По желание на учениците

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

ПО ЖЕЛАНИЕ НА УЧЕНИЦИТЕ

7. клас

  

            Изразът „Прощавай, роден край!” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов е реторично обръщение, внушаващо неизбежността на сбогуването на изгнаниците с родината. Допринася за утвърждаването на основното чувство в произведението и за драматичния завършек на споделената с читателя трагедия на заточениците. Тя се изразява в това, че те насилствено и завинаги са откъснати от родния край, и в лишението от възможността да продължат борбата.

            Прозрението „света ще бъде сън за нас!” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов слива бляна с илюзията и е израз на безнадеждното вглеждане в бъдното. Останала назад, родината от конкретно място някъде в света се превръща във вътрешно притежание на човека. Формата на изказ от 1 л. мн. ч. оповестява множествеността на лирическия субект, налага внушението, че трагичната участ на заточениците е обща.

            Изразът „сетен път” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов внушава окончателната решеност на съдбата. Повторението насочва към омонимията, градена чрез употребата на думата „път” в текста. Пътят изразява движението на кораба, но има смисъл и на „последен миг”  -  като определител на време.

            Изразът „почиват яростни вълни” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов е оксиморон, продължаващ линията на събиране на противоположностите в един образ. В природния свят денонощният цикъл се затваря в покоя, но този покой е невъзможен за бунтовниците, насила отвеждани към вечно изгнание.

            Изразът „алеят морски ширини” в елегията „Заточеници” на Пейо Яворов метафорично внушава интензивността на червения цвят на залязващото слънце. Символизира жизнеността, свързва се с кръвта и с жертвената борба. Промяната на цветовете в елегията е символ на угасването на надеждата за обратен път и за друго себеосъществяване на героите, на потъването им в бездната на отчаянието.

Разсъжденията са написани от ученици в 7. клас през 2010/ 2011 учебна година.

12. клас

Фрагменти от съчинение

МОТИВЪТ ЗА САМОТАТА В ТВОРБАТА „МАЙЦЕ СИ”

НА ХРИСТО БОТЕВ

        Мотивът за самотата присъства в цялостната концепция на творбата. Лирическият аз е сломен от кризиса на индивида, породен от отчуждението, нахлуло и обсебило душата му. Героят е лишен от възможността да намери някакъв смисъл в живота си. Неговата младост е попарена, а мечтите му са безнадеждни. Правотата и вярата той се опитва да намери в диалога с майката. В него лирическият говорител изразява желание за прощална прегръдка с близките си и за смърт  -  не юнашката гибел в борбата, а изчезване – тотално отсъствие.

        Майката е първата и основна фигура, на която лирическият субект в поезията на Ботев доверява своя съкровен свят, драмата и трагедията на индивидуалното си битие. Тя е посочена като адресат на речта в заглавието на стихотворението „Майце си”. Използваната възвратно-притежателна форма  „си” очертава границата на света на лирическия герой, неговото ядро. Съпричастността на майката към сферата на интимно-личните отношения е условие за откровеността на споделеното.

       

        В образа на майката е концентрирано всичко  -  тя е началото и краят на живота на лирическия субект, тя затваря кръга на битието. Нейното слово предопределя пътя на сина и същините в неговия живот. Това е осъзнато от лирическия субект, който изплаква:

                               Освен тебе, мале, никого нямам,

                                ти си за мене любов и вяра;

                               но тука вече не се надявам

                               тебе да любя: сърце догаря!

       

        За лирическия герой майката е Вяра, Любов, Надежда. В стихотворението на Ботев тези християнски добродетели са проблематизирани, лирическият герой се съмнява във възможността им да опазват живота и да укрепват духовно човека. Силни са интонациите на печал, отчаяние и отказ от действие. У лирическия субект се поражда вътрешно усещане за безприютност на „мечти и мисли”, за безопорност. Той е обезверен и обезсилен. Дори сърцето му  -  друг ключов образ в поезията на Ботев, тук не е фигура на живота, не задава неговия ритъм, не пулсира, а е определено като догарящо. Метафората за тлеенето  -  „сърце догаря”, е смислоопределяща и задава необичайната представа за смъртта. Лирическият герой тук сякаш изживява предварително не само своето умиране, но и своята положеност в отвъдното.

Разсъжденията са на зрелостник, постигнал на матурата отличен 5.98.