АЛТЕРНАТИВНА
ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
ПРОБЕН
ИЗПИТ ПО БЪЛГАРСКИ ЕЗИК И ЛИТЕРАТУРА В 7. КЛАС
21. 05. 2006 г.
РИЦАРИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА
Съчинение разсъждение
върху одата „Опълченците на Шипка” от Иван Вазов
В одата
„Опълченците на Шипка”, част от поетическия цикъл „Епопея на
забравените”, Иван Вазов възхвалява подвига на българските доброволци,
защитници на родния връх. Поетът изразява своето преклонение пред храбростта и
себеотрицанието, които младите опълченци проявяват в моментите на най-голямо
изпитание. Увековечавайки делото на героите, творецът утвърждава националното
ни достойнство и чест.
В най-тежките моменти от битката българските
доброволци проявяват невиждана сила и устойчивост на духа. Тяхната храброст и
готовност за саможертва в името на свободата на родината предизвикват
възхищението на лирическия говорител. Той се прекланя пред себеотрицанието и
непоколебимостта на младите опълченци. Обезсмъртявайки техния подвиг, поетът
доказва свободолюбивия дух и непреклонността на българите, разкрива
величествения облик на рицарите на българската свобода.
Още в лирическия увод Иван Вазов се изявява
като защитник на националното достойнство и чест. В първата част от лирическото
встъпление са разкрити най-черните страници от българската история. Ударите на хулителите
преминават през вековното чуждо владичество, което българинът търпи безропотно,
през погрома при Беласица и Батак, докато стигнат до най-тежката обида за всеки
народ: „нека таз свобода ни бъде дар!”. Анафората „нека”, въвеждаща изречение след
изречение, удар след удар, подкопава увереността на нападките чрез своята
многобройност. Тя илюстрира привидното съгласие на лирическия говорител с
едностранчивите хули, отправени от недоброжелателите.
Втората
част се противопоставя на първата. Лирическият говорител сравнява подвига на
българските доброволци със славните Термопили, което дава повод на Вазов да се
гордее, че е българин.
Обръщението
„О, Шипка!” е емоционално наситено. В него се преплитат възторгът и
преклонението на родолюбеца от делото на младите опълченци, защитници на
свободата.
Картината
на битката се отличава с яркостта на изображението. Урвата е „дива”,
смъртта - неизбежна. Родната земя е застлана с кръв и с
мъртви тела. Въпреки това стихията на сражението се разразява с още по-голяма
сила. Доказателство е краткото: „Пристъпи
ужасни!”.
Настъпващи
от подножието на урвата, ордите са не само груба сила, но и безлична маса,
лишена от съзнанието на съставящите я индивидуалности. Фанатичната ярост, от
която са ръководени, може да се превърне в страх при сблъсък с достоен
противник:
...Турците реват,
насипи
налитат и падат, и мрат; -
идат
като тигри, бягат като овци
и
пак се завръщат;
„Бесни и шумещи”, ордите са ръководени
единствено от желанието си да властват над един народ, дръзнал да се опълчи на
тиранията. Страстта им към господство личи в думите на Сюлейман, наречен чрез
инверсия „безумний”: „Търчете! Тамо са раите!”. Отношението към защитниците е
продиктувано от жаждата за власт, но то не подхожда на храбростта и силата на
младите опълченци. Те се бият за свободата на българския народ. Проличава
контрастът между турците и доброволците.
Той е засилен от редуването на поредица от поетически фрагменти, показващи ту
гъстите орди, ту защитниците на върха. Това движение на описателния поглед
градира напрежението в одата.
Младите
защитници на върха се бият „без сигнал, без ред” и именно така, но вдъхновени
от силата на своята цел, те превъзхождат врага. Възхищението на Вазов към
делото на опълченците го подтиква да хиперболизира бойните им действия:
...българи, орловци
кат
лъвове тичат по страшний редут,
не
сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Пространствените
значения са друг важен фактор за изграждането на образите в творбата. На
турците принадлежи „урвата дива”, а на опълченците -
върхът, изразител на тяхната духовна извисеност и високата отговорност
на делото им. За общото противопоставяне „високо – ниско” има роля образното
спояване на българските доброволци с Балкана. То започва още в началото на
средищната част:
...Горските долини
трепетно
повтарят на боя ревът.
Храбростта и силата на
българските доброволци се сливат с твърдостта и устойчивостта на Балкана.
Метафоричният израз „вълните намират канари тогаз” потвърждава внушението за
устойчивостта на духа и непоклатимостта на опълченците.
В моментите на най-отчаяния щурм и на
най-лютия отпор лирическият говорител разкрива действията и съкровените мисли
на защитниците на върха. Столетов дори е наречен „наший генерал”. Този израз на
искрено съпричастие предизвиква вниманието на читателя и той съпреживява
въздействието на думите:
... „Млади опълченци,
венчайте България с
лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и
себе дори!”
Неслучайно Столетов
използва името на родината като мотивиращо средство. Инверсията в стиха „дружините
горди” акцентира върху осъзнатата жертвоготовност на опълченците. Синтактичният
паралелизъм „патроните липсват, но волите траят, /щикът се пречупва -
гърдите остаят” внушава непоклатимостта и устойчивостта на българските
борци. Разкривайки съкровените мисли на опълченците, лирическият говорител
изразява идеята за любовта към живота, която отстъпва пред верността към
идеала:
„България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя
ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем
по-добре!”
Проличава бързата промяна на
мисълта. За опълченците саможертвата е единствената възможна проява в този
решаващ момент.
Кулминацията в творбата онагледява страховита
картина - труповете „катурят, струпалят, като живи
пак!”. Стихът „кат демони черни над черний рояк” подчертава обречеността на
поробителя. Българските доброволци „желязото срещат с железни си гърди”. Силата
се сблъсква със сила, желязото с желязо. Именно в тази явна прилика се съдържа
различието между грубата сила на насилието и нравствената извисеност на
българските герои.
Опълченците преминават през последното
си превъплъщение - тяхното падане означава падане на върха:
Йоще миг - ще
падне заветният хълм.
Изведнъж
Радецки пристигна с гръм.
. . . . . .
Последвалото многоточие развива идеята
за нееднозначността на поражението, заложена още в лирическия увод на творбата.
Завършекът на битката е важен за историческата съдба на народа, но лирическият говорител
акцентира не върху победата, а върху устойчивостта, смелостта и саможертвата на
защитниците на върха, защото тяхното поведение в драматичните мигове на
възможен погром разкрива най-ценното от характера на българина. Осъзнатата
жертвоготовност на опълченците позволява на поета родолюбец да съпостави делото
им с това на храбрите спартанци и да акцентира върху достойнството на
доблестния дух на човека, което не се определя само от крайния резултат на една
битка.
В последното четиристишие е въплътено съзнанието
за безсмъртието на подвига, за вечната памет на героите:
И днес йощ
Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз
ден бурен, шуми и препраща
славата му
дивна, като някой ек,
от урва на
урва и от век на век!
Голямата национална
и човешка победа, въплътена в този завършек, поема към бъднините с вярата, че
доблестта, устойчивостта на духа и на идеалите е най-ценното и истински
безсмъртно достойнство на човека.
В моментите на най-голямо изпитание
българските доброволци проявяват невиждана смелост. Себеотрицанието и силата им
предизвикват възхищението на поета. Той обезсмъртява техния подвиг и утвърждава
българското достойнство и чест. Вазов избира жанра на одата, защото той е
съпоставим с възторга и преклонението на родолюбеца. Творбата е почит към
безкористната саможертва, към верността на свята цел. Тези висши човешки
стойности определят извисената
нравственост на Вазовите герои.
Те са рицарите на българската свобода.
Няма коментари:
Публикуване на коментар