ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

  АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

    Изразът „кат демони черни над черний рояк” в средищната част на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов внушава, че двете противоборстващи сили са достигнали онзи кулминационен момент в ожесточената битка, когато саможертвата в името на свободата и нравственото превъзходство надделяват „над” насилието и зависимостта, обричат ги и ги побеждават. Еднаквостта на „черни” и „черний” удостоверява, че ако „демони черни” са мъртвите опълченци, то  „черний рояк” е подвластен на смъртта, ако „черний” символизира зла сила, то със същия епитет се въплъщава надмогването й, победата над нея. Сравнението „кат демони” онагледява ужаса на ордите, но от друга страна, доказва изключителната  -  извънреална, невиждана  -  сила на защитниците на родния връх.

Валентина Георгиева Чекурова

ИВАН ВАЗОВ

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

Лирическо встъпление

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича истрьята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде, навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх,
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо, антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът
и на клеветата строшава зъбът.

С ВЪЗТОРГ!

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

ПИСМЕНА КОНТРОЛНА РАБОТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

02.03.2002г.

СРАМ И ПОЗОР, ГОРДОСТ И СЛАВА

Съчинение разсъждение върху лирическия увод

на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов

     В стихотворението „Опълченците на Шипка” Иван Вазов възхвалява подвига на младите доброволци, пожертвали живота си в името на свободата.

        Поетът изгражда лирическото встъпление в две подчасти. В първата са изречени упреците на онези, които смятат, че свободата ни е подарена. Посочени са позорните страници от българската история. Втората подчаст се противопоставя на първата. В нея славата и гордостта на опълченците заличават срама. Въпреки загубените битки, включени в първата подчаст, смелостта и жертвоготовността на българите отмиват позора.

          Първите тринадесет стиха от лирическия увод са белязани от позора на загубените битки. Лирическият говорител не може да изтрие срама от дълговековното потисничество. Прозвучава анафоричното „нека”, с което започва всеки упрек, отправен от клеветниците. Спомен „люти” е останал в съзнанието на българите и „срама по челото” ще бъде винаги там. Нашият народ е отречен от „исторьята, века” и лирическият говорител привидно се съгласява с това:

                                                               нека ни отрича исторьята, века,

                                                               нека е трагично името ни; нека

                                                               Беласица стара и новий Батак

                                                               в миналото наше фърлят своя мрак;

         Народ, който е защитавал славно свободата си, не може да бъде сочен с „присмехи обидни”. Българите са понесли вече поражението си, то винаги тегне „кат облак в наший кръгозор”. Загубените битки хвърлят сянка върху нашето минало. В одата „Опълченците на Шипка” загубата добива многозначност. Упреците, отправени към българите, се „срутват” поради собствената си неустойчивост. Те са безпочвени, защото позорът на победените се заличава от тяхната духовна извисеност, сила и жертвоготовност. В защита на българската история и гордост Вазов отрича тези „присмехи обидни”.

           Втората подчаст започва с едно решително и твърдо „но”:

                                                               ...Но ний знаем, че в нашто недавно

                                                               свети нещо ново, има нещо славно...

Думите „ново” и „славно” подчертават подвига на опълченците. Лирическият говорител сякаш спори с хулителите. Той изяснява защо българите трябва да се гордеят с миналото си, а не да се срамуват. Подвигът им на връх Шипка е гордост, с която ние трябва да докажем на света, че сме народ с хилядолетна история. Във втората подчаст е вплетен и образът на Балкана, олицетворяващ силата на опълченците. Оксиморонът „едно име ново, голямо, антично” изразява безсмъртието на тяхното велико дело. То ще остане в историята и ще слави българския народ. Сравнението на опълченците с Термопили акцентува върху безграничната им сила и непоколебимостта им. Те избират да умрат в името на родината. Техният подвиг „измива”срама и позора и „на клеветата строшава зъбът”.

        Контрастът между първата и втората подчаст е най-яркото изразно средство. Противопоставят се мрак  -  светлина, позор  -  слава. По този начин Иван Вазов възхвалява светлото дело на опълченците и славата им.

       Лирическото встъпление в одата "Опълченците на Шипка” е мъчително и страстно изживяване на спомените, то е изстрадано възмущение срещу жестоката орис на един народ, то е протест срещу лекотата, с която се сипят върху него присмехи обидни, то е бунт срещу оценката на историята, века.

 

7. клас през учебната 2001/2002 г.

ПЕЙО ЯВОРОВ, "ЗАТОЧЕНИЦИ"

ЗАТОЧЕНИЦИ

            Т. Александрову

От заник-слънце озарени,

алеят морски ширини;

в игра стихийна уморени,

почиват яростни вълни...

И кораба се носи леко

с попътни тихи ветрове,

и чезнете в мъгли далеко

     вий, родни брегове.

И някога за път обратен

едва ли ще удари час:

вода и суша  -  необятен,

света ще бъде сън за нас!

А Вардар, Дунав и Марица,

Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам  -  до гроб зарица

    сред споменът един.

Рушители на гнет вековен  -

продаде ни предател клет;

служители на дълг синовен  -

осъди ни врага заклет...

А можехме, родино свидна,

ний можехме с докраен жар

да водим бой  -  съдба завидна!  -

    край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира,

все по-далеч и по-далеч

лети, отнася ни... Простира

нощта крилото си  -  и веч

едва се мяркат очертани

на тъмномодър небосклон

замислените великани

      на чутния Атон.

И ний през сълзи накипели

обръщаме за сетен път

назад, към скъпи нам предели,

угаснал взор,  -  за сетен път

простираме ръце в окови

към нашият изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови.  –

    Прощавай, роден край!

                                                                    „Произведенията на изкуството (...) са изпълнени с изображения,
вдъхновени от т.нар.носталгия по Рая. Под това, пише Мирча Елиаде,

        разбираме желанието да се намираме винаги и

                                                      без усилие в сърцето на действителния

                                                                       и на свещения свят

                                                                          или, накратко,

                                                                   желанието да надраснем

                                                                      по естествен път

                                                                          човешката

                                                                     съдба

                                                                       и

                                                                       да

                                                                       си

                                                                     възвърнем     

                                                               божествената

                                                                      участ...”         

                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                             Из „Речник на символите”,

                                            под ред. На Ж. Шевалие

По желание на учениците

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

ПО ЖЕЛАНИЕ НА УЧЕНИЦИТЕ

7. клас

  

            Изразът „Прощавай, роден край!” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов е реторично обръщение, внушаващо неизбежността на сбогуването на изгнаниците с родината. Допринася за утвърждаването на основното чувство в произведението и за драматичния завършек на споделената с читателя трагедия на заточениците. Тя се изразява в това, че те насилствено и завинаги са откъснати от родния край, и в лишението от възможността да продължат борбата.

            Прозрението „света ще бъде сън за нас!” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов слива бляна с илюзията и е израз на безнадеждното вглеждане в бъдното. Останала назад, родината от конкретно място някъде в света се превръща във вътрешно притежание на човека. Формата на изказ от 1 л. мн. ч. оповестява множествеността на лирическия субект, налага внушението, че трагичната участ на заточениците е обща.

            Изразът „сетен път” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов внушава окончателната решеност на съдбата. Повторението насочва към омонимията, градена чрез употребата на думата „път” в текста. Пътят изразява движението на кораба, но има смисъл и на „последен миг”  -  като определител на време.

            Изразът „почиват яростни вълни” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов е оксиморон, продължаващ линията на събиране на противоположностите в един образ. В природния свят денонощният цикъл се затваря в покоя, но този покой е невъзможен за бунтовниците, насила отвеждани към вечно изгнание.

            Изразът „алеят морски ширини” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов метафорично внушава интензивността на червения цвят на залязващото слънце. Символизира жизнеността, свързва се с кръвта и с жертвената борба. Промяната на цветовете в елегията е символ на угасването на надеждата за обратен път и за друго себеосъществяване на героите, на потъването им в бездната на отчаянието.

Разсъжденията са написани от ученици в 7. клас през 2010/ 2011 учебна година.

12. клас

Фрагменти от съчинение

МОТИВЪТ ЗА САМОТАТА В ТВОРБАТА „МАЙЦЕ СИ”

НА ХРИСТО БОТЕВ

        Мотивът за самотата присъства в цялостната концепция на творбата. Лирическият аз е сломен от кризиса на индивида, породен от отчуждението, нахлуло и обсебило душата му. Героят е лишен от възможността да намери някакъв смисъл в живота си. Неговата младост е попарена, а мечтите му са безнадеждни. Правотата и вярата той се опитва да намери в диалога с майката. В него лирическият говорител изразява желание за прощална прегръдка с близките си и за смърт  -  не юнашката гибел в борбата, а изчезване – тотално отсъствие.

        Майката е първата и основна фигура, на която лирическият субект в поезията на Ботев доверява своя съкровен свят, драмата и трагедията на индивидуалното си битие. Тя е посочена като адресат на речта в заглавието на стихотворението „Майце си”. Използваната възвратно-притежателна форма  „си” очертава границата на света на лирическия герой, неговото ядро. Съпричастността на майката към сферата на интимно-личните отношения е условие за откровеността на споделеното.

       

        В образа на майката е концентрирано всичко  -  тя е началото и краят на живота на лирическия субект, тя затваря кръга на битието. Нейното слово предопределя пътя на сина и същините в неговия живот. Това е осъзнато от лирическия субект, който изплаква:

                               Освен тебе, мале, никого нямам,

                                ти си за мене любов и вяра;

                               но тука вече не се надявам

                               тебе да любя: сърце догаря!

       

        За лирическия герой майката е Вяра, Любов, Надежда. В стихотворението на Ботев тези християнски добродетели са проблематизирани, лирическият герой се съмнява във възможността им да опазват живота и да укрепват духовно човека. Силни са интонациите на печал, отчаяние и отказ от действие. У лирическия субект се поражда вътрешно усещане за безприютност на „мечти и мисли”, за безопорност. Той е обезверен и обезсилен. Дори сърцето му  -  друг ключов образ в поезията на Ботев, тук не е фигура на живота, не задава неговия ритъм, не пулсира, а е определено като догарящо. Метафората за тлеенето  -  „сърце догаря”, е смислоопределяща и задава необичайната представа за смъртта. Лирическият герой тук сякаш изживява предварително не само своето умиране, но и своята положеност в отвъдното.

Разсъжденията са на зрелостник, постигнал на матурата отличен 5.98. 

ТЕСТ

ТЕСТ

            Прочетете текста и разгледайте таблицата, за да изпълните задачи от 1. до 16. включително.

            Отдавна дипломирани, утвърдени вече в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от Университета. Разговорът скоро се превърнал в низ от оплаквания за стреса в работата и живота. Професорът влязъл в кухнята и се върнал с голяма кана кафе и поднос с различни чаши  -  порцеланови, пластмасови, стъклени, кристални; някои изглеждали обикновени, други  -  скъпи, трети  -  изтънчени. Предложил на гостите да си налеят кафе. Щом всеки държал своята чаша с кафе, професорът казал:

            -   Ако забелязахте, всички красиви и скъпо изглеждащи чаши бяха взети веднага, а обикновените и евтините останаха недокоснати. Докато продължавате да искате само най-скъпоструващото за себе си, това ще бъде източник на стрес и проблеми. Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. Понякога тя просто го прави да изглежда по-скъпо, а в други случаи скрива какво всъщност пием. Това, което всички искахте, беше кафе, а не чаша, но всеки от вас съзнателно пожела най-хубавата чаша. А после започнахте да оглеждате чашите на останалите.

            -  Сега помислете върху това  -  продължи професорът.  -  Животът е кафето, а чашите са работата, парите, социалното ви положение. Видът на чашата, която имаме, не определя, нито променя качеството на живота ни. Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето. Насладете се на кафето си!

 

Характеристика	Герой
Егоист	Бившите студенти
Търпелив	Професорът
Завистлив	Бившите студенти
Мъдър	Професорът
Алчен	Бившите студенти
Щастлив	Професорът

Текстът и таблицата са част от сборник със задачи за външно оценяване по български език и литература след 7. клас по формата PISA.

1. Разказаната история е за:

А) избора на чаши

Б) човешката мъдрост

В) качеството на кафето

Г) трудностите в живота

2. В текста НЕ се съдържа информация за:

А) вярвания, свързани с това  -  как да се постигне щастието в живота

Б) преценката на мъдрия за стойността на живота

В) суетата

Г) желанието за материално благополучие

3. Като имате предвид информацията от текста, посочете вярното твърдение.

А) Без скъпи и луксозни вещи животът е безсмислен.

Б) Навсякъде се цени постижението в материално отношение, което е много по-истинско и видимо от всяко друго благополучие. 

В) От векове мъдростта обръща повече внимание на духовното, а не на материалното.

Г) По-скъпите чаши правят кафето по-вкусно.

4. Как НЕ може да се тълкува употребеният в текста израз Животът е кафето, а чашите са работата, парите, социалното ви положение?

А) Достойнството не се гради от материалното.

Б) Животът без кафе е невъзможен.

В) Човек невинаги обръща внимание на същественото, а губи ежедневието и живота си в преследване на маловажното.

Г) Ценностите на се постигат с материални придобивки, защото са израз на духовността.

5. Коя според текста е причината бившите студенти да се чувстват нещастни?

А) преумората от работата и динамичното всекидневие

Б) липсата на достатъчно време за пълноценна почивка

В) неспособността да прозрат истински важното в живота

Г) изтощаващата амбиция да се утвърдят в професиите си

6. Какво има предвид професорът, като казва: Бъдете сигурни, че самата чаша не променя качеството на кафето. Понякога тя просто го прави да изглежда по-скъпо, а в други случаи скрива какво всъщност пием?

А) Само ако се стремим към скъпи материални предмети, ще докажем богатството и престижа си.

Б) Отношенията ни с нашите близки, които обичаме и ценим, не могат да бъдат хармонични без скъпи материални придобивки.

В) Скъпите вещи не определят щастието на човека, защото са временни.

Г) Вкусът на кафето се определя от чашата.

7. Кое е НЕВЯРНОТО твърдение, като имате предвид таблицата?

A) Стремежът към видимо материално благополучие прави хората алчни и егоистични.

Б) Хората завиждат заради скъпите вещи, а не заради прочетените книги.

В) Щастието е състояние на духа, на хармонията и човечността в отношенията между хората.

Г)  Мъдростта се купува с пари.

8. Коя информация се съдържа само в текста, но не и в таблицата?

А) за скъпите предмети

Б) за алчността, завистта и стреса

В) за мъдростта и истинските човешки ценности

Г) за преходните и непреходните човешки стремежи

9. Глаголната форма от текста „се събрали” в изречението Отдавна дипломирани, утвърдени вече в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от Университета е:

А) в изявително наклонение

Б) в повелително наклонение

В) в условно наклонение

Г) преизказна глаголна форма

Прочетете отново изречението от текста и изпълнете задачи от 10. до 13. включително.

Отдавна дипломирани, утвърдени вече в своите професии студенти се събрали, за да посетят бившия си професор от Университета.

10. Какво е по състав изречението?

А) сложно съставно изречение с подчинено определително изречение

Б) сложно съставно изречение с подчинено допълнително изречение

В) сложно съставно изречение с подчинено обстоятелствено изречение

Г) сложно смесено изречение

11. Подчиненото обстоятелствено изречение е за:

А) цел

Б) време

В) начин

Г) място

12. Каква е функцията на втората запетая в изречението?

13. Какво НЕ се променя, ако вместо „за да”, се използва съчинителният съюз „и”?

Отдавна дипломирани, утвърдени вече в своите професии студенти се събрали и посетили бившия си професор от Университета.                                           

А) видът на изречението по състав                                 В) смисълът

Б) броят на простите изречения                                     Г) броят на запетаите

14. Преобразувайте подчертаната част в подчинено изречение, като запазите смисъла и се съобразите с пунктуационните правила.

Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето.

15. В какво се състои преносният смисъл на изречението: Понякога, концентрирайки се върху чашата, забравяме да се насладим на кафето?

16. Като имате предвид информацията от текста и от таблицата, посочете три причини, поради които обикновените чаши остават недокоснати.

Публикуваните задачи се отнасят за седмокласниците, които се подготвят за кандидатстване през 2018 година. Очаквам решението им от всеки ученик, родител или приятел, който ще прояви интерес. Смятам, че тестът е подходящ за домашна работа, но не за пробен изпит.
Допълнете задачите до 25. включително, като се съобразите с формата на последните изпитни тестове (от 2016 г. и от 2017 г.).
Пробните изпити са пълноценна част от нашия курс в 7. клас. През втория учебен срок те се провеждат всяка седмица.

Съчинение

 АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871
      
    Желанието ми е да Ви запозная със съчинението, в което можете да намерите публикувания фрагмент. То е написано на пробен изпит от седмокласничка. Лично аз не спирам да го препрочитам с вълнение и обич! И с надежда! Учениците ще открият отговорите на своите въпроси! Ще узнаят как техните родители са се подготвяли за кандидатстване след 7. клас. И още! Създателят на това съчинение ще се свърже с АШЛИ. Искам да припомня на порасналите ученици, че имаме книга  -  сборник с Вашите съчинения от пробните изпити.

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

Пробен изпит по български език и литература

18 май 2002 г.

БОЖЕ, КОЛКО МЪКА ИМА ПО ТОЯ СВЯТ, БОЖЕ!

Съчинение разсъждение върху разказа „По жицата” на Йордан Йовков

         Разказът „По жицата” въплъщава темите за страданието и състраданието, раждащо вярата и надеждата.

              Усетил чуждата болка като своя, докоснал се до духовния свят на непознатото семейство, Моканина изрича думите: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. Трогнат и развълнуван, овчарят се обръща към Бога, за да изрази мъката си и да отправи своя зов за помощ. Финалната част на творбата изгражда представа за сломяващата сила на страданието, но и внушава ролята на вярата и надеждата в човешкия живот. Именно чрез тях всеки е сигурен, че е избрал пътя към спасението и че те са начинът, по който се побеждава отчаянието.

            Първото изречение от разказа въвежда образа на мъката. Разкрива се творческата задача на Йовков. Въплъщавайки страданието във всеки детайл и жест на героите, авторът ще изрази идеята за общочовешкото страдание, за неговата огромна сила и влияние върху човек.

            Всевиждащите очи на Моканина разпознават, че беда „гони” непознатия селянин, преследва го и той търси спасение. Експресивността на употребения глагол внушава неизбежност и безпомощност. Тук авторът използва един специфичен похват – героите се вглеждат един в друг, взаимно се опознават и разкриват. Овчарят преценява, че другоселецът е сиромах. Това се разбира и от външния вид на героя: „ризата му” е „само кръпки, едро и неумело шити”. Но Моканина съзнава, че гостът му е „от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват”.

               Изстрадалото семейство спира не само за да попита за пътя до Манджилари, но и за да открие морална подкрепа, чрез която да продължи по своя път – към надеждата. Позата на превитата в каруцата жена, легналото на черни възглавници момиче са изразителни художествени детайли. Те изграждат картина, която разкрива душевния свят на героите.

               Именно светът вътре у героите е представен чрез изповедта на бащата, провокирана от деликатния въпрос: „Ти май болно имаш?”. Другоселецът потвърждава отчаяно: „Имам. Една момичка имам болна”. Повторението на глагола „имам” и словоредът в репликата представят болката на Гунчо. Умалителното „момичка” разкрива неговата всеотдайна обич.

            Паузите в диалога са уплътнени от ярки психологически детайли, разкриващи изпепеляваща мъка. Многоточието е стилистичен похват, който представя поведението, загатва мислите на героите.

               Гучно е отчаян, защото единственото му дете „съхне като вейка”. Фразеологизмите „от устата си съм отделял” и „гледали сме го като очите си” илюстрират всеотдайната обич на бащата, неговото желание Нонка да бъде щастлива. Това се подчертава и от споделените съкровени мисли, мечти на младото момиче.

                В името на неговата радост Гунчо е готов да пусне Нонка на жътва. Незнайна е болестта, сполетяла момичето. Змията, която я съпровожда, е символ на злото.

              Противопоставен на нейния образ е този на бялата лястовичка. Тя олицетворява вярата в чудото, разкрива необходимостта от нея.

           Житейският опит на Моканина и неговите наблюдения доказват, че бяла лястовичка едва ли съществува. Тук овчарят е силно развълнуван и изненадан. Авторът представя неговите вътрешни кризисни преживявания. Доказателство за това са думите на Моканина: „Не съм, братко, не съм”, които разкриват искрената съпричастност на овчаря. Обръщението „братко” илюстрира желанието му да помогне на изпадналите в беда хора, да ги подкрепи в тяхното страдание. Затова той казва: „Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...”.

                Желанието на Моканина да съпроводи Гунчо и да види момичето е знак за неговото съпричастие. Тук той започва да осъзнава колко важна е вярата в чудото, провижда за нейната необходимост за човека в земния му път. Майката е „жълта и сломена” и иска да разбере какво е научил Гунчо. Снагата на Нонка е „стопена от болестта”, а лицето й е като „восък”. Но очите на момичето са „още светли, още млади и усмихнати”. Те издават неговия копнеж да живее, да се радва.

                И изведнъж Моканина проглежда: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Затова той уверява момичето, че ще види бялата лястовичка и ще оздравее. Сложната употреба на глагола „видя” и обръщението „чедо” илюстрират докосването на човешките души.

                 Моканина приема чуждата болка като своя и може да отговори на въпроса: „Бяла лястовичка... Има ли я?”. Овчарят се обръща към Бога, за да изрази своята болка. Неговите думи „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” доказват, че страданието извисява човек, разкрива най-хубавото от характера му – неговата хуманна същност. Репликата внушава, че в човешкия живот основни измерения са вярата и надеждата. Те помагат на хората в тяхната болка и им вдъхват сили да продължат по своя си път – към спасението.