ashlibg@gmail.com
tel. 0889887871
София Тодорова за Dимчо Dебелянов
Едно от лицата на българския символизъм,
поезията на Dимчо Dебелянов напомня
трагичното светоусещане на Яворов, макар и да не въздейства с космическата
мащабност на неговите образи. Приобщен към естетиката на европейския символизъм
чрез стиховете на Верлен, Маларме, Самен и Блок, подобно на тях Dебелянов остава чужд на крайностите, на
нихилистичното отричане от литературното наследство. За особения му пиетет към
Пенчо Славейков например говори създадената от Dебелянов
метафора, представяща предшественика като „жрец и воин на живота”. Наред с това
неговите текстове не само цитират пряко или скрито стихове на посочените поети,
но включват и цели фрагменти от поетическото им дело в нов контекст.
Основополагащо значение в художествения
свят на Dимчо Dебелянов придобива митологемата за „изгубения
рай”, чрез която се осмисля съдбата на модерните времена. Усъмнена в
безвъпросните довчера истини, изживяваща света като проблем, „модерната душа” е
вечен скиталец - осъдена на сизифовското усилие вечно да
търси. Пътят - името на бездомността - е
нейно предопределение, проклятие и благослов. Знак на изгубените смисли, Пътят
бележи и потребността от откриването на нова идентичност. Раздвоението,
предизвикано от вечното съмнение, променя осмислянето на традиционни ценности:
Миналото е едновременно проклятие и благо, Домът е знак на страдание и
неосъщественост, но заедно с това и съкровено притежание, без което човекът би
загубил своята самоличност, Завръщането е мечтано от лирическия Аз, но и
осъзнато като невъзможно. Лирическият човек търси спасение в спомена, в надмогването
на раздвоеността, в смиреното приемане на човешкия жребий. Смирен, той познава
себе си и човешкото, но светът остава загадка за него.
Поезията на Dимчо
Dебелянов „разказва” една
модернистична притча за страданието и прозрението като
предопределение за човека, който е обречен на самота и отчуждение, а светът му
е изграден от спомени и блянове. Драматизмът се обуславя от съмненията и
раздвоението, но и от Пътя към смирението. На декора на града човекът се
откроява още по-трагично сам. Мнимата свобода на „бохемските нощи” не
приглушава копнежа по изгубения истински дом, безразличието на тълпата ражда мотива
за бленуваното завръщане към едно истинско битие. За лирическия човек споменът
се оказва най-адекватният начин за мисловно и емоционално усвояване на
противоречивия свят. А за поета елегията е закономерният жанров избор,
съответстващ на вътрешната му нагласа.
DА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА
Да
се завърнеш в бащината къща,
когато
вечерта смирено гасне
и
тихи пазви тиха нощ разгръща
да
приласкае скръбни и нещастни.
Кат
бреме хвърлил черната умора,
що
безутешни дни ти завещаха
ти
с плахи стъпки да събудиш в двора
пред
гостенин очакван радост плаха.
Да
те присрещне старата на прага
и
сложил чело на безсилно рамо,
да
чезнеш в нейната усмивка блага
и
дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено
влязъл в стаята позната,
последна
твоя пристан и заслона,
да
шъпнеш тихи думи в тишината,
впил
морен поглед в старата икона:
аз
дойдох да дочакам мирен заник,
че
мойто слънце своя път измина...
 |
О,
скрити вопли на печален странник,
напразно
спомнил майка и родина!
Dомът на странника
В поезията
на Dимчо Dебелянов с мотива за раздвоението е свързан и Пътят към дома -
едновременно жадувана и непостигната реалност. Патриархалният дом е изгубен,
ценностите му - превърнати в памет и носталгия по
невъзвратимото. Mежду Dебеляновия
и Ботевия лирически човек могат да се открият сходства и различия. И двамата
мечтаят за абстрактния Дом - за „място в битието”, където човекът постига
истинското си осъществяване чрез свободата и истината. И за двамата съдба се
оказва скиталчеството, тъй като то е стремеж да се открият нови стойности, в
по-голяма степен съответстващи на едно променено светоусещане. Мечтаното завръщане
в Ботевото стихотворение „На прощаване в 1868 г.” е героично, с ореола на
славата и победата, майката - призована да изпълни заветното слово на сина,
трябва да благослови избора му. А имагинерното завръщане на Dебеляновия лирически човек е съпроводено с
признанието за победеност от живота, за търсена прошка, утеха и покой. И двата
лирически текста са едновременно ретроспективни (насочени към миналото) и
проспективни (насочени към бъдещето).
На прага на дома в Dебеляновата елегия се срещат различни ценностни
системи и поради това завръщането се превръща в раздяла -
домът, граден с утвърдените стойности, е спомен, мечта, невъзможно
убежище за раздвоения човек на модерните времена. Dебеляновата
елегия DА СЕ
ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА представя дома като населен с привидно присъщите му
образи, включени в традиционните взаимоотношения. Завръщането е съпроводено все
така от разкаяние и прошка, майката е на прага, който означава границата между
съкровеното и външния свят.
Познатото създава усещане за
повторяемост - собствената орис повтаря вечния цикъл на
човешкото съществуване: грях - изкупление
- опрощение. В този смисъл
споменът е една нова интерпретация на библейската притча за блудния син,
видение за нечий чужд живот, памет за човешкото въобще.
Елегията на Dебелянов
е известна под две заглавия - СКРИТИ ВОПЛИ и DА
СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА. Първото откроява мотива от поантата на текста, а
второто цитира инициалния стих, в който звучи мотивът за завръщането.
В „Поетика на пространството” Башлар (Гастон Башлар /1884 – 1962/ - френски
философ. Най-важните му трудове са в областта на поетиката и философията на
науката. Башлар е и поет, който достига до някои от най-престижните позиции във
Френската академия) изтъква дома като средоточие, като вътрешен център
на личността. Без стойностите, чрез които да се идентифицира трайно, човекът би
бил безличен, мимолетен. Напускането на дома е „първородният грях” на
лирическия Аз в Dебеляновата
елегия. Той се отдалечава от олицетворяваните от дома ценности -
защитеност, покой, близост с другите, основана на кръвната връзка - но
остава верен на собствената си индивидуалност. Осъзнал се като индивидуалност,
лирическият човек поема риска да търси свой път, но и претърпява много
разочарования, среща отчуждение и несигурност. В това е и неговият
трагизъм - патриархалният светоглед и нормите на
предмодерния човек са в миналото, а настоящето не ги заменя с други, които да
придадат устойчив смисъл на битието му. Пътят извън дома води до копнежа за
завръщане.
В първата строфа завръщането се въобразява
във времето на вечерта - преход, граница между деня и нощта. В текста
вечерта е символ на майчинското - лоно, тайнствено съвпадение на началото и
края, на прераждането в просветлението. „Пазви(те)” й се разтварят, за да дадат
ласка и утеха на несретниците. Нощта е антипод на „безутешните дни”, защото
снема „черната умoра”, която те носят.
В мечтанието лирическият човек попада сред
жадуваното свое, оградено от враждебния външен свят и съхранено от бурите му. Движението
е отвън навътре, от света през „двора”, прага на дома, до стаята със старата
икона -
сакралния център на родното, духовната родина на човека. Завръщането е
проникване в съкровеното.
Прагът и в Dебеляновата
елегия запазва функциите на свещено място, което му придават народните
вярвания. Значението на граница се метафоризира в различни посоки: прагът
бележи както предела между света на съхранената патриархална норма и външния
свят, така и границите вътре у човека. Завръщането е опит да се прекрачи прага
между стойности и образи от различен порядък: от „модерния” свят обратно в
света на традиционните ценности и светогледни нагласи, от „модерното” към
традиционното светоусещане.
Образът на бащата не присъства
непосредствено, но Dомът е
означен като свързан с него - той е „бащината къща”. На прага е майката,
нейната фигура съединява и разделя Родното от външния свят. Като знак на
бащиното начало домът символизира ред, закон, рационалност, духовност. Като
знак на майчиното начало той е природа, стихия, тайна; той е ЛЮБОВТА, КОЯТО
ОЗНАЧАВА ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА, ПОДСЛОНЪТ, ДЪЛГОТО БЕЗМЪЛВИЕ, ОТ КОЕТО ЗАПОЧВА И КЪМ
КОЕТО СЕ ЗАВРЪЩА ВСИЧКО. Образите на бащата и майката представят статичното и
динамичното в психическия живот на личността. В Dебеляновия
текст те са осъзнати като едновременно необходими, тъй като взаимното им
допълване позволява на индивида да обхване умозрително цялото битие.
Втората строфа изобразява срещата на прага,
когато се състои тайнственото преображение на чуждия в свой. В това завръщане
парадоксално синът търси подкрепа от слабостта: „сложил чело на безсилно рамо”.
Семантична и звукова, връзката между „морен”
- „смирен” - „мирен”
е
прозрение за връзката между смъртта, смирението пред съдбата и покоя. Обратният
път назад към лоното е стигнал своя
край. Изправен пред „старата икона” -
външният видим знак на трансцендентното, човекът се е пренесъл в духовното
лоно, открил е отново Родината си. „Старата икона” е синекдоха на Родното в
сакралния му смисъл, тя е самият свят на Дома, вратата към вътрешното му
измерение в Божията любов, в надеждата за милост. Пред „старата икона”
странникът би признал: „аз дойдох да дочакам мирен заник, / че мойто слънце
своя път измина”. Слънцето е древен символ на живота - тук
то блясва пред залеза на живота, бележи края му пред вечната нощ на небитието.
Акцентът върху
живописното се свързва с впечатлението за притихналост, създавано от Dебеляновия стихотворен текст. Това впечатление
се постига чрез неударените срички в началото и в края на стиха. Сякаш лирическият
глас плахо нарушава тишината само за миг и отново замира. Тишината е назована
многократно („тихи пазви тиха нощ разгръща”, „да шъпнеш тихи думи в тишината”)
и сетивно внушена чрез алитерация (приглушената звучност на често повтарящите
се ж, ш, щ, х). Тишината е преди
всичко вътрешно състояние на лирическия герой
- това е тишината на
откровението, внезапно смълчаване пред загадките на битието, покоят на
смирението.
Посланието на стихотворния текст се гради
върху взаимодействието на три образа, сходни по характеристики, функции и по
реакциите, които предизвикват у лирическия човек: вечерта, майката, иконата. Одухотворяването
сближава сетивно и смислово вечерта с майката
- нощта разгръща „тихи пазви”, за
да приласкае, както майката, на чието „безсилно рамо” отпуска чело странникът. Усещане
за сходство между майчиния и иконичния образ създава въвеждането им в текста
чрез една и съща дума: „да те присрещне старата на прага… впил морен поглед в
старата икона…”.
Образите на вечерта, майката и иконата
алегорично представят вечното съзидателно-опрощаващо начало, към което човекът
неизменно се завръща. Завръщането е едно просветлено-горестно осъзнаване, че
живее чрез това начало и че на него дължи своята тленност и вечност. Пътят назад
придобива смисъл на сложно емоционално движение
- едновременно към раждането и към
житейския заник, към скръбта и радостта, към вярата и неверието.
Сред откритията на текста е необходимостта
да се намери свое съотношение между индивидуално, родово и универсално виждане.
Това съотношение е също творба на изкуството, наречено живот.
За
лирическия герой на Dебелянов
споменът е убежище. В търсенето му се открива илюзорността на Дома,
невъзможността той да бъде придобит отново, завръщането към него е потъване в
спомена блян, преди да се осъзнае неговата „напразност”, изразена в поантата на
елегията:
О,
скрити вопли на печален странник,
напразно
спомнил майка и родина!
Финалните два стиха рязко отменят
възможността да се повярва в мечтаното завръщане и желания покой. Оксиморонът „скрити
вопли” изразява (не)премълчания плач на душата по невъзможното завръщане. В новото
горчиво прозрение видението на желаното е напразен спомен, а майка и родина са
съединени като екзистенциални опори, за да бъдат веднага разделени. Двойствена и
смътна остава и идентичността на лирическия човек -
бездомник с дом, вечно „печален странник”, който би могъл да каже за
себе си, че съществува чрез спомена. Идентификацията е трудна за човека,
раздвояван от съмнението в завръщането и от бляна по него.
Няма коментари:
Публикуване на коментар