С ПРИЗНАНИЕ НА УМА, ТАЛАНТА И УСИЛИЯТА!

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

ОБРЪЩАМ СЕ КЪМ АВТОРА НА СЪЧИНЕНИЕТО

С ПОЧИТ, С РАДОСТ И ВДЪХНОВЕНИЕ! УНИКАЛНО!

ПЪТЯТ КЪМ БЕЗСМЪРТИЕТО

Съчинение разсъждение върху одата „Опълченците на Шипка” на Иван Вазов

2017/2018 УЧЕБНА ГОДИНА

7. КЛАС

       Одата на Иван Вазов „Опълченците на Шипка” показва незаслужените упреци и клевети, че България има позорно минало и е получила свободата си даром. В творбата обвиненията се отхвърлят със силата на свободолюбивия и храбър дух на българина.

       Опълченците, загинали за своя идеал, придобиват своя път на безсмъртието. Народът ще ги запомни заради извършения от тях подвиг.

       Одата започва с противопоставяне срещу упреците на хулителите  -  „срам по челото”, „синила от бича”, „следи от теглото”, „хомота стар”, „дни на позор”. Анафоричното повторение „нека” показва привидното съгласие на лирическия говорител с обвиненията. Лирическият аз, който изразява чувствата на българина патриот, говорейки в първо лице, се заема със защитата на честта и достойнството на своя народ и още в първата част започва да отхвърля твърденията за срамно минало. Героят посочва две велики исторически събития: „Беласица стара и новий Батак”. Въпреки неуспеха си те доказват храбростта и силата на българина. Напрежението от изказаните мисли нараства, все по-ясно се откриват гневът и непримиримостта с тезата за срамно и позорно минало. В края на първата част на лирическото встъпление прозвучава и най-тежкото обвинение: „Нека таз свобода да ни бъде дар!”. Този укор предизвиква гняв и ненавист у лирическия говорител, ала той се чувства силен, защото се е подготвил да опровергае обвиненията.

       Антитезата започва с последното „Нека!” и противопоставителния съюз „но”. На мрака в първата част контрастират светлината, славата и възторгът. Лирическият Аз въвежда и образа на Балкана  -  място на извисеност на духа, на битки, на победи:

                      … там нейде, навръх планината,

                           що небето синьо крепи с рамената,

                           издига се някой див, чутовен връх,

                           покрит с бели кости и със кървав мъх,

                           на безсмъртен подвиг паметник огромен...

       Епитетите „див” и „чутовен”, глаголите „свети” и „грей” все повече отричат внушението за срам и позор. Премълчаното име, означено с оксиморона „ново … антично”, е сравнено с Термопили. Това, което се е случило на славния връх, е несъкрушим аргумент за свободолюбието и силата ни. Лирическият увод е остра полемика между „нас” и „другите”, между тези, които познават героичната ни история, и онези, които не искат да я опознаят, а я отричат.

       Същинската част на произведението започва с реторичното възклицание „О, Шипка!”. То разкрива премълчаното име в лирическия увод.

       В експозицията се наблюдават двете воюващи сили. Чрез ярки образи и множество глаголи одата пренася читателя във вихъра на боя  -  да се усети и чуе грохотът, да се покажат саможертвените подвизи на героите. Използва се контраст между борците за свобода и техните врагове, за да се открои различието им. Погледът на поета се мести ту към защитниците, ту към нападателите.

       „Младите дружини” са малко, ала имат духовно надмощие. Те се жертват за свободата на отечеството. Олицетворената природа също е съпричастна на безсмъртния им подвиг. Армията от „гъсти орди”, многобройна, безмилостна, страшна, е като буря, помитаща храбреците. Хиперболата в стиха „и тела я стелят, и кръв я залива” показва жертвите, паднали в боя за свобода.

       Военачалникът Сюлейман е характеризиран с епитета „безумний”, показващ жаждата му за кръв и желанието да потуши борбата на защитниците на българската чест. С думите „Търчете, тамо са раите!” той доказва своето пренебрежение срещу опълченците. В неговите очи те са просто едни подвластни, едни страхливи хора. В очите на читателите „раите” са герои, жертващи се за един безсмъртен подвиг:

                    всякой гледа само да бъде напред

                    и гърди геройски на смърт да изложи...

       Чрез метонимия въображението на твореца слива героите с върха: „Върхът отговори с други вик: ура!”. Викът на победата смазва силата на „викове сърдити”.

       Отново важен е контрастът между двете враждуващи сили. Поданиците на султана „идат като тигри, бягат като овци”. Това описва как те се опитват да достигнат враговете си, ала позорно бягат, щом видят опасност. Вазов сравнява опълченците с лъва, посочвайки смелостта, силата и целеустремеността им. Делото им отново е съпоставено със славната битка на спартанците. Показвайки своята доблест и чест в битката, доброволците заслужават повторно съизмерване със славните войни. Те са готови да посрещнат смъртта си гордо като истински синове на майка България.

       В композицията е втъкан и образът на Столетов  -  опълченския генерал. Той силно контрастира на Сюлейман, който заповядва грубо на подчинените си. Столетов вдъхновява доброволците, показва им тяхното важно значение за изхода на войната, за свободата: „На вашата сила царят повери / прохода, войната и себе дори!”. Словото на Столетов е завръзка в одата. От този момент започва битка между дух и физическа сила. Опълченците геройски очакват вражеските орди. Реторичното възклицание „О, геройски час!” е израз на избликналите възторжени чувства на поета.

       Несъкрушим е поривът на опълченците към свободата. Героичната им смърт е път към тяхното безсмъртие. Свидетел на несломимото им мъжество и тяхната гордост е цялата Вселена. Извисяването на образа на доброволците е въплътено в стиховете:

                     "България цяла сега нази гледа,

                      тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

                      ако би бегали: да мрем по-добре!"

       Мислите на опълченците са изпълнени с любов към родината, чийто образ е олицетворен. Те отхвърлят възможността позорно да избягат, да се отрекат от саможертвата. Сега е дошъл моментът за доказване на тяхната храброст.

       Идва последният миг на борба. Започва „хекатомбата”! Българите и орловците са без оръжие. В ръцете на героите дървото се превръща в меч, камъкът  -  в бомба. Напрежението нараства и достига до кулминация. Камъните и дърветата вече са свършили. Остава само един отчаян избор. В боя влизат мъртвите войни:

                     "Грабвайте телата!"  -  някой си изкряска

                      и трупове мъртви фръкнаха завчаска,

                      кат демони черни над черний рояк,

                      катурят, струпалят, като живи пак!

       В жестоката схватка участват и живи, и мъртви. В тази картина легенда и история се смесват, за да се засили внушението за изключителността на подвига и да се оборят хулителите на българското достойнство. За опълченците дори смъртта не е краят, мъртвите сякаш възкръсват, за да продължат действията си.

       Възраждането на доброволците е страховита гледка за ордите. Те „тръпнат” и издават „демонский вик”. На техния крясък отвръща песента на опълченците. Въпреки ужасяващата ситуация доброволците приемат доблестно гибелта. Внушението за духовната мощ е постигнато чрез метонимията „желязото” и епитета „железни”: "героите наши, като скали твърди, / желязото срещат с железни си гърди". Макар че ордите са по-многобройни, духът побеждава над физическата сила.

       Глаголите „гълтат”, „потопяват” засилват усещането за приближаващия погром.

       „Изведнъж Радецки пристигна с гръм…” е развръзката в произведението. Победата ще се осъществи. Краят е обозначен с многоточие, защото одата възхвалява непобедимия дух на опълченците в мига на възможния погром. Верен на себе си, Вазов е отрекъл думите на хулителите не заради крайния резултат от сражението, а заради доблестната защита на достойнството и честта в битката. За историята обаче победата на българските доброволци е важна стъпка към изхода от войната.

                      И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

                      спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

                      славата му дивна, като някой ек,

                      от урва на урва и от век на век!

       В последното четиристишие на произведението единственият жив свидетел на битката  -  Балкана  -  е олицетворен. Той е пазител на изключителния спомен за действията на борците за свобода. Епилогът утвърждава величието на подвига им.

       Одата „Опълченците на Шипка” обезсмъртява шипченските герои. Тя отрича хулите, припомняйки на хората славната битка за върха. Доброволците са получили своя път към безсмъртието, защото те са извършили нещо невероятно, нещо  -  достойно за възхвала.