Да се завърнеш…

Да се завърнеш…

Алтернативна школа за лична изява

0889887871

С почит и признателност към професор Адриана Дамянова, която направи възможен действителния прочит в МИСЪЛ за действителния свят!

 Дa се завърнеш в бащината къща

Да се завърнеш в бащината къща,

когато вечерта смирено гасне

и тихи пазви тиха нощ разгръща

да приласкае скръбни и нещастни.

Кат бреме хвърлил черната умора,

що безутешни дни ти завещаха

ти с плахи стъпки да събудиш в двора                       

пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага

и сложил чело на безсилно рамо,

да чезнеш в нейната усмивка блага

и дълго да повтаряш: мамо, мамо...

Смирено влязъл в стаята позната,

последна твоя пристан и заслона,

да шъпнеш тихи думи в тишината,

впил морен поглед в старата икона:

аз дойдох да дочакам мирен заник,

че мойто слънце своя път измина...

 

О, скрити вопли на печален странник,

напразно спомнил майка и родина!

„Да се завърнеш...”  -  започва Дебеляновата елегия,  -  но къде? Отговорът, който текстът дава на този въпрос, е нееднозначен. При проспективния прочит още първият стих  -  „Да се завърнеш в бащината къща”  -  сякаш предлага ясен ответ, стимулиращ старателно култивираните от литературната традиция инерционни разчитания на „бащината къща” като метонимия на родния дом. Но изказът в Дебеляновата творба разчленява пространството на „бащината къща”: „в двора”, „на прага”, „в стаята”, с което възпира травиалните метонимични значения. Артикулацията на мястото на завръщането на вписващи се едно в друго, но отделни, със собствени граници топоси повишава смисловата натовареност на „прага” и създава усещане за затруднено придвижване, за усилно проникване в съкровената вътрешност на Дома.

         В сърцевината му противно на първоначалните очаквания са разположени не знаците на традиционното българско семейно-родово живеене в защитеност и уют, нито дори не по-малко традиционният образ на майката  -  колкото и „дълго да повтаря: мамо, мамо...”, лирическият герой я отминава. Той преживява себе си отчужден от „бащината къща”, защото се вижда, макар и „очакван”, „гостенин” в нея. Негова „последна ... пристан и заслона” е не споделеността на общото, а неизповедимата интимност на индивидуално познатото („стаята позната”), разположено отвъд фигурата на майката. От тази интерпретативна позиция „присрещането” „на прага” означава колкото гостоприемно посрещане, толкова и опит за възпиране  -  на порива към „последна ...  пристан и заслона”, към „тишината”. Защото не „старата на прага”, а „старата икона”  -  „част от божествената реалност”  -  фиксира крайната точка на завръщането.

Иконата не принадлежи към изкуството на портрета: ако има прилика, то тя е от идеален характер, доколкото Образът е част от божествената Реалност, която той трябва да изразява (...) тя цели да задържи духа върху образа, който сама тя отнася и го съсредоточава върху Реалността, която символизирa.

(Из „Речник на символите”, под ред. на Ж. Шевалие)

    Пространството на интимното общуване с (образа на) божественото е опазено от всеки шум, звук или човешка реч. „Шъпненето” (с избора на фонетичен вариант на думата, в който тясната гласна “Ъ” е предпочетена пред широката “Е”) на „тихи думи в тишината” потиска лексикално-семантичните значения на „думи”-те, стреми се да ги обеззвучи и да ги възвиси до представата за безмълвна молитва. От друга страна, метафорично-повторителният обмен между лирическия герой  -  „Смирено влязъл...” и мълвящ „тихи думи” -  и „смирено” гаснещата вечер и „тихи”-те пазви на „тиха”-та нощ, символизиращи същата Реалност, изразена от иконата, създават помежду им прилика, клоняща към тъждество. В полза на същото сливане работят и звуковите сходства между „смирено” и „морен” и „мирен”, и морфемното повторение от „смирено” в „мирен”, и поетическата перифраза на „когато вечерта смирено гасне в „мирен заник”...

         Ако по този начин разчетем присъствието на „старата икона” в Дебеляновата елегия, ще може да обясним откъде в поантата на творбата се взима „родината”, заела една от смислово най-силните позиции в текста. „Част от божествената реалност”  -  от символистичната Родина, в своята трансценденталност иконата снема „родната майка” и „майката родина”. Именно това снемане обслужва определянето й като „стара”  -  прилагателно, означило по-напред в субстантивирана употреба „родната майка”. И пак него подкрепя неусетното изместване на посоката на завръщането от „бащината къща” към „тихите пазви” на „тихата нощ”, разгръщаща ги „да приласкае скръбни и нещастни”.

         Но както е обичайно за символизма, завръщането към отвъдната родина, „припомнянето” й не е възможно  -  не и за езика, дори и за тоя на Поезията. Иконата не успява „да задържи духа върху образа”: смълчаността на впития в него „морен поглед” е отречена в изповедния разказ: „Аз дойдох да дочакам мирен заник,/ че мойто слънце своя път измина...”. А „Родината е в мълчанието”, „извън каузалност и необходимост”, казва литературният критик Димо Кьорчев в „Тъгите ни” (1907)  -  студия, признавана днес като своеобразен „манифест” на българския символизъм. Чрез поантата си просветлено-тъжната медитация в стихове „напразно” опитва да отрече себе си, да се идентифицира като непроизнесен („скрити”), нечленоразделен („силен жалостен вик, плач, стенание”  -  каквото е значението на думата ВОПЪЛ според Българския тълковен речник) „език”, устремен към божественото  -  да се самоопредели като мълчание. Спомнянето не може да се състои освен в свързаното слово, което пък го прави „напразно” и рязко „завръща” завръщащия се в спомена език  -  разказ (за „беседата с Бога в мълчание и тишина”, Д. Кьорчев) към неизменната му участ на „печален странник”. Финалният речев жест на „да се завърнеш...” изказва символистичния парадокс: как да бъде изговорено онова, което мълчанието изпълва...

Произведенията на изкуството (...) са изпълнени с изображения,

                                                         вдъхновени от т.нар.носталгия по Рая.

                                                            Под това, пише Мирча Елиаде,

        разбираме желанието да се намираме винаги и

                                                      без усилие в сърцето на действителния

                                                                       и на свещения свят

                                                                          или, накратко,

                                                                   желанието да надраснем

                                                                      по естествен път

                                                                          човешката

                                                         съдба

                                                        и

                                                        да

                                                        си

                                                              възвърнем        

                                                   божествената

                                                          участ...        

  Из „Речник на символите”

под ред. на Ж. Шевалие