Съчинение

 АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871
      
    Желанието ми е да Ви запозная със съчинението, в което можете да намерите публикувания фрагмент. То е написано на пробен изпит от седмокласничка. Лично аз не спирам да го препрочитам с вълнение и обич! И с надежда! Учениците ще открият отговорите на своите въпроси! Ще узнаят как техните родители са се подготвяли за кандидатстване след 7. клас. И още! Създателят на това съчинение ще се свърже с АШЛИ. Искам да припомня на порасналите ученици, че имаме книга  -  сборник с Вашите съчинения от пробните изпити.

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА

Пробен изпит по български език и литература

18 май 2002 г.

БОЖЕ, КОЛКО МЪКА ИМА ПО ТОЯ СВЯТ, БОЖЕ!

Съчинение разсъждение върху разказа „По жицата” на Йордан Йовков

         Разказът „По жицата” въплъщава темите за страданието и състраданието, раждащо вярата и надеждата.

              Усетил чуждата болка като своя, докоснал се до духовния свят на непознатото семейство, Моканина изрича думите: „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!”. Трогнат и развълнуван, овчарят се обръща към Бога, за да изрази мъката си и да отправи своя зов за помощ. Финалната част на творбата изгражда представа за сломяващата сила на страданието, но и внушава ролята на вярата и надеждата в човешкия живот. Именно чрез тях всеки е сигурен, че е избрал пътя към спасението и че те са начинът, по който се побеждава отчаянието.

            Първото изречение от разказа въвежда образа на мъката. Разкрива се творческата задача на Йовков. Въплъщавайки страданието във всеки детайл и жест на героите, авторът ще изрази идеята за общочовешкото страдание, за неговата огромна сила и влияние върху човек.

            Всевиждащите очи на Моканина разпознават, че беда „гони” непознатия селянин, преследва го и той търси спасение. Експресивността на употребения глагол внушава неизбежност и безпомощност. Тук авторът използва един специфичен похват – героите се вглеждат един в друг, взаимно се опознават и разкриват. Овчарят преценява, че другоселецът е сиромах. Това се разбира и от външния вид на героя: „ризата му” е „само кръпки, едро и неумело шити”. Но Моканина съзнава, че гостът му е „от ония меки, отпуснати хора, за които се казва, че и на мравята път струват”.

               Изстрадалото семейство спира не само за да попита за пътя до Манджилари, но и за да открие морална подкрепа, чрез която да продължи по своя път – към надеждата. Позата на превитата в каруцата жена, легналото на черни възглавници момиче са изразителни художествени детайли. Те изграждат картина, която разкрива душевния свят на героите.

               Именно светът вътре у героите е представен чрез изповедта на бащата, провокирана от деликатния въпрос: „Ти май болно имаш?”. Другоселецът потвърждава отчаяно: „Имам. Една момичка имам болна”. Повторението на глагола „имам” и словоредът в репликата представят болката на Гунчо. Умалителното „момичка” разкрива неговата всеотдайна обич.

            Паузите в диалога са уплътнени от ярки психологически детайли, разкриващи изпепеляваща мъка. Многоточието е стилистичен похват, който представя поведението, загатва мислите на героите.

               Гучно е отчаян, защото единственото му дете „съхне като вейка”. Фразеологизмите „от устата си съм отделял” и „гледали сме го като очите си” илюстрират всеотдайната обич на бащата, неговото желание Нонка да бъде щастлива. Това се подчертава и от споделените съкровени мисли, мечти на младото момиче.

                В името на неговата радост Гунчо е готов да пусне Нонка на жътва. Незнайна е болестта, сполетяла момичето. Змията, която я съпровожда, е символ на злото.

              Противопоставен на нейния образ е този на бялата лястовичка. Тя олицетворява вярата в чудото, разкрива необходимостта от нея.

           Житейският опит на Моканина и неговите наблюдения доказват, че бяла лястовичка едва ли съществува. Тук овчарят е силно развълнуван и изненадан. Авторът представя неговите вътрешни кризисни преживявания. Доказателство за това са думите на Моканина: „Не съм, братко, не съм”, които разкриват искрената съпричастност на овчаря. Обръщението „братко” илюстрира желанието му да помогне на изпадналите в беда хора, да ги подкрепи в тяхното страдание. Затова той казва: „Може да има и бяла лястовичка. Пък и трябва да има, щом се е чуло...”.

                Желанието на Моканина да съпроводи Гунчо и да види момичето е знак за неговото съпричастие. Тук той започва да осъзнава колко важна е вярата в чудото, провижда за нейната необходимост за човека в земния му път. Майката е „жълта и сломена” и иска да разбере какво е научил Гунчо. Снагата на Нонка е „стопена от болестта”, а лицето й е като „восък”. Но очите на момичето са „още светли, още млади и усмихнати”. Те издават неговия копнеж да живее, да се радва.

                И изведнъж Моканина проглежда: „Нещо се повдигна в гърдите на Моканина, задуши го, очите му се премрежиха”. Затова той уверява момичето, че ще види бялата лястовичка и ще оздравее. Сложната употреба на глагола „видя” и обръщението „чедо” илюстрират докосването на човешките души.

                 Моканина приема чуждата болка като своя и може да отговори на въпроса: „Бяла лястовичка... Има ли я?”. Овчарят се обръща към Бога, за да изрази своята болка. Неговите думи „Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!” доказват, че страданието извисява човек, разкрива най-хубавото от характера му – неговата хуманна същност. Репликата внушава, че в човешкия живот основни измерения са вярата и надеждата. Те помагат на хората в тяхната болка и им вдъхват сили да продължат по своя си път – към спасението.