С ВЪЗТОРГ!

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

ПИСМЕНА КОНТРОЛНА РАБОТА ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА

02.03.2002г.

СРАМ И ПОЗОР, ГОРДОСТ И СЛАВА

Съчинение разсъждение върху лирическия увод

на одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов

     В стихотворението „Опълченците на Шипка” Иван Вазов възхвалява подвига на младите доброволци, пожертвали живота си в името на свободата.

        Поетът изгражда лирическото встъпление в две подчасти. В първата са изречени упреците на онези, които смятат, че свободата ни е подарена. Посочени са позорните страници от българската история. Втората подчаст се противопоставя на първата. В нея славата и гордостта на опълченците заличават срама. Въпреки загубените битки, включени в първата подчаст, смелостта и жертвоготовността на българите отмиват позора.

          Първите тринадесет стиха от лирическия увод са белязани от позора на загубените битки. Лирическият говорител не може да изтрие срама от дълговековното потисничество. Прозвучава анафоричното „нека”, с което започва всеки упрек, отправен от клеветниците. Спомен „люти” е останал в съзнанието на българите и „срама по челото” ще бъде винаги там. Нашият народ е отречен от „исторьята, века” и лирическият говорител привидно се съгласява с това:

                                                               нека ни отрича исторьята, века,

                                                               нека е трагично името ни; нека

                                                               Беласица стара и новий Батак

                                                               в миналото наше фърлят своя мрак;

         Народ, който е защитавал славно свободата си, не може да бъде сочен с „присмехи обидни”. Българите са понесли вече поражението си, то винаги тегне „кат облак в наший кръгозор”. Загубените битки хвърлят сянка върху нашето минало. В одата „Опълченците на Шипка” загубата добива многозначност. Упреците, отправени към българите, се „срутват” поради собствената си неустойчивост. Те са безпочвени, защото позорът на победените се заличава от тяхната духовна извисеност, сила и жертвоготовност. В защита на българската история и гордост Вазов отрича тези „присмехи обидни”.

           Втората подчаст започва с едно решително и твърдо „но”:

                                                               ...Но ний знаем, че в нашто недавно

                                                               свети нещо ново, има нещо славно...

Думите „ново” и „славно” подчертават подвига на опълченците. Лирическият говорител сякаш спори с хулителите. Той изяснява защо българите трябва да се гордеят с миналото си, а не да се срамуват. Подвигът им на връх Шипка е гордост, с която ние трябва да докажем на света, че сме народ с хилядолетна история. Във втората подчаст е вплетен и образът на Балкана, олицетворяващ силата на опълченците. Оксиморонът „едно име ново, голямо, антично” изразява безсмъртието на тяхното велико дело. То ще остане в историята и ще слави българския народ. Сравнението на опълченците с Термопили акцентува върху безграничната им сила и непоколебимостта им. Те избират да умрат в името на родината. Техният подвиг „измива”срама и позора и „на клеветата строшава зъбът”.

        Контрастът между първата и втората подчаст е най-яркото изразно средство. Противопоставят се мрак  -  светлина, позор  -  слава. По този начин Иван Вазов възхвалява светлото дело на опълченците и славата им.

       Лирическото встъпление в одата "Опълченците на Шипка” е мъчително и страстно изживяване на спомените, то е изстрадано възмущение срещу жестоката орис на един народ, то е протест срещу лекотата, с която се сипят върху него присмехи обидни, то е бунт срещу оценката на историята, века.

 

7. клас през учебната 2001/2002 г.