МАЙСТОРИ НА РАЗКАЗА

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

ИСКРА ПАНОВА

ВАЗОВ

ЕЛИН ПЕЛИН

ЙОВКОВ

МАЙСТОРИ НА РАЗКАЗА

   Откъде да започне разплитането на образната тъкан на един разказ, за да се види как е „направен” той?

   Безспорно, художествената творба е органично цяло  -  откъдето и да започнеш, ще стигнеш до всичко, ще обхванеш и цялото.

   Всеки жанр има своята специфична структура и когато се държи сметка за нея, работата се улеснява значително.

   Алексей Толстой казва, че „архитектонически късият разказ трябва да бъде построен върху запетая и „но”… (Ал. Толстой. „Что такое маленький рассказ”, Лит. газета, 19. II. 1955, бр. 22.)

   И наистина  -  у Вазов  -  дядо Йоцо ослепява, но освобождението на България му дава „втори очи”; у Елин Пелин  -  съдия-изпълнителят се готви да изгребе хамбара на сиромах Стоичко, но Андрешко изиграва съдията и спасява житцето; у Йовков  -  Сали Яшар иска да „стори себап”, но разбира, че „колите, дето ги прави, себап са”…

   Формулата е не само остроумна: тя улучва живеца на късия разказ като жанр  -  неговия строеж, сюжетно-композиционната му схема. Късият разказ взема случката  -  героя  -  проблема в мига, когато случката става, героят се променя, проблемът се разрешава  -  в преломния миг, когато едно нещо се превръща в друго нещо. Запетаята и „но”-то на Алексей Толстой изразяват тъкмо този „контрапунктов” строеж на разказа. Затова късият разказ е събитиен и когато е само психология, епичен и без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма: той осветява пресечната точка, разкрива промяната.

   И така, „запетая плюс „но”…

   Най-близо до тая формула, като нейно пряко въплъщение, стоят разказите на Елин Пелин.  Това се дължи на събитийността или дори на едносъбитийността на Елин-Пелиновия разказ. Събитието или „случката”, както обича да казва Елин Пелин, играе изключително важна и своеобразна роля в строежа на неговите творби.

   „Задушница”, „Андрешко”, „Иглика”, Спасова могила”, „Хитрец”, „Престъплението”, „Пролетна измама”, „Косачи”, „Нане Стоичковата върба”, „Нещастие”, „Изкушение”, „Душата на учителя”, „Любов”, „Сиромашка радост”, „Гост”, „Среща”, „На браздата”, „Вдовец”, „Лепо”, „Кумови гости”, „Тотка”, „Адвокат”, „Самодива”, „Син”, „Край мелницата”, „Ветрената мелница” и др.  -  практически цялата класика на Елин Пелин, дори легендите от „Под манастирската лоза”, дори анекдотите от „Аз, ти, той”  -  представляват разкази за случки, изградени са върху една случка, върху едно събитие. Няколко отклонения, като „Летен ден”, „Кал”, „Мечтатели”, отчасти „Скорецът”, „Старият вол” и може би още един-два, са по-скоро вариации на горната постройка. Типичният Елин-Пелинов разказ се крепи на случката, той, така да се каже, композиционно се изчерпва с нея. Затова и може да се разкаже било по-пространно, било по-сбито, било дори с едно изречение, без да загуби сюжетната си ядка: подивял от сиромашия селянин отсича едничкото украшение на своя двор и на цяло село  -  върбата с дванайсетте щъркелови гнезда; или  -  болно дете умира навръх чудотворната могила тъкмо през нощта, която би трябвало да му донесе изцеление; или  -  сиромаси, забогатели с дългоочаквана рожба, осиновяват с щедростта на беден човек едно подхвърлено дете…

   Да не бъдем криво разбрани: Елин–Пелиновият разказ не се свежда до случката  -  тогава той би бил анекдот. Но случката държи разказа архитектонически и всичко друго  -  образи, портрети, характеристики, пейзаж, диалог  -  се организира от нея, подчинява се на нея.

   Елин Пелин не може да си представи хубав разказ без случка-фокус, без ясен събитиен строеж, без отчетлива и центростремителна сюжетно-композиционна структура.

   Оттук преди всичко идва познатият лаконизъм и стремителността на разказа у Елин Пелин: две ярко характерни за него черти, които рязко контрастират с начина, по който разказва Йовков например. Примерът цели да поясни принципа на строежа, начина, по който двама писатели ще постъпят, както двама художници различно ще отрежат хоризонта на платната си. Елин Пелин взема вече назряла за разрешаване ситуация и проследява стремителния й ход на един дъх, докато я изчерпи.

   За същото твърде красноречиво говори и началото на Елин-Пелиновите разкази: те започват направо със събитието, и то „сграбчено” още веднага в най-необходимите му компоненти. Още в първите една-две фрази Елин Пелин дава момента, мястото, героя или героите, които ще действат, загатва и целта на действието им, заедно с основния лиричен тон на разказа, също така загатнат чрез някое и друго определение или пейзажен щрих; и така снабдени с необходимия минимум, той ги пуска да действат и взаимодействат… Точно противоположно например на Вазов, в чието творчество лирико-публицистичните, философските, историческите и пр. интродукции, отстъпления и послесловия играят голяма роля.   

   Редки са и разказите с ретроспективен строеж, с връщания към предисторията на героя или събитието (само „Скорецът”, „Кал”, „Сълза Младенова”, „Лаборатория”, донякъде „Ветрената мелница”). Точно противоположно на Йовков, който, едва започнал, се връща назад в девет от десетте случая, за да разкаже какво е било, преди да започне. Йовков предпочита лъкатушния ход на повествованието, усложнения строеж, забавения ритъм и съответно с това си подбира и началото. Елин Пелин още от първата дума дава такъв начален тласък на разказа, който да му осигури праволинеен ход, прост и ясен строеж, бърз ритъм. Той пуска разказа по течението на действието, което ще го изведе най-пряко и най-бързо до целта. А целта на Елин Пелин  -  както на няколко пъти е подчертавал сам той  -  това е „краят”, развръзката, това е   -  „как ще свърши” разказът.

   Ясно е тогава защо Елин Пелин не се спира, за да даде обособени по място и автономни по значение портрети, характеристики, описания, дори пейзажи: всички тях той дава пътем, в хода на действието и следвайки неговите чупки. Всички те се изграждат постепенно в съзнанието на читателя от беглите щрихи и ремарки, пръснати тук-таме наглед случайно, а всъщност тъкмо по онези места, където ги подсказва логиката на разказа и където те най-пълно и най-естествено биха се възприели от читателя. Сякаш не сме читатели, а зрители: възприемаме героите не изведнъж и изцяло, не и предварително или в нарочно направени паузи, а така, както става в действителността  -  в зависимост от движенията и постъпките им, както, ако бяха пред очите ни. Авторът не направлява възприятието ни, не застава между нас и него, както прави Вазов например, не пояснява  -  той сякаш гледа с нашето око. Тази необикновена лекота и естественост  на читателското възприятие е едно от най-своеобразните и ценни качества на Елин-Пелиновите разкази, една от тайните на тяхната прелест.

   Елин Пелин е признатият майстор на ярката, точната, лаконичната, дълбоко народната и пределно изразителната реплика. Диалогът играе огромна роля в неговите разкази и заема дори чисто количествено голямо място в тях. Както за всички разказвачи, така и за Елин Пелин диалогът и изобщо пряката реч са могъщо средство за характеристика. Но не само за това. Блестящо изпълнявайки традиционната си характерологична функция, пряката реч и най-вече диалогът в същото време са едно от основните композиционни средства на Елин Пелин. С тях Елин Пелин не само характеризира, а и строи: тласка действието, разгръща сюжета, дава развръзката. Композиционният гръбнак на „Андрешко”  -  това е словесната престрелка между него и съдията, на „Задушница”  -  разговорите между Станчо и кумата, Станчо и Стоилка. „На оня свят” пък изобщо е само монолог и диалог с няколко авторски ремарки. Случката става чрез разговора, диалогът покрива действието, събитието се предава чрез репликата. Затова така логично идва например решението на Андрешко в края: финалната постъпка е само венецът на върволицата „речеви постъпки”, които я подготвят. Построени предимно върху репликата – диалога са и „На браздата”, „Адвокат”, „Нещастие”, „Мечтатели”, „Летен ден”, „Хитрец”, „Сиромашка радост” и други. Така че с основание би могло да се говори за „драматургичен” строеж на Елин-Пелиновия разказ, разказ, изтъкан от репликите на действащите лица и ремарките на автора и обгърнат с лиричните внушения на пейзажа.   

   Пейзажът наред с диалога заема изключително широко място и изпълнява сложно-своеобразна функция в творчеството на Елин Пелин. Може да се каже, че редица разкази са, грубо казано, „направени” от два основни елемента  -  диалог и пейзаж. Пейзажът у Елин Пелин носи сложна и новаторска за времето си художествена функция.  Но в структурата на разказа пейзажът също се подчинява на водещата роля на събитието, следва неговия път и логика, обслужва в последна сметка него, макар по-сложно и по-косвено, отколкото портретните щрихи, авторските ремарки и репликите на героите. Той също рядко се дава обособен и завършен, в повечето случаи се изгражда пътем, с леки движения на четката, съобразно разгръщането на сюжета.  

   

ГЕРАЦИТЕ

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871


ИЗ СБОРНИК "МАТУРАТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА" НА ИК КОЛИБРИ, 2002

ГЕРАЦИТЕ

            ЖАНРОВА СПЕЦИФИКА НА „ГЕРАЦИТЕ”

            Текстът е определен (включително от самия автор) като повест. Повест е славянско понятие. В славянските литератури това е епически вид, който е по-къс от романа и по-дълъг от разказа, и което е по-съществено  -  който съчетава в себе си начините, по които другите два епически вида моделират света и човека в него. Така повестта представя едни събития конкретно и детайлизирано (близко до обстоятелствеността и описателността, свойствени на романа), а други  -  обобщено (както често пъти е в разказа). Например в „Гераците” в първите няколко страници е разказан животът на рода „от незапомнени времена”, а по-голямата част от повествованието е съсредоточена върху един малък времеви отрязък. Нещо повече, събитията в повестта често пъти се появяват със своите маркери  -  „но един ден”, „неочаквано”, „но веднъж”. И тези маркери предполагат значимостта на категорията „честота”  -  важно е да се следи дали едно събитие се случва веднъж и за него се говори веднъж, или то се случва веднъж, но е разказано многократно, или събитието се случва няколко пъти, но за него се говори веднъж, и т.н. В „Гераците” преобладават събитията, които са представителни за серия от повторителни епизоди. Оттук и като цяло „Гераците” оформят модел на свят, който е съчетание между покой и промяна, между сходни, общи състояния и единични, неповторими събития.

            В повестта непрекъснато се променя и гледната точка на повествователя  -  тя ту е по-близка на представяните събития, ту е по-дистанцирана. Но като цяло може да се каже, че епическата дистанция при повестта е по-малка, а гледната точка води повествованието с нагласа за голяма близост, познатост и сроденост със света.

            РОЛЯТА НА НАЧАЛОТО

            Същинското начало на повестта е смъртта на баба Марга. Това е събитието, което нарушава равновесието, маркира промяната, за която ще се разказва в цялата повест. Смъртта идва през пролетта, което допълнително я натоварва със значения. Пролетта по принцип е знак за събуждане, ново начало и в такъв смисъл преобръщането на този символ и обвързването на смъртта с новото начало е много важно.

            ТЕМАТА НА „ГЕРАЦИТЕ”

            Темата на повестта е историята на едно семейство, и по-точно  -  разпадът на едно семейство. (Символ на разпада, на невъзможната общност е отсеченият от един от синовете на Герака  -  Петър  -  бор: „Това свето дърво, обожавано от прадедите, рухна под брадвата на внуците и дълго лежа в калта”.) Семейството може да се разглежда в цялата му конкретика, но може да се мисли и като символ на патриархалния свят. Както и да се приеме обаче, повестта утвърждава, че общността е невъзможна, че е настанал разрив между поколенията, дошло е време, в което оцеляването зависи от конкретния индивид, не от общността, защото друго е разбирането за морала и за живота, други са ценностите. Така повестта може да бъде видяна и просто като разказ за неизбежната криза, която настъпва във всяко семейство, за отликите между поколенията, всяко от които прави това, което мисли, че е добро, за желанието на всеки да е различен, да се измъкне от родителската опека и т.н. И точно такъв може да бъде съвременният прочит на текста.

            ЛЕСНИ СХЕМИ И КЛИШЕТА. ДВОЙСТВЕНОТО ВИЖДАНЕ В ПОВЕСТТА

           

            Най-лесният начин да се интерпретират „Гераците” е да се каже, че разпадането на родовите отношения разполовява представяния в повестта свят на две  -  на добър и лош, на нравствен и безнравствен, на идилия и катастрофа, и т.н., но това не е така. Амбивалентността пронизва и „двата свята”. Провалите на един или друг от героите са заложени още в патриархалните порядки. Нелепо е да се защитава патриархалността на фона на модернизирането и урбанизирането на света. Патриархалният свят (семейството, възпитанието) е наложил ценности като пестеливостта, прекалената страст към земята, които лесно могат да се изродят и които се израждат при синовете на Герака. Както изтъква литературният теоретик и историк Никола Георгиев, „Гераците” не само е текст за „развойната катастрофа на дадени ценности, но и за тяхното дълбоко двойствено виждане от различни гледни точки, според които пестеливостта може да бъде и е скъперничество, трудолюбието  -  алчност и отчуждаване от другите и от себе си, почитта и уважението  -  власт на силния върху слабия…” Божан например е кривото продължение на своя баща, неговото негативно второ аз. Иначе изречено, смъртта на баба Марга  -  събитието, което бележи промяната, е събитие, което само активизира закономерното. Затова не може да се каже, че повестта поляризира и се опитва да защити стария свят. По-скоро тя се опитва да говори за човешките достойнства и недостатъци по принцип.

ИНДИВИДУАЛНО ПРЕЖИВЯВАНЕ НА КРАХА НА ЦЕННОСТИТЕ

            Емблематични в това отношение са образите на Герака и на Елка.

            Старият Герак се оказва чужденец в дома си, страданието му е продиктувано от невъзможността да свикне с промяната. Оттук и постоянните му възгласи: „Деца, деца, защо се ядете! За всички ви има, за всички съм приготвил. Какво ви пречи да живеете братски, защо ме мъчите на стари години!”.

            Елка страда не само от промяната в семейството, от духа на раздор, завист и нетърпимост, който се установява, тя страда и от промяната в мъничкия й свят. Щастието и любовта, които е изпитвала, се заменят от тъгата. Неслучайно е назована светица  -  въпреки скръбта си, въпреки всичко, което е принудена да търпи, тя „не проронва хулна дума”. Кулминация на невъзможността й да търпи и да понася самотата обаче е опитът й за самоубийство. Опит, който тя обяснява с думите: „Искам да умра, дядо. Не мога да живея. Не съм вече човек за тоя свят”.

ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА ПРИКАЗНИЯ МОДЕЛ ЗА ТРИМАТА БРАТЯ

            Конфликтите между тримата братя и особено провалът на най-малкия може да се видят и в контекста на преобърнатия прочит на приказното. За разлика от приказките, в които най-малкият брат е надарен с много качества и се справя с всички трудности, тук Павел проиграва заложбите си и деградира. И вместо спасител се оказва човекът, който съсипва и руши.

     ИМЕНАТА И ТЯХНАТА СИМВОЛИКА

            Историята на героите в повестта може да бъде разказана и през преобладаващата библейска символика на техните имена. Божан, чието име директно отпраща към Бога, всъщност по никакъв начин не отговаря на името си  -  защото не като Божи човек, а като безбожник се държи той. Петър и Павел носят имената на светите апостоли, но ако те са пратеници на нещо, то е разрухата. Вместо вяра с поведението си те внушават неверие в човешкото. Особено Павел. С други думи, при повечето герои се наблюдава тъжно-иронично несъответствие между име и поведение. Не липсват и съответствия  -  какъвто е случаят с Йовка (от Йов), която е своеобразен символ на незаслуженото страдание. Някакъв недъг разяжда здравето й, но въпреки това тя е изпълнена с любов към всички и с желание „да угоди на всички”. Подобно на Елка и тя е оприличена на светица.

            И най-сетне, важна е символиката на прозвището „Герак”, което означава ястреб. Така още на ниво прозвище е прокарана амбивалентността и в този образ.

ТОПОСИ: КРЪЧМАТА, ГРАДЪТ

            Далечното място  -  казармата, градът, не само в тази повест, но и по принцип в българската литература се мислят като територии на разврата. В казармата Павел се пропива, градът е страшен. Слуховете оттам донасят истории за „кривване” от правия път. В града човек пропада.

            Кръчмата пък, която „стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора”, Герака е държал 40 години, с нея е спечелил пари, баба Марга е била „душата на кръчмата”. Но и тя е нечисто място, място на изкушението (тук са скрити парите), тук се извършва престъплението.

СТРАДАНИЕТО И МАРГИЛНОСТТА

            Истинско страдание изпитват маргиналните хора. В повестта такива без Елка са старците и децата. И ако децата просто са жертви на страданието, Йордан Герака, да кажем, се опитва да го осмисли. Неговото страдание е и път към определени прозрения. Той непрекъснато мисли защо злото трябва да се излюпва в душите на децата му, убеден е, че злото не е трайно, че доброто е трайно, че то е „господар на човешкото сърце”. И в същото време проумява, че истината, с която не иска да свикне, е факт: Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя”.

РОЛЯТА НА КРАЯ

            На финала на „Гераците” се постига ново равновесно състояние, което не е тъждествено на началното, заредено е с много трагика, но е и знак, че всичко тръгва по своя път. Родът се е разпаднал, всеки един от оцелелите поема съдбата си.

          „Гераците” е повест за разпада и промяната, за сблъсъка между старото и новото, за злото, което често пъти се оказва по-силно от доброто, за лесното трансформиране на добродетелите в пороци, за сляпата повторителност, която определя живота, за ролята на съдбата, на непредвидимото в човешките отношения. Както казва Н. Георгиев, „Гераците” носи внушението, че по-важно е не събитието, а нравствените му последици и духовното изживяване”.

СВОБОДАТА

КРАСОТАТА НА ЖИВОТА Е В СВОБОДАТА И В СМЕЛОСТТА.

2019

Честита Нова година! Здраве, щастие, хармония, любов, свобода, радост, веселие, благословеност, плодотворност, красота, добрина, светлина!

ПОДАРЪК ЗА РОЖДЕСТВО

СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА ДЕЦА

ГЕО МИЛЕВ

Дядо Коледа

            Сняг на облаци се вдига,

            дядо Коледа пристига

             в златна хубава шейна

             чак от Стара планина.

                    „Дзън-дзън-дзън!”  -  звънци звънтят,

             в сладък сън децата спят.

 

              Но да знаят той що носи,

              ще наскачат голи, боси

              и ще вдигнат шум безкрай:

              „Дай на мене, дядо, дай!

              На мене  -  книга, на Стоян  - 
              топка или барабан!”

   Ето иде дядо Мраз

Чакай, детко, да обуем

топлите чорапки,

че навън, погледай  -  падат,

падат, падат капки.

Дъжд вали и вятър вее

непрестанно, всеки час:

скоро, скоро ще пристигне

тук при нас и дядо Мраз.

Дядо Мраз  -  студен, замръзнал,

и със сняг отрупан цял  - 

иде дядо Мраз и носи

на гърба голям чувал.

Иде през гори, балкани  -
чак от Черното море;
с лед и сняг, и скреж чувалът му
напълнен е добре.

                                  Ще изсипе отвисоко

                                  той чувала си навред  - 

                                  и ще побелей полето

                                  в сняг и скреж, и лед.

           Един ден ще се събудиш

           рано, рано сутринта,

           през прозореца ще видиш  - 

           побелял навън света.

           И снежинки много, много,

           хвъркат с лекички крилца,

           като бели пеперудки,

           като весели деца…

           Вятърът сега неспирно

           вън реве със страшен глас

           и ни казва и повтаря:

           „Иде, иде дядо Мраз!”

   

      Борко и Бърборка

             (По Рихард Демел)

-   Борко, дай оназ лопата.

     -   Мамичко, защо?

-   Да разровим тук земята.

     -   Мамичко, защо?

                      -   Тук ще посадим череша.                           
-   Мамичко, защо?

                      -   После ще ядеш череши.                       
-   Мамичко, защо?

-   Туй дръвче череши дава.

-   Мамичко, защо?

-   Их   -   пък… Как да ти разправя?

Всеки знай защо.

Иде малката Бърборка.

-   Мамичко, нали

по съм умна аз от Борко,

мамичко, кажи!

Аз броя до двайсет вече

и знам а, б, в!

-   Их, таз малката Бърборка.

Бър-бър… няма край.

Остави на мира Борко!

Все тя много знай.

След неделя ще пристигне

чичо ви Васил

и на вас какво ли, мислиш,

той би подарил?

Заключалки за устата.

Готвачка

(По Рихард Демел)

Мара-Мария иска да готви

-  няма тиган.

Взе черната плоча на брат си Иван

-  ето тиган!

Мара-Мария иска да готви

-  няма кокошка!

Взе старата шапка на бате си Гошко

-  ето кокошка!

Ето завчас обед за вас.

Заповядайте, моля!

МУЗИКАНТИ

Ето двама музиканти:

Петко и Стоян;

       Петко свири със тръбата,

   Стоян думка с барабан.

        Цял ден ходят из махлата,

      дигат непрестанно шум:

                                     Петко свири: Ду-ду-ду!

         Стоян думка: Дум-дум-дум!

                        КУКУРИГУ!

                                     

                     Кукуригу, петльо!

                     Утре рано ти,

                     слънце щом изгрей,

                     радостно запей

                     и ме разбуди!

                             Кукуригу, петльо!

               Гледай във леглото

               да се не успим  -

               трябва на школото

               рано да вървим!

        Наша маца

„Мацо, мацо, де така

ходиш с четири крака?”

-  Ходя, ходя в тъмнина,

диря мишки за храна.

Гледам мишченце да хвана  -

гладни рожби да нахраня.

„Мацо, мацо, каква си ти!

Слушай  -  по-добра бъди!”

-  Не, аз мишките не жаля,

че те гризат кашкавала

и луканките, и хляба…

затуй котка вкъщи трябва!

                           Котките

                Събрали се котаците,

                писаните и маците

                               от цялата махла:

                               мяу… мя… !

                Днес има пуйка печена,

                на мръвчици насечена  -

                               крак, шийка и крила…

                И сладък дъх подушили,

                гърлата си отпушили,

                               събират се отвред  -

                               и през плет,

                               и през врата

                катерят се, провират се

                и гладни  -  гладно взират се

                               с разтворени уста.

                Но ако пусна кучето,

                ще ги научи то

                               тогаз   -

                               и ще се разбере

                               добре,

                че нашта пуйка печена,

                на мръвчици насечена, 
                                е само зарад нас.

Патарак и рибок

На разходка из реката

 тръгна байно Патарак,

   весело с крила запляска

           и закряска: „Квак-квак-квак”.

А отдолу из водата,

там в съседний вир дълбок,

важно, важно и надменно

гледа господин Рибок.

„Здрасти  -  казва Патаракът,  - 

                                          ех, но скрит под таз вода,

                                         ти не знаеш що е въздух,

                                        слънце, радост, свобода!

О, ела при мене горе,

  с мене тук заплувай ти,

  над водата ти заплувай

                                и приятел ми бъди.”

Господин Рибок изплува

над водата в тоя миг,

глътна въздух  -  но му стана

зле и той нададе вик:

„Не, не мога тъй да плувам,

въздухът не е за мен;

най-добре е да си бъда

там, където съм роден…”

Свят му се зави, назад се

килна господин Рибок

и отново се цамбурна

пак във своя вир дълбок.

                               А над него Патаракът

                               се закиска: „Квак-квак-квак!  - 

                               нищо не разбираш, байно…

                               Гледай ти, какъв букак!”

                                            

ПАТАРА̀К, мн. ‑ци, м. Диал. паток; патарок, патаран.

МОРСКАТА ЦАРКИНЯ И НЕЙНИЯТ ДЯДО

        Дълбоко, дълбоко в морето,

        под сините морски вълни,

        там, дето

        на всички страни

        цъфтят чудновати цветя  - 

        живее там морският дядо

        със своята внучка  -  момиченце младо  - 

        с опашка на риба, със златни уста.

        И сутрин, когато изгрява

        червеното слънце и пак засияй  - 

        тогава

        закусват те двамата с чай, но не от Китай,

        а чай от подморски звезди

        дълбоко под сините морски води.

        Край тяхната маса минава

        златопереста рибка и ги поздравява:

        „Добрутро-добрутро!”, повтаря им тя  - 

        златопереста рибка с червени крилца…

        Засега, стига толкоз, деца,

        а други път повече ще ви разправя.

ЗИЗИ