О, ШИПКА!

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

ИВАН ВАЗОВ

СРЕДИЩНА (СЪЩИНСКА) ЧАСТ

О, Шипка!

            Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: “Търчете! Тамо са раите!”

И ордите тръгват с викове сърдити,

 и “аллах!” гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговори с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците реват,

насипи налитат и падат, и мрат;

идат като тигри, бягат като овци -

и пак се завръщат; българи, орловци,

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаян, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

отникъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх –

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всичките нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: “Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

На вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!”

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди,

бесни и шумещи! О геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва – гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрат

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

“България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!”

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък – бомба,

всяко нещо – удар, всяка душа – плам.     

Камъни и дървье изчезнаха там.

“Грабвайте телата!” – някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска,

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят, като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши, като скали твърди,

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг – ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

....................................................................

ЕПИЛОГ

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна, като някой ек,

от урва на урва и от век на век!