ВОЙНАТА НА ТАРАЛЕЖИТЕ

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
  ТЕЛ. 0889887871

Из „Войната на таралежите” на Братя Мормареви

Преразказ от името на Маляка  

 

    След като се прибрах, разлистих учебника по история. Очаквах да ме изпитат. Започнах да чета урока за хусистките войни, но не можех да се фокусирам. Мислите ми хвърчаха другаде. Бързо прочетох урока надве-натри и измъкнах вестник „Старт”.

    По протежението на първата страница бе поместена снимка на капитана на българския национален отбор по баскетбол в момент на акция. Дълго я гледах.

    Оставих вестника и изрових от гардероба кутия със снимки. Отделих няколко и от едната изрязах собствената си глава. Поставих я върху лицето на капитана от снимката. Харесах се като капитан. Кой знае, може би и аз ще стана такъв.

    Започнах да разлиствам вестника. Една статия ме заинтригува. Тя беше за тайните на успеха и бе разказана от самия старши треньор на националния баскетболен отбор  -  Никола Бабинов. Имаше снимка на треньора. Той беше мъж с оплешивяла глава.

    Не прочетох статията, но заглавието и снимката ме наведоха на една мисъл. В телефонния указател на буквата „Б” открих трима Никола Бабиновци. Проверих точно кой е треньорът, преписах си на листче адреса и излязох.

    След двадесет минути бях пред вратата на треньора. Натиснах звънеца и ми отвори самият Никола Бабинов. Веднага го помолих да говорим и той ме пусна вътре.

    В стаята, в която ме покани, имаше много снимки от различни места. Имаше го пред мавзолея на Ленин, пред Айфеловата кула… Dори имаше снимка, показваща как треньорът получава купа. Цялата тази колекция говореше за триумфалното му шествие по света. Тези сувенири възбуждаха въображението ми.

    Бабинов ме подкани да започна. Заявих, че искам да вземам уроци по баскетбол. Треньорът изглеждаше изненадан. Попита ме дали нямам грешка. Аз бях категоричен, че не съм допуснал грешка. Обясних му, че щом може да има уроци по цигулка и по френски, защо тогава по баскетбол да не може. Бабинов отвърна, че може би защото няма родител, който да даде пари за уроци по баскетбол. Аз знаех това, но щях да казвам на нашите, че съм на френски. Никола Бабинов се смя дълго. Сетне ме увери, че на мен не ми трябват уроци и че без тях ще стана голям баскетболист. Не бях убеден, но Бабинов беше сигурен.

    Тръгнах си. Треньорът ме изпрати любезно. Дори ми подари книжка  -  „А, Б на баскетболната игра”. Надписа ми я. Бях поласкан. Не притежавах друга книга с автограф. Стиснахме си ръцете. Обещах на Бабинов, че ще я науча наизуст. Той не беше убеден, че това е необходимо. Каза ми, че чак наизуст не е нужно.

    Започнах да ходя бавно по стълбите. Спрях се. Бабинов стоеше на площадката. Подвоумих се дали да го попитам каква е заплатата на един национал, но се отказах. Вместо това му благодарих и хукнах надолу.

Я. М. 

Из „Войната на таралежите” от Братя Мормареви

Преразказ от името на Маляка

   Щом се прибрах, отворих учебника по история. Очаквах да ме изпитат. Започнах да чета за хусистките войни, но мислите ми хвърчаха другаде. Прочетох надве-натри урока и измъкнах вестник „Старт”.

    По цялото протежение на първа страница бе снимката на капитана на българския национален отбор по баскетбол в момент на акция.

    Дълго я гледах.

   Оставих вестника и измъкнах от гардероба кутия, пълна със снимки. Отделих няколко и изрязах от една собствената си глава. Поставих я върху лицето на капитана на националния отбор. Харесах се като капитан. Откъде пък да знае човек, може пък един ден…

    Разлистих вестника. Една статия ми привлече вниманието: „Бабинов разказва за тайните на успеха”. Под портрета на мъж с оплешивяла глава пишеше: „Никола Бабинов, треньор на българския национален отбор по баскетбол”. Не прочетох статията, но заглавието и снимката на този симпатичен мъж ме наведоха на една мисъл. В телефонния указател на буквата „Б” имаше трима Никола Бабиновци. Проверих по телефона точно кой е треньорът, преписах си на листче адреса и излязох.

    След двайсет минути натиснах звънеца на Бабинов. Отвори ми самият той. Попита ме какво има. Казах му, че искам да поговорим.

   Стаята, в която ме покани, беше осеяна със снимки  -  как той получава купа, как стои пред мавзолея на Ленин, и негова снимка пред Айфеловата кула… И къде ли не. Колекцията от различни сувенири говореше за триумфалното му шествие по света. И снимките, и сувенирите възбуждаха още повече моето въображение.

    Бабинов изрази желание да чуе защо съм дошъл. Обясних му, че искам да взимам уроци. Той се учуди. Усъмни се, че имам грешка. Отговорих му, че нямам и че той е Никола Бабинов, треньор на българския национален отбор по баскетбол. Попита ме какви уроци искам от него. Отговорих му, че искам уроци по баскетбол. Той пак се учуди. Стана ми странно защо по цигулка и френски да може, а по баскетбол да не може. Бабинов предположи, че няма родител, който да даде пари за уроци по баскетбол. Споделих му какво съм решил  -  ще лъжа, че отивам на френски. Бабинов се смя много. Сякаш у мен имаше нещо повече от симпатично. След като му мина смехът, ме увери, че частни уроци не ми трябват и че и без тях ще стана невероятен баскетболист. Бях много изненадан, но той беше сигурен.

    Благодарих му и тръгнах да си ходя. Бабинов ме изпрати много любезно и дори ми подари книгата „А, Б на баскетболната игра”. Надписа ми я: „На бъдещия изтъкнат баскетболист Димитър Маляков от автора”. Трогнах се, нямах друга книга с автограф. Стиснах му ръката. Обещах му, че ще я науча наизуст, но според него от това нямаше смисъл.

  Тръгнах бавно по стълбите. Спрях се. Бабинов още стоеше на площадката. Попита ме защо не продължавам. Подвоумих се. Искаше ми се да му задам въпрос за заплатата на един национал, но се отказах.

    Благодарих му и хукнах надолу.  

                                                               Н. Л.

Из „Войната на таралежите”

Преразказ от името на Маляка

    Щом се прибрах, аз  -  Маляка, отворих учебника по история. Очаквах да ме изпитат. Започнах да чета за хусистките войни, но мислите ми хвърчаха другаде. Прочетох надве-натри урока и измъкнах вестник „Старт”.

    На първата страница беше снимката на капитана на българския национален отбор по баскетбол в момент на акция.

    Дълго я гледах.

    Измъкнах от гардероба кутия с фотографии. Отделих няколко и изрязах от една собствената си глава. Поставих я върху лицето на капитана. Харесах се. Можеше пък и да стана като него.

    Разлистих вестника. Попаднах на статия, в която пишеше за тайните на успеха на баскетболния отбор. Беше поместен и портрет на мъж, а под снимката пишеше, че именно това е старши треньорът на отбора  -  Никола Бабинов.

    Не прочетох статията, но докато се взирах в заглавието и в портрета, ми хрумна една идея. В телефонния указател имаше трима Никола Бабиновци. Проверих по телефона точно кой е треньорът, преписах си на листче неговия адрес и излязох.

    След двадесет минути бях пред дома му. Позвъних на звънеца до външната врата. Отвори ми самият той. Учуди се какво става. Веднага го попитах дали има възможност да поговорим.

    Той ме покани в дома си, в стая със снимки: Бабинов със спортен трофей в ръце, пред мавзолея на Ленин, при Айфеловата кула и други. Колекцията от най-различни сувенири говореше за триумфалното шествие на треньора по света. Представях си къде е бил.

    Най-сетне той ме подкани да говоря, като потвърди, че ме слуша. Разкрих му, че искам да ми преподава частни уроци по баскетбол. Моето желание много го учуди. Прозвуча му неправдоподобно. Допусна, че не съм обмислил добре какво искам, но аз потвърдих решението си да тренирам именно при него  -  Никола Бабинов, старши треньор на българския отбор по баскетбол. Исках да стана национал.

    Да се преподават частни уроци по баскетбол, за треньора се оказа изненада. Заобяснявах, че щом има такива по френски, по цигулка, трябва да може и по неговата специалност. Бабинов не допускаше, че има родител, който ще даде пари за уроци по баскетбол. Аз обаче вече имах решение за това  -  щях да излъжа, че съм се записал на френски. Треньорът постъпи с чувство за хумор. Смя се много, сякаш му стана приятно, а аз му бях симпатичен. Усмихнато ме увери, че мога да стана успешен спортист и без частни уроци. Съмнявах се, но той беше сигурен.

    Благодарих му за куража и станах да си ходя. Бабинов ме изпрати много любезно. Дори ми подари книгата „А, Б на баскетболната игра”, чийто автор бе самият той. Надписа ми я. За първи път получавах книга с автограф. Стиснах му ръката. Дадох обещание да я науча наизуст. Според него това беше прекалено.

    Тръгнах бавно по стълбите. След няколко крачки спрях, а Бабинов още стоеше на площадката. Подвоумих се дали да го попитам каква е заплатата на един национал, но се отказах.

    Бях благодарен, че старши треньорът ме посрещна толкова добре, изказах му признателността си и хукнах надолу.     

    

В. Ч.