ЗАТОЧЕНИЦИ
Т.
Александрову
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини;
в игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни
брегове.
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам
- до гроб зарица
сред споменът
един.
Рушители на гнет вековен
-
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен
-
осъди ни врага заклет...
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой
- съдба завидна! -
край твоя свят
олтар.
Но корабът, уви, не спира,
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си
- и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния
Атон.
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор,
- за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови. –
Прощавай, роден
край!
„Произведенията на изкуството (...) са изпълнени с изображения,
вдъхновени от т.нар.носталгия по Рая. Под това, пише Мирча Елиаде,
вдъхновени от т.нар.носталгия по Рая. Под това, пише Мирча Елиаде,
разбираме
желанието да се намираме винаги и
без усилие в сърцето на действителния
и
на свещения свят
или, накратко,
желанието да надраснем
по
естествен път
човешката
съдба
и
да
си
възвърнем
божествената
участ...”
Из „Речник
на символите”,
под
ред. На Ж. Шевалие
Няма коментари:
Публикуване на коментар