СВОБОДАТА КАТО ИЗБОР И ДЪЛГ

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

АШЛИ

София 

ул. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5

ashlibg@gmail.com

тел: 088 988 7871

ПИСМЕНА КОНТРОЛНА РАБОТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

 СВОБОДАТА КАТО ИЗБОР И ДЪЛГ

 Съчинение разсъждение върху стихотворението

„На прощаване в 1868 г.” на Христо Ботев

   Ботевото стихотворение „На прощаване в 1868 г.” е изповед размисъл в часа на съдбовния избор. Бунтовникът, приел саможертвата в името на отечествената свобода, мислено се прощава с майка си, търси нейната духовна подкрепа.

      Изборът на лирическия герой да тръгне по страшния, но славен път на борбата има своите дълбоко лични и значими основания. Те са определени от нравствената същност на героя и от духа на епохата – Българското възраждане. Мисълта за свободата като избор и дълг, за достойно изживян живот става съкровен идеал и устрем за лирическия Аз. Той е взел своето решение – да се бори за правда и справедливост. Бунтовникът желае да се прости с най-скъпия си човек  -  майката, да поиска прошка за направения избор и да тръгне по пътя към извоюването на националната независимост.

  Категоричен е житейският избор на Ботевия лирически герой от стихотворението „На прощаване”. Употребата на глагола „станах” от свършен вид в минало свършено време доказва, че младият човек е осъзнал своята лична позиция: „...станах азе хайдутин,/ хайдутин, майко, бунтовник”. Повторението на съществителното име „хайдутин” и синонимът „бунтовник” потвърждават непоколебимостта на юнака в желанието му да се бори за правда и свобода.

  Решението на Ботевия герой предизвиква жалбата на майката. Стихотворението започва с две близки по значение отрицателни глаголни форми, които разкриват нейната мъка: „Не плачи, майко, не тъжи”. Епитетът „клета” определя злочестата й участ. Непосилно е страданието на майката, сполетяна от изгарящата болка за „първо чедо да жалиш”. Майката и синът са емблематични фигури на родовия свят. Тяхната връзка е свещена, неразрушима. В стихотворението на Ботев тя е и духовна. Образът на майката се свързва с дома, тя е душата му, но и означава паметта, словото и родината.

     Речевият обрат „не плачи” – „не тъжи” – „но кълни” изразява повелята на лирическия герой да се преодолее скръбта. Съчетанието „турска черна прокуда” предизвиква размисъл за непосилната участ на младия българин, а епитетът „черна” характеризира ненавистта, обсебила душата му и насочена срещу потисничеството. Отвъдният на родния свят е лишен от интимност, затова е назован „тежка чужбина”. Неслучайно прокудените от родината са представени чрез експресивните епитети „немили, клети, недраги”.

   Изпитанията на изгнаническия живот са необходимият път за духовно съзряване на лирическия Аз преди завръщането му в родния свят. Опоетизираната граница между „тази тежка чужбина” и отечеството е „тиха бяла Дунава”. Образът на реката изгражда представа за ритуалното посвещение, пречистване и преображение. Преминалият през „тиха бяла Дунава” от немил, недраг, клетник се превръща отново в свой. Той става юнакът, който се завръща в отечеството, за да го освободи и възкреси. Бялата река е мистична граница между смъртта и безсмъртието.

     За Ботевия лирически герой предпоставка за пълноценен и значим живот се оказва неприкосновеният роден свят. Употребено анафорично, наречието „там” назовава неговите измерения. Мястото, където юнакът е роден и порасъл, е сакрално, съкровено и желано. Синекдохата „бащино ми огнище” изразява привързаността на героя към дома. Притегателната сила на неговия образ се свързва с почитта към майката. Тя е родила смелия син и е закърмила у него омраза към потисничеството. Той не се примирява с поругаването на родното. Лирическият герой разкрива силата и мощта на „таз турска черна прокуда” чрез изразителния глагол „бесней”. Ботевият лирически герой осъзнава страдалческата участ на най-близките си хора. Етимологичната фигура „черни чернеят” внушава болка и потиснатост. Любовта предизвиква чувство на тъга и неудовлетвореност. Влюбеният поглед, тихата усмивка на либето не радват, а нараняват младия човек. „Скръбно” е сърцето му.

    Мисленото завръщане в родния свят окончателно утвърждава направения избор. Лирическият Аз отхвърля битието си на родов човек. В новото обръщение майката е наречена „юнашка”, защото е отгледала син бунтовник и трябва да благослови делото му:

                 Ах, мале - майко юнашка!

                 Прости ме и веч прощавай!

                 Аз вече пушка нарамих

                  и на глас тичам народен

                 срещу врагът си безверни.       

     Осмисляйки своята неудовлетвореност, Ботевият лирически герой осъзнава страданието и мъките на народа си. Изпълнен с чест, достойнство и дълг към отечеството, бунтовникът се противопоставя срещу потисничеството. Родината и свободата се утвърждават като основни ценности за лирическия Аз. Постигането на националната независимост става единствен негов идеал и устрем.

   Юнашка е майката, родила храбрия син, готов да жертва живота си в името на свободата. Тя притежава необичайна устойчивост, твърдост и сила на духа. В най-драматичния момент на раздяла бунтовникът очаква подкрепа и благословия. Обръщението „майнольо” въплъщава синовната му обич. Майката не бива да се вслушва в чуждото слово: „нехранимайка излезе”. Това е слово, клеветящо паметта на загиналия в бой за свобода. Негов антипод е признанието, увенчаващо със слава. В дома, в това свято място, майката трябва да разкаже за падналия в битка по-голям син. Образът на „братя невръстни” изразява представата за приемствеността на избора и дълга към родината. Ако не със словото си, то със сълзите си майката ще пробуди у по-малките синове пламъка на борбата и свободолюбивия им дух. Тя е духовният и морален стожер, подкрепата и опората, човекът, призван да почувства правотата на делото и да предаде заветите на жертващия се в името на България.

Емблеми на вечното героично битие са пушката и сабята. Лирическият герой назовава свои „братя” сродените с него по дух и дело. Израствайки под въздействието на безстрашната  и непоколебима позиция на по-големия брат, те трябва да изберат за себе си достойния път на бунтуващия се срещу робското унижение човек. Ботевият герой завещава духа на непокорство и свободолюбие на своите братя.

       За достойнството и смелостта на бунтовника, готов на саможертва в името на независимостта, запява народната песен. Тя съхранява завинаги борческия дух на юнака, определя неговото безсмъртие, превръща безстрашното му дело в легенда. Лирическият герой осъзнава въздействащата сила на песента, увековечаваща невероятната духовна мощ на жертвоготовния човек.

       Образът на юнашката смърт се разгръща в няколко измерения. Чрез съчетание от пространствени и цветови опозиции се създава картина, пресътворяваща гибелта на бунтовника. Смъртта е върховно изпитание по страшния, но славен път на борбата и възможната най-висока цена за направения избор. Художествените детайли създават графична картина, изградена на принципа на контрастността. В нея са противопоставени светлото и мрачното:

                   бяло ми месо по скали,

                   по скали и по орляци,

                   черни ми кърви в земята,

                   в земята, майко, черната!

      Между земята и небето сякаш е разпнато тялото на загиналия юнак. След смъртта то се слива с родната земя, на която е принесено в жертва, преминава в нейната вечност. Стихотворението създава митология на юнашката смърт. Двукратното повторение на изразителния епитет „черна” потвърждава контраста между извисеността на скалите и орляците и подземните дълбини. 

    Ботевият лирически герой представя картината на смъртта като драматична изповед. В картината на победното завръщане той преплита цветове, багри и звуци, за да изрази радостта от постигнатата свобода. Ботев отново започва с типичното за народната песен обръщение „мале, майноле”, което изразява любовта и привързаността, изпитвани към майката. Анафората „жив и здрав” внушава копнежа на бунтовника по победния изход на борбата и той наистина вижда себе си като победител „с байрак във ръка”. Вниманието се съсредоточава не върху героя, а върху дружината. Проличава чувството за принадлежност към един колектив, към една надиндивидуална общност, която извоюва свободата и чието щастие оправдава жертвите в борбата. Видът на храбрата българска дружина поражда възторг. Портретните детайли и грейналите златни левове на челата символизират силата, непоколебимостта на българския дух и гордостта на народните синове.

      Повелителните форми на глаголите „берете”, „късайте”, „плетете” звучат категорично и внушават представата за празничност, която се подсилва от присъствието на образа на цветята и тяхното символно значение. Здравецът е символ на дълголетие, бръшлянът -  на признателността и безсмъртието. Тържествеността се подчертава и с повторението на еднокоренните думи „китки” и „кичим”. Героизмът се награждава от всенародната любов, славата се увековечава.

        Майката и либето са най-скъпата частица от този народ, в името на чиято независимост героят избира страшния, но славен път. Нежност и топлота бликат от обръщенията при срещата на майка и син. Споделянето на този най-съкровен миг с нея не е случайно  -  майката е живата връзка между минало, настояще и бъдеще. Думите не достигат, за да изразят вълнението, доказателство за това са многоточията и възклицанията.

        Съзнанието, че пътят е страшен, не напуска лирическия герой. Присъствието на детайлите „смърт”, „кървава ръка” осъществява връзката с действителността и внушава възможната гибел. Мисленото завръщане е прекъснато изведнъж, за да поеме бунтовникът по дългия „страшен, но славен”  път към безсмъртието:

                  Дружина тръгва, отива,

                  пътят е страшен, но славен:

                  аз може млад да загина...

                  Но... стига ми тая награда -
                  да каже нявга народът:

                  умря сиромах за правда,

                  за правда и за свобода...

     Най-голямата награда за Ботевия лирически герой е народът да почувства, да осъзнае значимостта на неговото дело.

     Изборът на лирическия герой да поеме по пътя на борбата има дълбок нравствен смисъл. Той определя отношението на българина към такива непреходни ценности като дом, отечество, свобода, чест, дълг, без които човешкото съществуване е лишено от своя духовен акцент.

Х. Ч.

Седми клас

  

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

ПИСМЕНА КОНТРОЛНА РАБОТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

ЖИВОТ И СМЪРТ

Съчинение разсъждение върху Ботевото стихотворение 

„На прощаване в 1868 г.”

     Стихотворението „На прощаване в 1868 г.” е съкровена поетична изповед на лирическия герой в навечерието на битките за oсвобождение. В образа на бореца творецът въплъщава своя естетически идеал за достоен човек.

    В творбата е изявена представата на бунтовника за живота и смъртта. Героят споделя  възгледите си за смисъла на своето съществуване. Той не може да живее в рамките на поробеното отечество, да страда за участта на народа си. Затова у лирическия герой се поражда бунт срещу зависимостта. Той е готов да даде живота си за освобождението на родината. Най-високата цена за свободата е смъртта на юнака, чиято саможертва и смелост ще подтикнат и другите български синове да последват делото на бунтовника. Ботевият герой мечтае за победния изход на борбата, вижда себе си като победител в нея. Лирическият Аз е светъл пример за истинско, безкористно служене на родината.

    Изборът на бунтовника е категоричен, осъзнат, но предизвиква мъката на майката. Епитетът „клета” и експресивният глагол „жалиш” определят злочестата й участ. Две отрицателни глаголни форми   –   „не плачи”, „не тъжи”  -  назовават безмерната майчина скръб. В обръщението „майко” лирическият говорител въплъщава синовното си преклонение и вярата, че майката ще превъзмогне страданието. 

   Бунтовникът осъзнава своето задължение към рода, дълбоко съпреживява драмата на родната майка, но определя себе си като изпълнител на свещен дълг към родината, към свободата:

                           ... станах азе хайдутин,

               хайдутин, майко, бунтовник...

Глаголната форма „станах” от свършен вид в минало свършено време доказва, че лирическият герой е осъзнал личната си позиция в света. Двукратното повторение на съществителното „хайдутин” определя удовлетворението на юнака от избрания път, а синонимът „бунтовник” внушава изповедния тон в творбата.

     Майката и синът са емблематични фигури на родовия свят. Връзката между тях е кръвна, а в стихотворението „На прощаване” и духовна. В творбата образите им се разширяват. Майката се свързва с дома, тя е душата му, но означава и паметта, словото, родината.

    Причина за клетническата съдба е потисничеството, а не синовната вина. Майчината клетва е зов да се накажат злодеянията, да се възстанови правдата. Майката трябва да разбере, че волният дух на сина не може да се побере в робски рамки. Тя трябва да прокълне „таз турска черна прокуда”. Цитираният стих очертава трагичната съдба на българинa, а епитетът „черна” внушава злото, обсебило живота му.

       Лирическият герой не може да се реализира в своето отечество, затова тръгва към „тази тежка чужбина”. Бунтовникът оглежда клетническата си участ в тази на изгнаниците  -  „немили, клети, недраги”. Синонимният израз „да ходим, да се скитаме” очертава трагичната им съдба. Границата между „тази тежка чужбина” и родината е „тиха бяла Дунава”. Преминаването през нея се свързва със символичното пречистване, преобразяване, посвещение. Реката е граница между делника на изгнаничеството и празника на жадуваните битки за свобода. Лирическият герой я преминава, за да се завърне в родния свят. Но това не е завръщането на блудния покаян син, молещ прошка, а завръщането на юнака, готов да даде живота си за освобождението на родината.

     Майката е родила смелия син и заедно с майчиното мляко е закърмила у него непримиримост срещу злото в света. Юнакът се подчинява на пулса на своето „сърце мъжко, юнашко” и отрича възможността да остане безучастен към неправдите. Употребената инверсия разкрива смелостта на бунтовника, искреността и дълбочината на неговите чувства. Любовта към близките предизвиква бунта на лирическия герой срещу потисничеството.

       Синекдохата „бащино ми огнище” очертава уюта и сигурността в родния дом. Бунтовникът иска да възстанови това негово право. Независимостта на родното място е важна предпоставка за пълноценен живот. С дома лирическият герой свързва възможността да изживее преклонението и обичта към майката и любовта с „либе хубаво”.

   Изразът „черни чернеят” въплъщава страданието на хората с най-голямо значение за бунтовника. В пространство на произвол и тирания единствено възможни са мъката и болката. „Скръбно” е сърцето на лирическия герой, защото той осъзнава, че зависимостта и любовта са несъвместими.  Желанието на юнака да изживее пълноценно своята любов го предизвиква да въстане:

      Ах, мале  -  майко юнашка!

                  Прости ме и веч прощавай!

                  Аз вече пушка нарамих

                  и на глас тичам народен

                 срещу врага си безверни. 

    Стихът „Прости ме и веч прощавай!” разграничава различни смислови пластове. Прошка се иска преди поемането на съдбовен път. Най-истинското изкупление на синовната вина ще бъде пролятата кръв на „първо чедо”, която ще възкреси дома, ще възвърне смисъла на неговите истински ценности. За да откликне на „глас народен”, за да стане спасител на родния свят, юнакът трябва да премине през изпитания, непосилни за човека на бита, през изпитанията на избралия страшния, но славен път, на посветения в тайната на свободата и смъртта юнашка. Лирическият герой прозира себе си като жертвен син на възраждащата се България. Тук образът на майката се разширява. Той се свързва с родината.

     Героят нарича майката „юнашка”, защото тя е родила и отгледала син, готов да пожертва живота си за правда и за свобода. Жената притежава силен и непоколебим дух, за да разбере бунтовника, за да му прости за мъката, за да му даде очакваната благословия. Тя трябва да бъде твърда и смела, защото е сполетяна от участта да не дочака завръщането на сина си, да го надживее. Майката не трябва да се вслушва в чуждото слово, клеветящо паметта на загиналия  -  „нехранимайка излезе”. Негов антипод е признанието, увенчаващо със слава.

      В дома, в това свято място, майката трябва да разкаже „с сърце” за живота и смъртта на своя син, да подготви за същата участ и другите „братя невръстни”. Техният образ придобива значението на всяко поколение, сродено с героя по дух и дело. Майката е посредник между синовете. Тя трябва да предаде заветите на падналия в бой за свобода. Ако не стори това с думи, то сълзите й, избликващи от непосилна и горчива болка, ще затрогнат родените от нея. Скръбта за загиналия бунтовник ще подтикне братята му да продължат по неговия път, чиито основни ценности са свободата и родината.

   Образът на юнашката смърт се разгръща в няколко измерения. Тя е драматична, извисяваща и увековечаваща изява на борческия живот на хайдутина, защото дава смисъл на битието му. Гибелта на героя е възможно най-високата цена на свободата. Съчетание от пространствени и цветови опозиции разкрива тайната на юнашката смърт. Стихотворението създава митология на героичното себеосъществяване в смъртта. Бялото месо на загиналия юнак е разпиляно по върховете, а черните му кърви потъват в земята. Образът на бунтовническата гибел наподобява графична картина, в която са противопоставени черно и бяло, извисеността на скалите и орляците и подземните дълбини. Контрастът поставя в противоположна позиция страданието и безсмъртието на бунтовника. Следите, останали от тялото на юнака, са знак за единството на героя с родното, завърнал с в него чрез смъртта.

   Пушката и сабята са емблеми на вечното героично битие. Тези символи завещават на поколенията „да помнят”, „да търсят”, „да найдат” смисъла на бунтовничеството, за да продължат по безкрайния път към свободата. Те трябва да разберат истината за непокорството на честния българин, който не се съгласява „пред турци глава да скланя,/ сюрмашко тегло да гледа”. Бунтовникът е убеден в правотата на  избрания път, затова завещава на своите братя свободолюбивия си дух.

   За смелостта на юнака запява народната песен. Тя съхранява завинаги непокорния му дух, превръща делото му в легенда, която да буди честните свободолюбиви българи през вековете, да предизвиква възхищение и преклонение пред подвига му. Песента трябва да бъде опора на майката, загубила сина си. Чрез нея жената ще почувства безсмъртието на родното си чедо.

      Опияняваща радост и неудържим копнеж избликват у лирическия герой, когато си представя, че се завръща „жив и здрав”. Анафората определя стремежа на бунтовника по победния изход от борбата и наистина той вижда себе си като победител „с байрак във ръка”.  Вниманието се съсредоточава върху българската дружина. Проличава чувството за принадлежност към надиндивидуалната общност на избралите пътя на борбата. Видът на дружината предизвиква възторг. Портретните детайли, грейналите златни левове разкриват смелостта на героите, гордостта на народните синове.

    Трепетните чувства на бунтовника в този момент са свързани с майката и либето. В отношенията майка – син преливат нежност и топлота. Майката е духовен стожер, жива връзка между минало, настояще и бъдеще.

      Глаголите „тупти”, „играе” описват любовните чувства на героя в момента на срещата с „либе хубаво”, а жестът „прегърна” разкрива споделянето на трепетите. Лирическият говорител внушава опиянението, възторга, радостта в бленуваната минута. Свидетелство за това са многоточията и възклицанията.

     Съзнанието, че пътят е страшен, не напуска героя. Най-голямата награда за него е народът да осъзнае значимостта на делото му, посветено на заветните „свобода и смърт юнашка”. За Ботевия лирически герой свободата и юнашката смърт са равностойни. Бунтовникът е решен и готов да загине за независимостта на отечеството. Не само неизбежността и необходимостта от жертва в този „страшен, но славен” път подтикват героя да изравни висшите ценности  -  свобода и смърт подвиг на юнака. Героичната гибел е възможната най-драматична, осмислена, извисяваща и увековечаваща изява на човека и негово възвишено право да бъде безсмъртен. За Ботевия герой да живееш и умреш в името на идеал, означава да бъдеш свободен.  

    Стихотворението “На прощаване” е изповед на бунтовника, жертващ се за свободата на родината. Той споделя с най-скъпия си човек – майката, как оценява своя живот и какво значение ще има неговата смърт. Гибелта и битието на лирическия герой трябва да бъдат мотив за бъдещите поколения да продължат святото му дело.

П. Г.

Седми клас

Из КНИГА С ПИСМЕНИ КОНТРОЛНИ РАБОТИ, АШЛИ, 2006