви образи
не се рисуват, образите са само символи и въплъщават идеята” („Фрагментът”), за
да изрази своите идеи, поетическият дискурс в „Септември” си служи със
символния смислов обем на слънцето, нощта, небето, кръвта, червеното, черното.
Така алегорията „Слънчогледите/ погледнаха слънцето!” (II фрагмент)
актуализира от символния обем на слънцето значенията животворност,
оплодотворяваща сила, първоначален духовен център, интуитивно познание, активен
принцип, докато метафората „родни Балкани,/ издигнали пъп/ срещу небето/ и
вечното слънце” (VI фрагмент) актуализира от същия символ значенията авторитет, власт,
социална принуда, етика, цивилизация. Докато в IX фрагмент в контекста
на „издигнатите ръце” - символ на измолване на висша милост („в
отчаяние/ към небето издигнати голи ръце”), небето се асоциира с регулацията
на космическия ред, то в XII фрагмент на поемата, в метафорите „ний скачаме право в
небето”, „превземаме с щурм небето” от същия символ вече се асоциира прякото
проявление на трансцендента. Така „Септември” манифестира едновременно бунта си
срещу етоса - защото „духът е отвъд добро и зло” („Възвание
към българския писател”) - и един от основните си смисло- и структуроорганизиращи
похвати
- да означава смислово и
ценностно противоположни поетически референти в своя свят посредством едни и същи
символи чрез извеждане на техни различни значения в различните контексти.
В VI фрагмент след „вечното
слънце”, чието символно значение - самият Бог, изразява идеята за богоборческия
патос на въстаналия народ, в следващия стих стои „светкавица”, чиято символика - на
мъжката поява на Бог при Сътворението, на духовно-интуитивното просветление,
изразява идеята за народа като „Бог – Аз”, творящ себе си и своя свят: „Блясна/ над родни Балкани,/ издигнали пъп/ срещу небето и вечното слънце/
светкавица...”. Това мобилизиране на еквивалентни значения от смисловия обем на
различни (макар и сродни) символи да означават –разположени в непосредствена близост – конфликтуващи
смислово и ценностно поетически единици представя основен модус на
светосъграждане на „Септември”.
За да бъде
човекът „Бог Аз” („Небето” 1920 г.), той трябва да инициира бунта срещу
предопределеността и статута си на твар
- бунта срещу Бога Творец. В „Отворено
писмо до г. Борис Вазов” Гео Милев споделя, че е вложил в поемата си мисълта за
„отхвърляне на всичко, което тежи върху човека като кървава случайност (съдба),
на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани е една сляпа фикция, наречена Бог”.
Гео-Милевият човек („Бог Аз”) можем да определим като „искащ и гледащ напред”,
който приема „случилото се (добро или зло) – като свое дело” (Гадамер, „Каузалност
в историята”), противопоставен на „искащия и
гледащ назад човек”, който приема „случилото се (добро или зло) - като
съдба” (Гадамер). Ако библейският Бог (обявен от Ницше за „мъртъв”) е „безпричинната
първопричина”, то Гео Милев ще го „възкреси” като създаден от човека, като „фикция”.
А след като Бог е създаден от човека, то пак от него ще бъде унищожен - като
заблуда („сляпа фикция”). За постсимволизма „Бог е мъртъв!” (Ницше, „Тъй рече
Заратустра”), човекът в „новото изкуство” преживява себе си свободен от вярата
в съществуването на отвъден свят, на метафизичен смисъл на човешкото
съществуване. Затова персонажът в Гео-Милевата поема чрез възклицанието си –
перформатив: „ДОЛУ БОГ!”, низвергва Бог
- защото „Земята ще бъде рай!”.
Като акт на
отвоюването на света като „платно” („плосък екран”), върху което ще твори „Бог
Аз”, човекът – Поет – Творец на своя живот, неотделим от („слят” със) своето
творение („Септември”), в трети фрагмент (от) поемата „Септември” заявява, че „започва” - именно
оттук -
себе си като „глава първа” на писано (с „кърви”) слово под наслов „Септемврий”:
„народ ... въстана/ из мрака тревожен/ на своя живот/ - и писа със своите
кърви:/ СВОБОДЕН!/ ГЛАВА ПЪРВА: Септемврий”. По този начин творбата
идентифицира писмото си като писмо на кръвта
- на интуицията, силата,
несъзнаваното, жертвеността на „варварите”. Поемата разколебава и своите
граници като текст, като вписва заглавието в себе си - себе
си в себe си: тя утвърждава събитийността на дискурса срещу
смисловата завършеност на текста.
Първото
разколебаване обаче, което поемата „Септември” случва, е свързано с различието
в името й на корицата („Септември”) и на вътрешната корица („Септемврий”) на
първото си издание. Тази Гео-Милева игра с Името (nomos-а) и така – и със
Закона, опитва да събуди тревога, да смути „спокойното пищеварение на добрия
буржоа” („Поезията на младите”). Разколебаването на еднозначността на името (nomos-а) е първото проявление
на бунта в поемата - бунта на езика срещу (божествения) Logos.
Този бунт (проява на активност) се изразява преди всичко
в отхвърлянето на установените синтактични норми (и на нормите на граматиката
като цяло) и през тях - на диктата на логическите закони. Синтаксисът
на поемата „Септември” оглежда суспендирането на сюжета в себе си чрез
взривяване на синтактичните закономерности (връзки) между думите. Поетът играе
с езика. Въпреки острия дефицит на глаголи и запетаи в първия фрагмент (чийто
текст се състои от три изречения) се постига неотразимо внушение за динамика,
за все по-стремително интензифициращо се движение: по правило късите,
разположени един „под” друг стихове представят „икона” на смисъла на израза „рукнали
в бездната”. Въпреки пределно късите стихове (понякога състоящи се от една
дума, често - от двусрични думи) творбата внушава
динамиката на света, който проектира. „Септември” упорито случва излишеството
на лексиката си чрез постоянно и последователно натрупване на синоними от рода
на „с прости тояги,/ със сопи/ с пръти” и „с брадви/ с топори”.
Въстаниците
също са представени като „груби.../ неграмотни/ профани/ хулигани”. Те
са тотално „скарани” с граматиката (защото „Съществува само азбука и после
стихове” според цитирания във „Фрагментът” Маларме), за да творят „Грубо.
Сурово. Варварско. Но ново. (Гео Милев, „Поезията на младите”). „Българската
поезия има нужда от оварваряване” („Поезията на младите”). Именно за тази цел
са мобилизирани „чужденците” в триторията на logos-а -
варвари („печенеги”; „скот като скот:/ хиляди/маса/ народ”).
Метафоричното значение на лексемата „скот” у Гео Милев е коренно променено в
сравнение с това у Христо Ботев („човек ли е той или скот” - „Странник”).
За Гео Милев само безсъзнателното, осланящото се на интуицията и „голямата
душевна чувствителност” може да сътвори Новото, да сътвори един свръхличен
космически „Бог Аз”.
В статията
си „Фрагментът” (1919 г.) Гео Милев прогласява естетически ценностния приоритет
на символа над метафората. Метафората е „лингвистична аналогия” (Пол Рикьор).
Думите (и техните референти), между които метафората изобретява прилика, са
вече усвоени от езика. Метафората оперира в „чистия универсум на logos-а”. Обратно,
символът е „екстралингвистична аналогия” (Пол Рикьор). Той се ражда там, където
се пресичат сила и смисъл, импулс и дискурс, енергетизъм и семантика. Символът
довежда до нас неща, до които logos-ът няма пряк достъп, приближава далечното и отдалечава
близкото. „Символът е асоциация - образ, създаден чрез асоциацията. Образът,
създаден чрез логиката - метафората,
- е винаги образ на непосредното
осезание...” (Гео Милев, „Фрагментът”).
„Съвременното
изкуство дири и намира извора на своите сили в духовната първосъщина на човека,
отлъчен от своите веществени преображения, преоценки и придобивки” (Гео Милев, „Родно
изкуство”). Гео Милев приписва логическата свързаност и промисленост на
жизнения опит, за да може да вмени като вина на „изкуството на старите
времена”, което е „епос” („Фрагментът”), адекватност на действителността,
респективно - неизкуств(ен)о(ст).
И защото
старото изкуство е „епос”, поемата „Септември” симулира разказ - за
да го провали. Никое разказване не може да претендира, че е артефакт (сътворено
от човека, творение на изкуството): „Абсурдно е да се пита „какво се разправя”
в една лирическа поема. Нищо не се разправя...” („Фрагментът”). Така се
очертава периметърът на „новото изкуство”, което по необходимост е лирика.
Негов съществен белег е новотата - спрямо Света като Божие творение. Тя е
постижима чрез разграждане на „логичната действителност” на съставните й
елементи и пренареждането им в нови, несрещащи се в реалността съчетания. В тях
предметите престават да бъдат себе си
- да имат своята вещественост,
граници, обем („установеност”) и ценност, и стават „символи на идеята”. Само
чрез „убиването на предмета като вещество” („Небето”) става неговото творческо
преобразуване, „раждането” му като дух, като „художествена форма” -
продукт и израз едновременно на „Аз Космос”. Само чрез унищожаването на
нещата се случва домогването до тяхната „есенция”, „смисъл”, които пък са „платоническата
идея” („Фрагментът”). С нея именно се „слива” експресионистичният Аз.
Третото,
метафизичното измерение на човека е отхвърлено в творчеството на Гео Милев.
Художествен аналог на тази идея се наблюдава във финала на „Септември”,
означаващ постсимволистичния отказ от символистичното двумирие. Не между „два
свята” (отсамен и отвъден) е разпънат човекът
- с „две небеса” разполага той: „Небето
пред предмета и небето зад предмета. Две небеса („Небето”).
В своя бунт
срещу logos-а поетическият дискурс на „Септември” играе с позоваване
(цитиране) на творци като Омир и Шекспир, чиято авторска „субектност”, както е
известно, е подвъпросна. Така противопоставянето на „Септември” като „ново
изкуство” срещу „старото изкуство” кулминира в бунта срещу авторитета на
индивидуалносубективния Автор, срещу персоналното авторство. Ползвайки цитати
от „Илиада” („Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила...”) и „Хамлет” („Какво е
за него Хекуба”), поетът заявява активната си позиция спрямо литературните конвенции,
спрямо технологиите на правене на изкуство. Затова и: „Хомер – Анти -
Хомер” („Фрагментът”), защото старото изкуство е тленно, ще умре заедно
с живота, защото отразява живота. Както конкретно на литературномиметичния и на
фолклорния език („пепелянки и смоци,/ в пещери/ на змеици и змейове,/ в
глухи хралупи на вещици” - шести фрагмент), поемата „Септември” отказва
автономно естетическа ценност по-общо на „референциалния” език. Той бива
превъзмогнат от поетическия (автореференциален) език, който се „имплантира” в
него и не му позволява да (съз)дава образ на („илюзия за”) нещо (на събитието,
известно под името „Септемврийско въстание”), което се е случило преди текста.
Както прозорливо отбелязва Радосвет Коларов в своето изследване върху
художествения текст на „Септември”, прекомерното (мистифициращо езика)
изобразяване в поемата, документалната точност на „политическата карта” на
въстанието не могат да случат „художествената експликация на идеята” – може би
защото „идеята” за поемата всъщност далеч надхвърля изображението на метежа от
1923 г.
Чрез своя
бунт поемата „Септември” си изгражда образ на поема „варварин”, противопоставя
се като изкуство на антиизкуството. И понеже „творчеството е бунт” (Гео Милев,
„Възвание към българския писател”), творецът (бунтар) отрича дори Бог, за да
може „Земята да бъде рай!”.
ВЕЛИКО!
УНИКАЛНО СЪЧИНЕНИЕ!
Валентина Георгиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар