СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
ТЕЛ. 0889887871
ВЪЗВАНИЕ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ ПИСАТЕЛ
Писателю, колега -
който и да си ти, дето и да си ти под зенита на нашето небесно
полушарие, - чуй!
Ти възпяваш
- от много години вече -
всичко онова, що е красота за тебе: и пролетта, и есента, и любовта, и
възлюблената печал, и луната, и звездите, и цветята, и славеите… Ти пишеш
гъвкави стихове, тънки, гладки, кристални, със звънки рими и плавни стъпки -
стихове, напълнени с изискани образи: прелестните очи на много жени,
луната, огряла над спящото езеро, слънцето, захождащо зад далечни лесове,
самотна палма и птици във въздуха, самотния гроб на кръстопът сред полето и
много други работи, които не си никога видял. О, да, твоите стихове са изящни,
звучни, блестящи, знам: ти си жрец на Красотата.
Но Пилат пита жестоко:
„Що
е красота?” Ти обаче, жрецът на красотата, не
отговаряш. Защото не знаеш какво да отговориш? Не -
защото Пилат не
съществува за тебе.
А Пилат е
Животът.
Но ти не си се никога
замислял: каква цена имат твоите стихове за живота? Зная твоето безпощадно
възражение: изкуството не служи на живота! Съвършено вярно. Обаче има два вида
живот: ежедневния живот на ежедневната борба за съществование, живота на
егоистичния
човек - и
висшия, вечния живот на духа, живота на
алтруистичното
човечество. А и двата са свързани един с друг.
Писателю,
Ти се отказваш да служиш на ежедневния
живот, на суетния шум на далечния ден. ти търсиш празник. Изкуството, красотата
е за тебе празник. Но този егоистичен
твой
празник - твой
празник -
какво общо има той с алтруистичния живот на човечеството? С Живота,
писан с главна буква? Защото: това, което ти наричаш твое творчество, твоя
поезия -
то е само частен твой дневник, дневника на ежедневния, егоистичния твой
живот. Дневник в стихове или дневник в разкази. И тия стихове, и тия
разкази - ти ги съчиняваш само за свое собствено
удоволствие. И затова те не трогват никого освен тебе и твоите приятели. И
затова твоята литература, нашата, българска литература не играе никаква роля в
българския живот.
Защото Животът е проблема.
- А
проблема няма в твоите изящни, гладки, звънки стихове.
Защото ти си чужд на тоя Живот.
- А животът, който живееш ти, интересува само
тебе; и стиховете, които пишеш ти, интересуват само тебе. Затова и те не ще
живеят повече от тебе.
Животът е копнеж. Човечеството, човешкият
дух живее от своя копнеж. Вечният копнеж, който ражда творчеството, който ражда
живота.
- А твоето творчество, а твоят живот,
писателю, е не копнеж, а мечтателство.
Копнежът
ражда творчество. Творчеството е борба. Борба със себе си. Бунт. Бунт против
себе си.
- А
твоето творчество, писателю, е не борба
- а леност в самодоволния ъгъл на
твоето мъничко Себе си; не бунт - а подло, безсилно дезертьорство от всичко: и
от живота, и от света. Дори от себе си. Дори от Красотата. Дори от Изкуството.
Затова твоето творчество не е изкуство. И
ти -
не
съществуваш! Не съществуваш за изкуството. Защото не съществуваш
за себе си; не съществуваш за живота; не съществуваш за човечеството.
Ти не си!
Що! Музите, Аполон, Парнас? -
Парнас е прах, а музите и Аполон са отдавна забравена лъжа. Ти мислиш
себе си за богопомазан избраник? За изключителна личност? -
Отвори си очите: твоето избраничество, твоята изключителност не иде от
никакъв Бог. Тя иде от тебе, само от тебе.
Тебе!
Но де е твоето тебе? Дали в повседневните
конверзации в приятелски кръг - на улицата или в кафенето, - дето
пълниш богоизбраните си уста с простосмъртната нелепост на роклички, краченца и
деколтета? Или в бохемското подражателство на Едгар По и Бодлера? Или в
самотните часове на леност, когато ядеш хартия и пиеш мастило? - Дори
без богата колекция образци за плагииране (понеже чуждите езици са чужди за
тебе). Това е твоят живот - и от него ти изстискваш своята поезия.
Тебе! А
това значи: човекът преди всичко! Защото има нещо
по-голямо от твоето писателско общество
- обществото отвън; има нещо
по-голямо от обществото - народа; има нещо по-голямо от народа -
обществото на народите; има нещо по-голямо от обществото на
народите - човечеството.
А основен елемент на човечеството е
Човекът. Човекът преди всичко! Оттук етическото обуславяне
на човека; което значи: едно върховно задължение (защото етиката не е законник
на преходните добродетели, на това или онова общество, етика не значи „морал”).
Едно върховно и единствено задължение на човека
- преди всичко: на човека творец;
то обуславя всичките функции на човека
- включително и неговите естетически
копнежи.
Защото то - етическото задължение на човека към
човечеството - ражда всеки копнеж: копнежа към възкачване,
копнежа към светлите ясли на Духа. Духът е
човечеството. Духът е човекът.
Духът:
етическият закон на човека.
Духът:
етическата нужда на изкуството.
Духът:
Върховният Дух, Светият Дух, който създава нуждата от Красота. Който създава
нуждата от изкуство.
Писателю, Духът -
заветният Ханаан на всеки човешки копнеж
- е по-голям закон за тебе от
догмите на твоята шаблонна красота. Писателю, чуй: Духът заповядва: Човекът
преди всичко! Не „добрият” човек, въоръжен с всички известни днес
добродетели; но Човекът! За духа няма
добродетел - Духът е отвъд добро и зло. Духът е само интензивност.
Човекът Преди Всичко значи: Бъди цял!
Зная, писателю: ти си готов да се съгласиш
веднага с всичко, що казах - и там е твоята гибел.
„Възвание към българския писател” е статия на Гео Милев, публикувана
в сп. „Везни”, г. III, кн. 4 от 5 ноември 1921 г.
В същата книжка на сп. „Везни”, към „Възвание”-то
има „Приложение: три стихотворения -
има „Приложение: три стихотворения -
от Верфел, млад немски поет, потомък на Уитмена,
от Верхарн, тръбач на бъдещето,
и от
Маяковски, футуристичен рев из болшевишка Русия”.
Стихотворенията, преведени от Гео Милев, са
следните:
Франц Верфел
- „Революционен позив”
Емил Верхарн
- „Бунт”
Владимир Маяковски - „Наш марш”
Няма коментари:
Публикуване на коментар