СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
ТЕЛ. 0889887871
Седми клас
Четирима ученици от 7. клас, които формираха работна
група през учебната 2014/2015 година, направиха
своя окончателен преговор по литература в една от последните ни срещи преди
изпита.
Предлагам ви резултата от този
учебен урок.
На прощаване в 1868 г.
Сабята и пушката в „На прощаване в 1868 г.” на Христо Ботев са емблеми
на вечното героично битие. Те са завещани от Ботевия лирически герой на
невръстните братя, за да продължат борбата за свобода. Пред тях героите се
заклеват да изпълнят дълга си към отечеството.
Немили-недраги
„Филип Тотю, храбрий български войвода” в повестта „Немили-недраги” на
Иван Вазов е надпис, който внушава патриотизма на българските емигранти. Такива
названия са „на мода по онова време”. Те са доказателство, че всеки милее за
своята родина и копнее тя да бъде свободна.
Една българка
„От ония е, дето ги гонят сега!...” в разказа „Една българка” на Иван
Вазов внушава прозорливостта на баба Илийца, която разпознава по четническите дрехи,
че пред нея е застанал бунтовник. Вазовата героиня проявява загриженост и
съпричастие. В този драматичен исторически момент, когато Априлското въстание е
потушено, а Ботевата чета - разбита, да правиш добро, е висша ценност.
Реторичното възклицание „тя бе съвсем забравила детето!” в четвърти
епизод -
кулминация в разказа „Една българка” на Иван Вазов, внушава
непоколебимия стремеж на баба Илийца да спаси Ботевия четник. Въпреки своите
грижи за болното внуче тя е решена да помогне на момъка, защото е изпълнена със
съпричастие и обич. Старата жена преодолява поредица от перипетии, за да
направи това добро.
Опълченците на Шипка
„О, Шипка!” е възклицанието, с което започва лиро-епическият „разказ” за
битката на българските опълченци в защита на родния връх. То изразява
преклонението на поета пред героизма на бранителите, проявили храброст и
себеотрицание в неравния бой. Изразът е метонимия, доказателство за
всеотдайността на доброволците, чийто подвиг се възхвалява в одата
„Опълченците на Шипка”.
Българският език
Изразът „тая, дето ни роди” в одата „Българският език” на Иван Вазов с
показателното местоимение „тая” и формата за множествено число „ни” сочи към
образа на родината, обединяваща всички българи, и към образа на майката, символ
на привързаност, обич и съкровеност. Словото е връзката с двата святи образа.
То е знак за обвързаността на човека с род и родина.
До Чикаго и назад
За НИАГАРА от пътеписа на Алеко Константинов
Изразът „да разгледаме водопадите от всичките главни пунктове” в
пътеписа „До Чикаго и назад” на Алеко Константинов назовава съкровената мечта
на пътешественика да види Ниагара. Срещата с природата осмисля човешкия живот,
предизвиква размисъл за истинските ценности, въздейства върху човека,
пораждайки у него почит, преклонение и благоговение. Застанал пред Ниагара,
Алеко се чувства не като пред творение божие, а пред самия бог.
Изразът „се устремява в бездната още по-буйна маса” в пътеписа „До Чикаго
и назад” на Алеко Константинов е част от описанието на природното чудо Ниагара.
С въздействащи глаголи пътешественикът успява да разкрие динамиката и мощта на
падащата грамада вода, чието изображение е онагледено от използваните епитети.
Величието на природата поражда благоговение, осмисля човешкия живот,
предизвиква размисъл за истинските ценности.
Бай Ганьо у Иречека
„Мигар ме е страх, не, ами така, рекох…” в разказа „Бай Ганьо у Иречека”
на Алеко Константинов внушава подозрителността, недоверието, мнителността на
Бай Ганьо. Той е угрижен за мускалите си с розово масло съвсем неоснователно, в
дома на Иречек едва ли някой ще посегне на тях, но тази псевдогрижа е
доказателство за дребнавостта на Алековия герой, която граничи с пошлост. Бай
Ганьо е обратната страна на почтеността, искреността и великодушието.
Изразът „че квартирата е тясна за домашните му” в разказа „Бай Ганьо у
Иречека” на Алеко Константинов внушава притеснението на професор Иречек, който,
без да има нужда, трябва да се извини на непознатия българин, че няма
възможност да го настани в дома си. Бай Ганьо е способен на всичко, за да се
нахрани и наспи, без да плати. Дребнавото сметкаджийство е една от онези
отблъскващи черти на Алековия герой, в които са се изродили практичността и
пестеливостта - често сочени като стойностни измерения на българския характер.
Неразделни
„Не в черковний двор зариха на любовта
двете жъртви” в баладата „Неразделни” на Пенчо Славейков внушава
противопоставянето между установените норми на живот в общността и избора на
двамата герои да следват своята воля и така да бъдат творци на съдбата си. В
черковния двор намират покой онези, които истински са мъртви и които приживе
порядъчно са изпълнявали повелите на родовия свят. Иво и Калина не умират - те
се превръщат в чудодейно израсли дървета, в чиято прегръдка остава жива любовта
им.
Заточеници
Изразът „простираме ръце в окови” в
елегията „Заточеници” на Пейо Яворов внушава трагизма, породен от сблъсъка
между любовта към родината и отнетото право тя да бъде осъществена, между
копнежа по свобода и отчаянието на заточението, между жадувания идеал и
предопределеността на съдбата. Експресивният глагол „простираме” и
съществителното име „окови” са контекстови антоними -
оксиморон, разкриващ силата и безсилието на заточениците, обречени да не
изпълнят синовния си дълг, да обезсмислят своето съществуване, да загубят и
свободата, и родината си. Елегията „Заточеници” на Пейо Яворов е поетическо
изображение на трагичната самотност на отхвърления, на осъдения, останал без
дом, без идеал.
По
жътва
Разсъждението
е на ученичка от учебната 2011/2012 г.
Безглаголното изречение „Тежко и душно”,
употребено в разказа „По жътва” на Елин Пелин, внушава драматизма в живота и
ежедневието на героите, които се трудят неуморно, но вместо радост и упование
преживяват болка и скръб. Жътвата - един от усилните моменти от трудовия бит на
човека -
се свързва не само с плодородието и изобилието, но и със смъртта, с
покосяването на живота. „Тежко и душно” с метафора и градация създава предчувствие
за трагизъм, безсилие и неизбежно жертвоприношение.
По
жицата
Разсъждението
е на ученичка от учебната 2010/2011 г.
С проникновен поглед към духовния
свят на човека разказът „По жицата” на Йордан Йовков разкрива добрината и човеколюбието на Йовковите герои, основни причини за сближаването им. Думите „...Аз
я видях, ще я видите и вие. Аз с очите си я видях, бяла такава, бяла...”, изречени
от Моканина при срещата му с Нонка, внушават съпричастието на овчаря и желанието да помогне. Трогнат от изпълнените с жажда
за живот очи на девойката, Моканина изведнъж „проглежда”. Невидимото бяло крилце на чудната лястовичка го докосва и той наистина вижда образа й като олицетворение
на надеждата и на вярата в изцеление.
Няма коментари:
Публикуване на коментар