ДИМИТЪР ТАЛЕВ

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

роман

ПЪРВА ЧАСТ

ХАДЖИ-СЕРАФИМОВАТА ВНУКА

                        Овде дърво столовито,

                       столовито, грановито,

                          гранки му са до небеси,

                        а корени  -  сура земя;
                            гранки му са мили снаи,

                        а корени  -  синовите,

                                                       а връшките  -  мили внуци!                      

                                                                      НАРОДНА ПЕСЕН

I

       Едва-що бе преминала голямата чума в лето 1833… По това време Стоян Глаушев забягна от родното си село Гранче, което беше на около три часа път от град Преспа…

       В двора на Глаушевци имаше едно младо, весело куче, с дълги, тънки нозе, цялото бяло и само на челото му се виждаше широко черно петно, което обхващаше темето и едното му око, та изглеждаше като накривено калпаче на главата му…      

       Стоян подбра четирите вола и ги изкара на пътя. Бавно се клатушкаха воловете накъм селото  -  дребни, изгладнели, с хлътнали хълбоци и увиснали опашки.

       … Тук бяха хамбарите на бея, тук идваше той от града…

       Стоян се изненада, като видя пред високата порта на бейската кула едно от децата на бея, десетинагодишно момче. Сега, по това време… далеко е още лятото. Може и беят да е тук, довел го е.

       -   А!  -  трепна Стоян. -  Ето и хрътките му!

       Две ловджийски кучета се хвърлиха на пътя и като дращеха с ноктите влажната пръст, се втурнаха върху кучето на Стоян…

       Тогава Стоян усети между пръстите си дебелия врат на една от хрътките и твърдата козина по него, видя колко дълго беше тялото й, пред самото му лице зееше устата й  -  широка, да го погълне, с остри бели зъби  -  и той стискаше, стискаше, тялото на хрътката стана непоносимо тежко в ръцете му, той го изпусна и видя как го прескочи, сетне подгони четирите вола към селото, а кучето му тичаше след него на три нозе.

       Стоян отмина бащиния си двор, където влязоха четирите вола, и се спусна в един дол наблизо зад къщата… Едва сега усети Стоян болки по ръцете и нозете си, видя разкъсаните ръкави на ризата си, разкъсаните по колената беневреци, видя и кръв там, дето го бе ухапала и изподраскала с яките си нокти хрътката. Ай, господи! Той я удуши с ръцете си, но тя се бе хвърлила да разкъса кучето му, хвърлила се бе и върху него, и другата също, и Стоян погледна кучето: не е ли тъй? Сега беят ще изпрати по него кехаите си и ще го убият, а може и самият бей да го убие с пушката си от чардака на кулата  -  той стреля оттам и по живи люде, когато се разлюти. Не, за Стоян вече нямаше живот ни вкъщи, ни в селото, ни в полето!...

       Стоян едва-що бе навършил двайсет години. Той беше най-младият мъж от Глаушевците, между дядо му, баща му, тримата му чичовци и осмината му братовчеди, вече все женени и с деца. Глаушевците бяха петдесет и шест души  -  старият Йоан Глауш, синовете му, внуците му, снахите му, децата им, стари, млади и по-млади, до мъничките в люлките и  -  всички заедно, в една къща. Защо още не бяха оженили Стоян още на петнайсет или шестнайсет години за някоя двайсет и пет или трийсетгодишна мома, както беше по селския закон? Може би защото се губеше някак между толкова люде в къщата на Глаушевци. За него мислеше само сестра му Благуна  -  двайсет и три годишна мома,  -  а другите си спомняха за него само в работата, и тъкмо в най-тежката работа, защото беше силен като мечка. Едно тежко камъче лежеше в сърцето на Стоян. Понякога то натежаваше много. Стоян не знаеше как да го нарече и само чувстваше тежестта му. И други още камъчета тежаха в сърцето му, тежаха до болка, но той не знаеше какво име да й даде. Работа, да, трябваше да се работи за бея   -   нивите бяха негови и той хранеше цялата рая в селото. Стоян не се боеше от работа  -  беше млад и силен,  -  ала понякога вкъщи или негде по селото людете казваха: „Като вола за сламата”. Волът беше добитък, скот, воловете получаваха слама, а людете  -  само черен хляб, та трябваше да крадат, за да имат нещо повече. Това знаеше Стоян и когато се уморяваше много от работа, ставаше му тъжно. Той се боеше от турците  -  най-вече от бея, от кехаите му, дори и от децата му. Беят беше негов господар. И всички турци бяха по-силни от него  -  пред бея и пред всеки турчин сърцето му се свиваше до болка от страх. Работа, страх и една тъмна, безименна скръб тежеше в сърцето му. Случваше се да няма де да легне в къщата, под ниския сламен покрив, дето спяха Глаушевци по рогозките върху пръстения под, всички заедно и заедно с добитъка; обичаше да носи чисти везани ризи, а носеше дрипави и пълни с гад; обичаше здрави, яки опинци, с дълги ремъци, а дядо Йоан отделяше нови опинци за него само за Божик. Обичаше да поприказва, да се посмее, да се пошегува, да се побори с някого, да си попее, да посвири с кавал или на гайда, а другите вкъщи и по селото все току махваха с ръка към него. Все го държаха някак настрана, та и дядо му, и баща му дори бяха забравили да го оженят…

II

       До града имаше около три часа път през полето, а зимната нощ беше дълга. Стоян наближи крайните махали далеко преди да се раздени… Да се скрие негде, да заспи, да забрави всичко… Де ще отиде, на чия врата ще почука? Нямаше ни една аспра у себе си  -  не се сети да поиска поне един-два онлука от майка си, пък и тя де ли би ги намерила? Парите, доколкото беше виждал пари, стояха у дядо му и той кой знае де ги криеше.

III

       Градът посрещна добре новия си гостенин… посрещна го и го привърза към себе си завинаги.

       Преспа беше град със стара слава и със своите десет, а може и петнайсет хиляди жители беше един от големите градове в Македония. Улиците му бяха тесни и криви, на няколко места се отваряха малки площади и само житният и конският пазар бяха доста широки празни места на двата края на чаршията. Всеки бе строил както е могъл, и доколкото сърце му е давало и съзнание е имал, мислил е за обществени нужди: улица като улица  -  да могат да минават людете, да може да мине и натоварен добитък, пък и кола с кола да се размине, да има де да се изхвърля сметта и водата да изтича накъм реката по две нечисти вади по краищата. Зимно време улиците тънеха в кал и цяло изкуство беше да стъпва човек от камък на камък по стария хлътнал калдъръм. Лятно време калта се превръщаше в прах, но усърдните домакини и чирачетата в чаршията всяка събота привечер пръскаха обилно с вода пред къщите и дюкяните и помитаха чисто, като натрупваха праха и сметта на купища, които оставаха там понякога и до следващата събота, докато минеха общинските двуколки да ги дигнат и отнесат вън от града.

       Грижата на преспанци за чистота и ред по къщите, по дворищата и градините беше голяма, доколкото разбираха те от чистота, ред и хубост. Чумата бе минала по тия места едва преди няколко месеца, а тя е престаряла, грозна баба, с гноясали очи, с дълги черни нокти, спира се пред всяка врата, избира когото си иска между стари и млади; когато пък иде за общо наказание  -  бележи всички редом със смъртния модрочервен знак и рядко да пропусне някого, колкото да не затрие съвсем човешкия род. Човек трябва да умее да я държи по-надалеко, в пусти гори, да се пази да не я привлича, и нея, и всички болести, които мъчат и ядат грешното човешко тяло. Има за това тайни думи и заклинания, знаят ги врачки, баячки и вещици, но всеки знае, че превръзки от гнойни рани и всякакви нечистотии от болни се пущат по вода, по реката или дори по вадата на улицата, за да мине болестта лесно, като по вода, но никак не бива да се хвърлят в огъня, че болестта може да се разсърди и да се върне още по-люта. Нечистотата е срамно нещо, а водата всичко измива. То човек без гадове не може  -  де ще изтребиш бълхи и дървеници,  -  но срам и резил е да ти полази въшка по врата или дрехата. Грях е да пипаш хляб и каквато и да е храна с нечисти ръце, да не си отвориш сутрин очите с няколко шепи вода, да не си умиеш срещу неделя главата и нозете с топла вода и сапун или хума и да не си смениш долните дрехи, а радост за тялото и душата е лятно време да се изкъпеш в някой вир из реката вън от града. Добре е по един или два пъти през годината, срещу Божик или Великден, да отиде човек на баня, а жените отиват и повече пъти, но скришом, че греховна е всяка прекалена грижа за човешката мърша. Като работи човек, ще се поизцапа, но добре е да пази чисти и тялото и душата си, и двора и къщата, и дюкяна си, доколкото е редно, доколкото може от работа и от сиромашия, пък и не всекиму е дадено да бъде кибар.

       Тесните улички на Преспа се провираха между стените, които обграждаха дворищата на преспанци, покрай високи порти, между редица къщи, които често се издигаха над улиците по на един или два ката. Малки прозорчета, обковани с железни решетки, надзъртаха от долния кат, а горният кат, с издут еркер, беше цял в прозорци с шарени или бели завеси. Чардаците и стълбищата бяха навътре  -  всичко беше прибрано зад дебели стени и тежки порти, зад железни решетки. Широки стрехи засенчваха тесните улички, над почернелите керемидени покриви се издигаха високи комини, ширеха гранки откъм дворищата стари плодни дървета или някоя стройна топола стремително се издигаше негли до облаците между тия едвам надигнали се от земята еднокатни и двукатни стари сгради. Като мълчаливи стражи над града се издигаха пет бели минарета и най-високото между тях  -  на чаршийската джамия… Всички улици на града се стичаха към чаршията, през двата моста над малката река, която никога не пресъхваше, събирайки в дълбокото си корито водите на всички извори от близката планина. Така и улиците на Преспа се събираха към чаршията и се сплитаха там в гъста мрежа от сокаци, ъгли и няколко стари, мрачни безистени.

       Стоян Глаушев се изгуби цял, и духом и телом, в тоя лабиринт, а кучето му бе навело глава уплашено, свило бе опашка и вървеше с муцуна до нозете му, да не би да загуби някак миризмата на опинците му. За първи път Стоян се движеше така свободно из града, радваше се, че е между толкова много люде по улиците и дюкяните, на всяка стъпка се натъкваше на нови чудеса, които веселяха сърцето му…

V

       Беше доста късно следобед. Късният предпролетен сняг бързо и гъсто посипа улиците и покривите на града. Излезе вятър и въртеше, развяваше по всички посоки бели снежни кълба и мрежи…

       -  Ей, Стояне!  -  чу се неочаквано женски глас, сподирен от воя на виелицата. На една открехната порта бе се появила млада жена (Султана), загърната набързо с вълнен шал. 

       Като чу глас, Стоян се спря в снега, после се обърна тромаво, с цялото си тяло. Жената видя, че той беше млад човек,  и млъкна смутена, а той, съживил се изведнъж, й се усмихна с розово лице, с разгърнати отпред гърди и зъбите му, отразили синкавия блясък на снега, ярко се белееха под тънките му руси мустачки. Тя огледа уличката  -  дали не бе я видял и чул някой, че не беше прилично да заприказва тъй млад, непознат мъж. Малката уличка беше пуста, цяла забулена в рояци снежинки, които вятърът развяваше насам-натам и ги трупаше на малки преспи край стените.

      Младият момък попристъпи… Той гледаше усмихнат все тъй дружелюбно, може би малко тъжно усмихнат, и търпеливо очакваше отговора й. Тя беше попреминала вече, около двайсет и пет годишна мома, дребна на ръст, със слабо, тясно лице, побледняло от студа, с тънки, стиснати устни, очите й бяха доста хубави  -  тъмни, с чист блясък и жив, съсредоточен, дори остър поглед. Тя бързо се съвзе от смущението си и като погледна секирата, която висеше на лявата му ръка, каза отсечено:

       -  Имаме дърва за цепене.

       … Момата виждаше тая необикновена сила и погледът й гореше от бърза, буйна размисъл… „… аз  -  внучката на Хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата ни вън…”

       Тя се дръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо  -  всичко беше изчистено, подредено… очакваше я само гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца... По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички  -  толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока  -  бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блесна между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина  -  сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: „Какво ще стане с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост… Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон… Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам..." Тя изведнъж се успокои: „Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим..." Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове на платното  -  на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно, ала чисти и прозрачно дълбоки.      

VII

       Неделен ден беше, а бяха минали две седмици, откакто младият селянин нощуваше в плевнята на пустеещите хаджи-Серафимови сараи.

       Откъм портата се зададе възрастен мъж, висок, сух, дългият му овехтял кюрк висеше като окачен на прът. Той пристъпваше надменно с вехти, но лачени калеври и тънкият му врат изглеждаше още по-дълъг, с изпъкнала ръбеста адамова ябълка. Султана се спря на чардака да го посрещне:

       -  Повели, вуйко Тасе.

       Хаджи-Серафимовата внука гледаше стария човек с потъмнял поглед, лицето й беше леко побледняло. Стоян чу как той й каза на чардака:

       -  Тоя ли е?

       -  Кой?  -  попита Султана.

       -  Целият град говори!  -  чу отново Стоян сърдит, но сподавен глас.

       Тогава хаджи-Серафимовата внука изведнъж каза и повтори:

       -  Да, тоя е. Тоя е, вуйко Тасе!

       Те влязоха вътре…

       Не мина много време и горделивият вуйко Тасе излезе, последван от бабата хаджийка, а след тях излезе и Султана. Старият се спря горе, на горното стъпало, и викна към Стоян:

       -  Ти, слушай! Ха да си вървиш, откъдето си дошъл!

       Стоян втренчи уплашени очи в Султана, чакаше да чуе какво тя ще каже, а тя каза с тих, твърд глас:

       -  Не, вуйко Тасе, той тука ще остане.

       … Хаджи-Серафимовата внука сякаш бързаше, докато старият още не беше излязъл, пристъпи към оградата на чардака и викна смела, упорита, тържествуваща:

       -  Ей ти, селянино!  -  Стоян я гледаше с очи, пълни със страх и надежда, с нямо възхищение и преданост, и тя продължи:  -  Качи се веднага на тавана над плевнята, там има мотики, свали ги, днеска ще прекопаем градината!...

    Султана се отправи със ситните си стъпки към къщата, той я последва и така го въведе тя за пръв път в старите хаджи-Серафимови сараи.

VIII

       Още за дядото на хаджи Серафим се разказваше  -  като сказка от далечно, тъмно време,  -  че имал цяла капа с жълтици, а сребърните и бакърените си пари мерил с кантар. Името му било Марко. Той бил колкото гражданин, толкова и селянин, не се свъртал много вкъщи, скитал по цяла Македония да събира едър и дребен добитък, най-вече овце, ходил по пазарищата и панаирите отсам и оттатък Вардара, губил се и по чужди места из Арнаутлука и Гръцко, до Елбасан, Янина, Лариса и чак до Атина. Той имал седем дъщери и един син  -  Огнен. Като поизраснали децата му, Марко заробил всички в работата си  -  седемте му щерки, ведно с майка им, от нова до нова година да работят и преработват вълна и козина, да перат и превлачват, да боядисват, да предат и тъкат безброй лакти шаяци, дебели ямболии, шарени вълнени килими, а сина си той повел по пътища, по пасбища и пазари. Види се, бил много усърден в работата си и бил алчен за богатство. Като работил с жива стока и все скитал по пътищата, той на няколко пъти загубвал цялото си богатство ту от мор, ту арнаути и турци разграбвали стоката му. Бил смел, суров човек, носил силяхлък с пищови и ножове, битки водил да пази стоката си и не умрял от своя смърт  -  убили го арнаути негде към Корча. Синът му, Огнен, който по чудо се спасил от смърт, прибрал с бащините си овчари каквото останало от стоката и се върнал в Преспа. Не бил по неговата воля бащиният му занаят. Той бил кротък човек, със слабо здраве. Разпродал стоката, разпуснал овчари и слуги. Беда сполетяла семейството, грабеж и смърт, но всички си отдъхнали: бащата загинал трагично, дошла скръб в къщата, но и страхът от него изчезнал. Замлъкнали разбои, родани и вретена, загаснали огнищата с големите казани, стихнала цялата къща. По това време минала някаква лоша болест и завлякла пет от сестрите на Огнен. С време той омъжил останалите си две сестри, оженил се и той. Какъвто бил кротък и тих човек, така би протекъл и целият му живот, но невестата му била пъргава, сърцата жена и тя го подкарала. С последните пари, останали от баща му, Огнен отворил дюкян и пак близо до бащиния си занаят  -  продавал шаяци, гайтани, платна, събирал също и кожи, които продавал на евреи закупвачи в Битоля. Не била много голяма търговията му, не смеел той да се качи на кон и да тръгне по пътища и пазари, но все запазил поне каквото останало от баща му. Когато му се родило първото дете, помолил кума му да го нарече Серафим, макар това име да не било много познато в Преспа, но сам, по своему го избрал, види се, отговаряло на душевното му разположение. Другите му деца умирали едно след друго още мънички. Щом Серафим станал на дванайсет години, баща му надвил всичките си страхове и го изпратил чак в Охрид, да се учи там на елинско писмо, при прочути даскали. След първата и особено след втората година, като виждал Огнен как детето му напредва в науката, започнал да мечтае да го изпрати в някое голямо школо в Атина или Цариград, та да стане учен човек. Но Огнен умрял още доста млад от тежката болест и жена му задържала единственото си дете вкъщи. Така Серафим, дете още, седнал в дюкяна на баща си.

       Не тъгувал дълго Серафим за науката си, макар, след като вкусил от сладостта й, тя да останала постоянна жажда в душата му и най-голяма гордост в живота му. Той вече познавал и силата й, умеел и да я използва. Но много бързо го завладяла и търговската страст, която повлича човека, издига го и го сгромолясва, както всички други страсти. Още много млад и неопитен, Серафим започнал като баща си, но скоро се почувствал като жребец сред широко поле и развял грива. Ставал все по-дързък и безогледен. Той не чакал селяните от околията да донесат в дюкяна му кожи, както те искат, а сам започнал да отива при тях и там скубал и обирал простите люде безмилостно. Открил и пътя към Солун и морето. Написал изкусно писмо, както се учил в Охрид, до най-големия търговец на кожи в Солун и получил подкрепата му… Скоро младият преспанец… се отделил от гърка и се опитал сам да намери път към далечните пристанища… Не можел да се бори Серафим Огненов с големия търговец, който имал кантори и свои люде по цялото Средиземноморие и в Марсилия, и в Кайро, та чак в Мадагаскар. Върнал се в Преспа, след като загубил около хиляда алтъна.

       В Преспа започнал отначало. И пак започнал да тече през ръцете му златен поток. Тогава се оженил и си направил голяма къща. Жена му, баба хаджи Серафимица, на времето си била много хубава. Родила му две мъртви деца, третото им дете оцеляло, но тя не родила вече друго дете. Бързо се трупало богатството на Серафим Огненов, но той имал само една радост в живота си  -  колкото голяма, толкова и несигурна,  -  животът едва мъждукал в единствения му син. Нямало как повече да развива търговията си в Преспа, богатството му само нараствало и Серафим Огненов се нахвърлил най-напред да гизди къщата си. Заприличала на пашовски сарай, но Серафим скоро й се наситил. Сетне започнал да се готви за далечен път  -  за Йерусалим. Привличал го не само гробът Христов в далечната земя, не само суетата на тежък чорбаджия, а не по-малко и пътят по море  -  старата жажда в душата му още не била угаснала. Заминал заедно с жена си и сина си. Върнали се и тримата хаджии. Какво повече би могъл да иска човек  -  и богатство, и дом, и власт, всичко имал хаджи Серафим Огненов, но и на всичко бил наситен и преситен. Отново се нахвърлил на работата си, започнал усърдно да събира стока и да я трупа в свой склад в Солун. Пак бил наумил да започне своя търговия с далечните презморски пристанища. Сега всичко му изглеждало по-лесно: бил по-опитен, можел да вложи в работата си четиристотин хиляди гроша, видял с очите си що е море и кораб  -  нали бе прекосил на два пъти Бялото море. Старият грък бил умрял и хаджи Серафим смятал, че няма от кого да се бои тоя път. Застоял се в Солун с месеци. Складът му бил пълен с готова стока. Очаквал важни известия от Марсилия. Забравил Преспа и жена му не знаела дали е жив, щом не се връщал толкова дълго, нито пък пращал вест за себе си. Върнал се тъкмо когато най-малко го очаквали, и пак нищо не личало по външността му. Но колкото да бил горд, затворен човек, не се сдържал и казал на жена си:

       -  Пак сичко загубих.

       Жена му никога не се месела в работата му, та и сега нито дори го попитала как загубил богатството си. Пък и той нищо повече не казал за неуспеха си. Едва по-късно се узналo в Преспа, че за една нощ е изгорял целият му склад с кожи в Солун.

       Хаджи Серафим Огненов започнал пак отново. Той приличал на дядо си Марко, а не на баща си, който бил кротък и слаб човек. Но тоя път не можал да отиде много далеко. Скоро след като се върнал от Солун, научил, че син му Васил дружил с млади като него, разглезени, богати турци. Пиели ракия, ходели по развалени жени. Хаджи Серафим посрещнал спокойно тая нова беда, като мислел, че веднага ще я надвие. Оженил сина си и не го изпущал изпред очи. На първо време младият хаджи Васил като да се примирил, привързал се към жена си. Родило му се дете  -  Султана. Скоро след това дяволът като че ли отеднаж го дръпнал пак по лошия път. Ракията го изгорила като огън за по-малко от една година, а скоро след неговата смърт умряла и младата му невеста. Хаджи Серафим Огненов останал сам с жена си и с внучката си Султана. За късо време изпразнил всичките си складове, разпродал всичката си стока. С парите си, към хиляда и петстотин жълтици, накупил цяла редица дюкяни на най-хубавата улица в чаршията. Минали година или две, какво мислил и кроил през това време хаджи Серафим  -  никой не знаел. Тогава избухнал, както го наричат в Преспа, големият пожар: от полунощ до разсъмване изгоряла почти цялата чаршия. Често ставали пожари, особено в чаршията, но тоя бил най-голям. Било зимно време, а хаджи Серафим стоял там докрай да гледа как горят дюкяните му и на другия ден лехнал болен. Два дни преди да умре, той казал на жена си:

       -  Горя четири пъти… и най-големият ми пожар  -  Васил… Ама тоя път ще изгоря съвсем.

       Мислил той в оня час за детето на сина си, за Султана, че я оставя без опора, но не могъл да надвие смъртта.

       Султана, внуката му, го помнеше  -  тя беше на шест години, когато умря хаджи Серафим. Тя остана самотен цвят на върха на едно дърво, което бе израсло буйно и високо, ала сега цяло беше обрулено, изгоряло от мълнии. Или може би от люти, отровни сокове, които бе всмукало то с корените си. Тя цъфтеше на самия връх на това дърво, хранена и от благи, животворни сокове, събрала в себе си всичките му жизнени сили, родена от него, за да завърже и роди плод, който би продължил и засилил загасващия му живот… Султана се държеше здраво за дървото, на което бе израснала като последен цвят и плод, и беше може би по-жизнена от него, събрала в себе си всичките  му сили.

X

       Женитбата на хаджи-Серафимовата внука и Стоян Глаушев от село Гранче беше голямо събитие в живота на града. От дълги години животът на преспанци течеше като тиха вода по определено, открай време издълбано корито и не се помнеше вече водата да е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове. Далечното минало беше приказка или песен за било и небило, за мъртъв и погребан вече живот, мъгляв спомен, потиснати копнежи и безнадеждна тъга. Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия, тоя малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на околните планини, рядко се случваше да потрепне по гладката повърхност на тихата вода бледо отражение на далечен пожар, да я раздвижи внезапен, долетял отдалеко вихър или някоя дръзка ръка да счупи с камък сивото й огледало.

       Тоя път хаджи-Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост; нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост у тия, които никога не са имали своя свободна воля; пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго оръжие освен злия език и злия присмех.

       Скоро след сватбата на Султана умря баба й, старата хаджи Серафимовица…

       Султана погреба прилично баба си, изпълни реда и всички обичаи и като че ли с това пак обърна към себе си сърцата на людете. Заглъхна всякаква зла врява около женитбата й, негли гробът на старата жена се издигна като някаква преграда. Пък и времето минаваше и заличаваше всичко, което вече е било, животът не спираше на едно място.

       Един ден Стоян срещна в чаршията Махмуд бей  -  господаря на родното му село  -  и помисли, че бе дошъл краят на живота му. Турчинът мина край него и дори го погледна, но не го позна, не се спря да го пита защо бе убил хрътката му, не извади нож да го заколи.

       „Ц-ц-ц!  -  възхити се Стоян сам на себе си.  -  Де ще ме познай той сега! Друг човек съм аз веке, друг…”

       Като се ожени за хаджи-Серафимовата внука и облече градски дрехи, Стоян Глаушев се възгордя малко. Стана по-смел и по-отворен. Голямата му телесна сила личеше по-ясно в новите дрехи и когато работеше по риза в казанджийските работилници, и както стоеше тъй изправен насреща: големите му ръце висяха полуразтворени, като да се готвеше всеки миг да сграбчи нещо, да дигне, да премести. И приказката му стана по-друга. Умееше да предизвика смях, понякога и сам се смееше повече от другите, а когато се разпалваше, той надвиваше тежестта в говора си, вдаваше се цял в приказката си и ставаше дори сладкодумен. Понякога, макар и за късо време, той се затваряше в себе си, лицето му се помрачаваше, ръцете му се отпущаха. Тогава се оплакваше на Султана като дете:

       -  Хвана ме мъка…

      Той не спеше вече в плевнята и влизаше като господар в къщата на прочутия хаджи Серафим. Младата му невеста гледаше да подбужда и засилва чувството му на гордост и господарство. Тя искаше да го направи истински гражданин и беше упорита, неуморима в това си желание. Разнежен, изпълнен с възхищение от нея, Стоян беше като восъчна топка в нейните малки ръце; тя не пропущаше да остави следа върху тая тежка, ръбеста топка било с доста чувствителен натиск, било с нежно поглаждане на тънките си пръсти. Тя усещаше, че навътре във восъчната топка оставаше нещо твърдо и неподатливо, но иначе Стоян се оставяше в ръцете й, вслушваше се във всяка нейна дума и бързо възприемаше поуките й. Султана би могла да каже, че го държеше в ръцете си, но пазеше мъжкото му достойнство.

       Стоян гледаше да умилостиви другите, да им покаже добрата си воля и всичката доброта на сърцето си, а Султана все му казваше:

       -  Щом си слаб и се боиш от людете, тогава те стават по-зли.

       Още повече се разбъркваше и се размътваше в душата на новия гражданин, но младата жена разкриваше пред него ясна, определена цел:

       -  Ти нема да бъдеш се слуга и последен работник по чуждите казанджийници! Учи занаята! Гледай, следи, внимавай как се работи, да станеш и ти майстор.

       Стоян често сменяше работилниците според това, де се топеше и се чукаше бакър; приемаха го навсякъде  -  такъв силен работник,  -  но навсякъде му даваха тежък чук  -  винаги най-тежкия   - и го държаха само около голямата наковалня, до голямото огнище. А той при всяка свободна минута крадливо се примъкваше към тезгяха, дето работеха по-старите, опитните калфи и майсторите, които изкусно извиваха медни листове, правеха и украсяваха всякакви съдове с малки, леки железни и дървени чукчета…

       Бяха привършили веднъж доста рано следобед с чукането на голямата наковалня, след като бяха чукали от тъмни зори, и Стоян остави своя чук  -  и тоя път най-тежкия в работилницата,  -  облече горната си дреха, а очите му все към тезгяха. Беше много уморен, цял в пот, ризата му беше мокра, но пак се приближи той към тезгяха  -  стори му се, че днес всички бяха добре разположени към него и тъкмо беше време да погледа как работеха майсторите и калфите. Пък и един от калфите на отсамния край на тезгяха го погледна дружелюбно и му подхвърли:

      -  Да погледаш ли? Ела, ела, погледай…

       Той очукваше с дървен чук един голям гюм и Стоян се наведе, за да вижда по-добре, наведе се още по-близо и неочаквано, уж на шега, калфата посегна с чука и го цапна по носа. Стоян се дръпна усмихнат, макар да избиха сълзи в очите му, но усети как потече от носа му топла, лепкава влага. Той се обърса с длан и като погледна  -  видя кръв. За един миг цял се промени, наежи се, настръхна чак с рамената си и така се преобрази лицето му, че всички се загледаха в него. Бавно, ала като да беше друг някакъв човек, той пристъпи към голямата наковалня и дигна оттам своя, най-тежкия чук. Калфата, който го удари, скочи от мястото си и по тезгяха избяга на улицата. Тогава Стоян Глаушев размаха тежкия чук, развъртя се, запъхтян от ярост…

       Жена му го видя още като влезе той в двора и през цялото време го гледаше отвътре, но не излезе да го пита и разпитва. Едва на другата сутрин, преди да тръгне на работа, тя му заговори. А Стоян  -  кой знай откъде му дойдоха тия думи  -  й каза:

       -  Пробих. Дебела стена пробих. С голема сила, с голема мъка и сълзи. Брей, човек щех да убия! Сега и майстор се намери да ме учи, сега… -  не довърши той, пък и думи не намери, не знаеше как да обясни всичко и каква ведрина бе се разтворила сега пред очите му, в душата му.

XII

      Успокои се Стоян Глаушев, щом седна на тезгяха на майстор Кочо. Такъв беше редът в занаята  -  трудно беше да минеш по-горе, години минаваха и никой не даваше да го стигнеш, да го изпревариш. А Стоян непрестанно чувстваше на широкия си гръб Султанините ръце, побутваха го, тласкаха го да върви напред, малки, упорити, твърди. И в него припламваше огън, подклаждан пак от Султана, да стане майстор, да овладее чудната игра на малките чукчета по медните съдове, песента им звучеше сладостно, изпълваше, завладяваше душата му. Стоян се залови със страстен порив за ръката на майстор Кочо.

       На Димитровден майстор Кочо му определи шестстотин гроша годишна заплата  -  до другия Димитровден. Учуди се Стоян в радостта и в гордостта си, когато жена му Султана рече:

       -  Не са много тия пари за цела година. Требвало да поискаш повече.
       ...

        За Султана брачното легло беше дълг, закон, ред. Тя не издаваше чувствата си, не позволяваше прекалени, буйни излияния, самозабрава… Тая нощ тя не спа при него… Не смееше да се оплаче Стоян от своята самотност… Най-сетне Стоян видя, че тя беше бременна. Но това беше нещо,  за което не можеше да се говори между мъж и жена…

        Султана се върна в общата им стая едва след като изминаха четиридесет дни от раждането и тя си взе молитва в църквата. Върна се тя заедно с малкото и люлката му. Животът си потече постарому.           

       Мисълта за малката щерка озаряваше като вътрешна светлина лицето му… Ала ето, щом настъпиха големите горещини след Петровден, детето заболя. И след непълна седмица издъхна в ръцете на майка си. Стоян като че ли не можеше да повярва, че това прекрасно, живо цвете така отеднаж увехна. Но бързо разбра всичко и плака с глас. Султана не пророни сълза, само очите й горяха  -  сухи, с мрачен блясък…

XIII

       Късно през пролетта Султана роди второто си дете и понеже наближаваше празникът на свети Константин, в неделята след раждането му го кръстиха Коста. То беше едро, със силен глас и с голяма глава, като баща си, та се чудеха жените, които идваха да го видят, как можа токова дребна жена като Стояновата невеста да роди толкаво дете…

      На другия ден стрина Кочовица отиде да навести родилката с цяло пиято питулици, пържени в елбасанско дървено масло, и Султана беше много доволна, че я почете майсторицата на Стоян. Доволна остана тя и тъкмо дойде нов случай да подхване мъжа си пак за същото:

       -  … ами ако ме беше послушал да поискаш осемстотин гроша, немаше сега да се блъскаш цела година за нищо и никакво…

       Детето им растеше здраво и хубаво. Младият баща му се радваше с цялото си сърце, но прикриваше радостта си. Той го обичаше не както Султана. То растеше под нейните грижи  -  винаги сито, винаги чисто и спретнато, винаги навреме приспано,  -  а Стоян все дебнеше да го вземе на коляното си, до гърдите си, да си поиграе с него… Така беше и в целия им живот. Двамата млади съпрузи живееха сговорно, задружно. Стоян слушаше жена си и доброволно й се подчиняваше…

       Преди още второто им дете да навърши две години, роди им се трето дете. То беше също мъжко и според най-близкия празник кумът го кръсти Лазар. Вечерта срещу четиридесетия ден от раждането на малкия, когато Султана трябваше да отиде в църквата, за да й се прочете очистителна молитва, Стоян донесе от дюкяна нещо завито в престилката си. Той влезе тържествуващ в стаята и в почернелите му ръце блесна току-що калайдисано блюдо, цяло нашарено със сложна плетеница.

XIV

       …

       Решено беше вече, но не беше лесно да се изпълни  -  да! Снощи беше по-лесно да обещае на жена си, че ще каже днес на майстор Кочо, че иска да излезе майстор на своя глава, да отвори свой дюкян. Не можеше да устоява повече срещу упоритостта на Султана…

       Минаваха годините в живота на Султана, хаджи-Серафимовата внука, и на Стоян Глаушев от село Гранче. Родили им се бяха осем деца през това време. Пет от децата им бяха живи  -  двама синове и три щерки. Като роди осмото дете, Султана заболя, не можеше вече да ражда и започна бързо да старее. Отслабна, тялото й се присъбра, още повече намаля, лицето й повехна, по косите й се виждаха бели жички и само очите й още горяха от винаги будна мисъл и от душевна сила. Стоян и сега нямаше ни бял косъм по главата, ни бръчка по лицето, ни паднал зъб, пък и млад беше още, ала някак понатежа и наедря, проточи дълги руси мустаки.

       При снощния им разговор той каза на жена си:

       -  Ти си като камшик зад гърба ми, остен с дълга боцка и само ме ръгаш в хълбоците.

       …

       Майстор Кочо рече:

       -  Премислил ли си сичко добре, Стояне?

       -  Петнайсет години работя в занаята, ще започна да старея, а човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си… Иначе, като навикне да върви по един и същи път, колкото повече време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.

…

       Против бяха не само старите майстори и първомайсторите, но и калфите, и чираците, и надничарите  -  подтиквани и насъсквани от старите, пък и от робско покорство пред тях и от завист. Те идваха и се спираха пред дюкяна на майстор Кочо по двама, по трима и повече, пресрещаха Стоян по улиците, присмиваха му се, ругаеха го и го заплашваха. Стоян мълчеше и пред тях, макар понякога да го засърбяваха големите му ръце. Майстор Кочо все го поучаваше да бъде търпелив и му помагаше да реди работата си.

       В първия понеделник след Димитровден Стоян отвори своя дюкян… Доведе и най-голямото си дете, Кочо, за духалото.

       Ала ето надигна се врява и като изневиделица се изсипа пред дюкяна цяла тълпа калфи, чираци, надничари… Тогава влезе майстор Кочо и тихо каза на Стоян:

       -  Ти затвори сега…

       Стоян го послуша. Угаси огнището, затвори дюкяна при тържестващия вид и смях на тълпата и се отправи към къщи съкрушен, следван от детето си.

       Щом влезе в двора си, и Султана изтича срещу него на чардака:

       -  Какво има? Що стана? Защо се връщате?

       Стоян започна да й разправя, задавен от сълзи, а тя нито го изслуша докрай и викна:

       -  Назад! Не ти е местото тука посред ден, работен ден, на дюкяна ти е местото тебе! Какво си се разплакал, ти мъж ли си! Дигни едно дърво, па да видим кой ще дойде да ти затвори дюкяна. Връщай се, връщай се, ти казвам!

       Стоян я гледаше онемял: застанала на чардака гневна, в очите й, станали още по-тъмни, черни, се кръстосваха сини мълнии. Потеклите сълзи по лицето му бързо изсъхнаха, гореща кръв зашумя в ушите му. Той мълчаливо се обърна към портата.

       -  Върви и ти с баща си бре!  -  чу се пак гласът на Султана.

      Кочо, малкият, се почеса без нужда под мишницата и припна след баща си.

       В чаршията като че ли нищо не бе се случило, като че ли всеки беше зает с работата си, ала от всички дюкяни наблюдаваха Стоян и чакаха да видят какво ще стане. С блъскащо се от ярост сърце в гърдите му, Стоян отвори дюкяна си, бутна вътре малкия Кочо, взе дървото, с което залостваха кепенците, и се изправи разкрачен пред вратата. Наоколо се чуваше шум и тропот от безброй чукове, работата по всички работилници негли се засилваше. Стоян чакаше пред дюкяна си, но му се стори, че чака вече много дълго. Тогава той размаха дървото и викна:

       -  Елате, де! Елате да ми затворите дюкяна!

      Шумът по работилниците не спираше. Не се помръдна никой от мястото си. А стотици очи бяха вперени в Стоян. Дървото в ръцете му беше дебело, тежко и пет аршина дълго.

       Почака още някое време Стоян Глаушев, сетне сложи дървото на мястото му, влезе си в дюкяна. Въздъхна да отпуши издулите се от страшна сила гърди, обърса с шамия потта, бликнала на вади по лицето му. Запали наново огнището и Кочо му помагаше с духалото. Не дойде никой да го безпокои. Върнаха се скоро и двамата му помощници. Запретнаха всички ръкави, прекръсти се Стоян, за втори път тоя ден, и каза:

      -  Хайде на работа, момчета, и бог да ни помага!

Текстът е поместен със съкращения.

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

роман

ВТОРА ЧАСТ

В ТЪМНИ ВРЕМЕНА

Бре, Маноил, Маноил майстор!

Троица братя сговор чиниха,

сговор чиниха църква да градет.

Дено го градет, вечер се рути,

вечер се рути камен по камен…

Народна песен

                   От каде слънце огреат,

                   райска трапенза стаена,

                   на нея седат си светии.

                   Начело свети Никола, до него свети Илия,

                   мегю ним сестра Мария  -  на ръце държат Ристоса.

                   Два се облога сведоа, Ристоса е го зедоа,

                   Мария плачит до бога, свети Никола е тешит:

                    -  Мълчи ми, сестро Марио! Я кя Ристоса измола,

                    а тебе ти го не даа  -  ток кя го даа на занят,

                    той да се учит майсторче, вишни мостои да праит, 

                    греовни души да върват!

                                                  Народна песен

I

       Настанаха по-добри дни за Преспа… пак се съживиха пазарищата, зашумя чаршията и започна да се шири, умножаваха се дюкяните и какви ли не дюкяни се отвориха, работилниците ставаха по-многобройни, започнаха да идват в Преспа люде и от други места, да купуват и продават. Съживиха се, развеселиха се и преспанци.

       По това време християнската църковна община реши да съгради нова църква в Преспа.

       Пръв между десетмината общинари тогава беше не владишкият наместник хаджи поп Спиридон  -  кротък, благоразумен старец,  -  а Климент Бенков. Той беше житар и за късо време забогатя, но и целият му живот мина някак бързо  -  пламтя буйно и бързо угасна. Не доживя ни до четиридесет и пет години, беше тънък, висок човек и на лицето му   -  само очите, големи и почти черни в постоянния си трескав блясък. Той изведнъж се показа със силата си.

       Дотогава в общината влизаха все от старите чорбаджии. Повечето от тях нямаха друга работа и доживяваха старините си по миндерите в общинската канцелария с чибуци и броеници в ръка. Редяха людските работи тъй  -  само за почит и слава,  -  но ги редяха с ум и душа на люде, които бяха с една нога в гроба. Строги и дребнави бяха тия престарели съдници, дебнеха зорко всяка грешка и не бяха склонни да прощават лесно  -  светът трябваше да върви по техния ум и както бе вървял от памтивека. За да не сбъркат някак стария християнски закон, винаги между тях имаше по един или двама от по-старите свещеници освен владишкия наместник, който беше председател на общината. Най-млад между общинарите беше Аврам Немтур, но и той беше над петдесет години.

       Тогава реши Климент Бенков да влезе член в църковната община. И като реши  -  направи го, макар да беше трудно. Млад беше още, старите чорбаджии не му даваха път, но той беше още по-упорит и сполучи да вземе място в общината още в първия избор.

       Не свеждаше той глава пред никого. Влезе в общината като твърдокрил бръмбар в пчелен кошер. Свърши се с безкрайните безплодни заседания и разговори на общинарите... Само Климент Бенков беше нов човек между тях и те всички се съюзиха против него…

       Някой сякаш блъсна отдире Климент Бенков и той се изправи сред стаята с ръце на кръста. Тънкият му глас звънна и заглуши всеки друг шум в стаята:

       -  Какво ли? Ей сега ще ви кажа.  -  Той се обърна към всички старци и гласът му се изви, затрептя, пронизваше ушите:  -  Ще кажа на сички ви тука!... Така не може, това е срам за нас, преспанци. Ние требва да съградим нова, голема църква!

       Той огледа още еднаж всички насядали наоколо общинари, избегна да погледне само Аврам Немтур, но всички старци мълчаха, попривели глави, като че ли се наслаждаваха на тишината, която настъпи, след като пресекна тоя остър, пронизващ глас. Бенков отиде и седна на обикновеното си място на широкия миндер.

       Немтур сякаш и не обърна внимание на думите му, каза:

       -  И най-напред да попитаме владиката. Без негов изин не може.

       -  А, владиката!  -  скочи Бенков.  -  Ти искаш само да се противиш. От владиката ли ще искаш пари? Народът ще даде тия пари и той ще прави църквата. Владиката нема да пречи. Кога е дошъл той да ни види? Само праща да му събираме владишнината, по цела торба сребро.

       Не беше много трудно да се въодушевят старите общинари от такова едно благочестиво предприятие. Противеше се само Аврам Немтур…

       -  Пари ли?  -  удари юмрук в коляното си Бенков.  -  Ето, аз ще дам за начало хиляда гроша за новата църква!

       Още същият ден се разчу по цяла Преспа, че общината решила да гради нова църква.

II

       В началото потръгна добре. Наместникът обяви от амвона решението на общината и христолюбивите преспанци започнаха да носят в общинската канцелария даровете си за новата църква  -  пари и всякакви други ценни вещи…

       Избраха място за новата църква  -  там, дето беше запустялата турска махала. Беше свободно място, само да се поразчистят развалините… но вдигнаха глас всички преспански турци! Това беше изоставената джамия с пречупеното минаре. Какво са наумили гяурите  -  всички под нож ще минат, ако посегнат да осквернят старата джамия!

      Общината избра друго място  -  две къщи с големи градини сред християнските махали  -  и брои на стопаните двайсет хиляди гроша. Събориха къщите и се отвори широко място. Преспанци се зарадваха.

       И тая радост не продължи дълго. Дойде заптие в общината и повика общинари при каймакамина. Той ги посрещна сърдито…

       Намериха начин  -  не беше трудно  -  и дадоха на каймакамина три хиляди гроша. Той прибра парите и благосклонно посъветва чорбаджиите да се отнесат до мутесарифина в Битоля. Подготвиха харзовал от името на всички християни в Преспа и отидоха пак наместникът и Аврам Немтур да го подадат на битолския мутесарифин. Като се върнаха двамата пратеници в Преспа, разказаха с колко усилия бяха успели да подадат народната покорна молба и поискаха от общинската каса хиляда и двеста гроша, които бяха раздали за подаръци и рушвет, за да може харзовалът да стигне до мутесарифина. Ходили и при владиката, но той само дигал рамене и казвал, че работата ще стигне и до Цариград.

       Още два или три пъти ходиха пратеници в Битоля и когато най-сетне и мутесарифинът получи три хиляди гроша рушвет, молбата на преспанци бе пратена в Цариград.

       Тая вест донесе в Преспа новият владишки наместник. Владиката неочаквано изпрати нов свой наместник в Преспа, уж от преголяма грижа и любов към преспанци.

       Преспанските общинари и всички преспанци останаха изненадани от тая промяна. Досегашният наместник беше наистина стар и простичък човек, но беше преспанец и с него лесно се разбираха. Новият наместник беше архимандрит, на около четиридесет години. Видя се странно на преспанци, че беше грък по народност, а беше с руси коси и червеникава брада, с млечнобяло лице и с ясносини, зеленикави очи… Преспанци приеха послушно тая промяна… Само Климент Бенков се противеше и се лютеше. Събраха се всички общинари… дойде за пръв път там и новият наместник. Той заговори на гръцки, а между общинарите гръцки знаеха само Аврам Немтур и старият наместник. Знаеше и писарят. Климент Бенков направо се обърна към новия наместник:

       -  Ти, отче архимандрите, не знаеш ли нашенски?

     …

       -  Какъв ти наш владика!  -  прекъсна го Бенков.  -  Наш! Не е наш владика той, гръцки владика е. Ни езика му разбираш, ни пък той иска да те знай. Само да дърпа от нас и да лапа… да не мислите, че за нас го е заболело толкова сърце!... Затова людете по другите места си искат свой, наистина свой владика… Откога още скопяни, и само те ли?

       Като че ли и сам Климент Бенков се поуплаши от собствените си думи. Отпусна се на миндера, но в тоя момент избухна кашлицата му, той пак скочи и си отиде. Не искаше Бенков владишкият наместник да го гледа как се мъчи.

III

      Новият владишки наместник изглеждаше сдържан, благовъзпитан и търпелив човек  -  така се държеше той, но никой не знаеше какви мисли се криеха зад бялото му чело… сближи се с Аврам Немтур, но за другите общинари си остана чужд и не можеше да спечели доверието им. Климент Бенков не можеше и да го понася… Той каза на архимандрита за общо учудване:

       -  Ти знаеш нашенски. Виждам, разбираш всичко, по очите ти познавам. Защо не говориш като нас? Искаш да ни подслушваш.

       …

       Изглежда само Климент Бенков забелязваше тия загадъчни светлини в очите на владишкия наместник, които преливаха ту в тъмносиньо, ту в прозрачно, воднозеленикаво, или пък искряха с остър, твърд блясък, който бързо се скриваше под клепачите  -  игриви, едвам доловими, неверни светлини…

       Така един ден Климент Бенков, като изви ръка на хълбока си и се обърна към старците, без да погледне наместника, рече:

       -  Да се разберем: ние ли тука в Преспа ще градим църква, или владиката и наместникът му ще ни я правят? Какво беше, какво стана! То нищо не става, виждам аз, но ето, владиката и тоя човек се разпореждат, а ние само чакаме и гледаме.

       Това си беше и самата истина  -  владиката и наместникът му искаха новата църква в Преспа да се съгради по тяхна заслуга.

       …

       Вече всички знаеха, че Климент Бенков ще пътува за Цариград…

      След двайсетина дни Климент Бенков замина за Цариград. Той се бави там близо четири месеца и нито еднаж не се обади през това време. Людете започнаха да го позабравят и се върна някак неочаквано. Донесе султански ферман за новата църква.

       -  Ето, връщам от общинските пари пет хиляди гроша. Пооблажих с три хиляди гроша само кятипите, да побързат; до пашите не стигнах и по-добре, че них с нищо не можеш да наситиш…

        Прочете се фермана и от църковния амвон, разгласи се из цяла Преспа. Беше посред зима, не беше време за строеж, но бяха нужни още много пари и всеки празник, след като дяконът прочиташе евангелието от амвона, подканяше благочестивите преспанци да подпомогнат общината за новата църква. И пак започнаха да се точат людете в общината, стари и млади, мъже и жени, с пари и разни други подаръци за църквата.

IV

       Новият владишки наместник поиска да види училищата в Преспа.

       Елинското училище се помещаваше в две стаи на долния кат на една частна къща  -  на горния кат живееха стопаните й.

            …

      Архимандритът каза тихо, с вледеняваща учтивост:

       -  … в едно елинско училище трябва да се говори само на елински, нали? …  -  Не ми харесва училището ви! Училище ли е това мръсно подземие?... Вие сте останали много назад. Това аз няма да оставя така.

       
       Запътиха се към училището на даскал Божин, към една от крайните махали на града.

      Училището беше до самата порта, ниска, приземна постройка; преди, види се, е служила за плевня или нещо подобно. Нататък се виждаше дълъг тесен двор и в дъното му  -  стара, прихлупена къщурка. Вратата на училището беше затворена и пред нея се навъртаха няколко кокошки. Бялото лице на архимандрита се разведри от весела, малко учудена усмивка. Той бутна вратата. Облъхна го топъл нечист въздух… Край стената седеше кръстато на ниско миндерче даскал Божин. Той беше толкова изненадан… Между пръстите на дясната му ръка проблясваше игла и едър, кръгъл, излъскан напръстник, а в скута му, свита под коляното, се виждаше недовършена шаячна дреха, която учителят шиеше.

       Сричаха и пееха учениците и току поглеждаха крадешком гостите. Почти край всеки ученик се виждаше дъно на счупена стомна или бардуче с пепел и загаснали въглени  -  всеки ученик сам се грижеше за отоплението си…

       Между гъсто насядалите ученици крачеше като щъркел през мочур едно дванайсет-тринайсетгодишно момче, височко и бледо, с голямо чело и живи, умни очи; то се привеждаше към една или друга от групите и поправяше грешките на другарите си. Това беше Лазар Стоянов Глаушев  -  най-новият помощник на даскал Божин.

       Лазар пое книгата с две ръце и спусна клепки над пожълтелите страници, изправен като свещ, съсредоточен и тържествен пред тайнството, което започваше. Гласът му прозвуча свободен и топъл, той изричаше ясно всяка дума със сдържана и толкова по-внушителна пламенност.

       Архимандритът се усмихна, огледа още еднаж школото на даскал Божин:

      -  Убаво, убаво  -  започна той на преспански и продължи на своя език:  -  Много хубаво е тук, продължавайте, ние само така, да ви видим…

 

V

       Следващата неделя, след църковна служба, влязоха в двора на Стоян Глаушев новият наместник и чорбаджи Аврам Немтур.

       …

       Султана стоеше до вратата  -  в присъствието на мъже тя не биваше да сяда и още повече при такива знатни гости. Да, такъв беше нейният Лазар, но тя се ослушваше в думите на чорбаджи Аврама и неволно търсеше зад тях нещо друго, нещо недоизказано. Само затова ли бяха дошли тия двама мъже   -  тя и без това бе решила да даде Лазар в елинското училище, нямаше да спира детето си насред път.

       …

       Гостите скоро си отидоха. Не минаха няколко минути и в двора на Стоян Глаушев влезе Климент Бенков. Неговото по-голямо дете беше другар на Лазар…

       -  … Аз знам защо е дошъл в Преспа новият наместник, знам какво мисли, знам какво крои той, а Аврам Немтур е негово мекере. Те ви залъгват и ще ви вземат детето. Може да стане вашият Лазар голям човек, но не за вас, а за них. Тъкмо защото е такова дете, знам го аз, те искат да ви го вземат, да му вземат душата.

       -  Мой Лазар грък нема да стане!  -  закани се някому Стоян и отсече с ръка.

       …

       -  Така. Слушай сега. Моят Андрей и вашият Лазар ще отидат да учат в Охрид. Чакай сега. Знам аз, научих всичко. Там е най-хубавото школо. Даскалите са наши люде и от учени по-учени. Най-голямата наука се учи там. На елински се учи и на славянски, ама даскалите са наши люде.

VI

       Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид и като се върна, намери цялата община срещу себе си.

       Климент Бенков викаше и се въртеше на всички страни:

       -  Ходили са некои, научих аз, и в едното, и в другото училище. Едното не са го харесали, а другото много са го харесали. Ха, добре са те там, в плевнята! Там отиват сиромашки деца, те са научени. Ама не разбирате ли? Негова милост, новият наместник, и други некои, не се ли сещате, не им е за вашите деца, ами гледат да оправят елинското училище, че е елинско. Той е грък, ама вие гърци ли сте бре! Не сте, ама той иска гърци да ви прави. Гръцкото училище ще оправя и там ще събира децата ви, гърци ще ви прави! Не се ли сещате?

       Някои от старците се спогледаха колебливо.

       Алените петна по бузите на Климент Бенков горяха като кървави рани. Наместникът дигна към него очи  -  синкави, студени, пронизващи. Бенков извади липисканска кърпа и обърса влагата по лицето си.

       -  Това е…  -  продума той замислен, но бързо се съвзе и пак започна:  -  Е, харно. Решили сте: училище. Нека направим ново училище, нека намерим най-добри учители, ама да учат децата и на гръчки, и на славянски… Е, харно, ами църквата? С новата църква започнахме и още донигде не сме стигнали…

      …

       Някои по-будни люде се заслушаха в пламенните му призиви. Започнаха да се събират около него. Пак започна да се събира сила в сърцето му и горда радост. Тъкмо по това време пак повърна кръв и вече не стана от леглото. Издъхна към края на пролетта с отворени, пламтящи, жадни очи.

       Две седмици след смъртта на Климент Бенков двете момчета се върнаха от Охрид. Учебната година бе свършила. Климентовият син  -  Андрей Бенков, едва тринайсетгодишен мъж, седна в дюкяна на баща си. А и Лазар Глаушев отиде да чука в бащиния си дюкян.

VII

       Повикаха в общината най-добрите майстори   -  строители и дърводелци.

       По същото време, когато се заправи новата църква  -  копаеха още за основите, мереха и размерваха,  -  в града се появи духовник, монах.

       …

       Всеки бе чувал за Рила манастир и сега, когато монахът споменаваше името му, представата за него израстваше още по-величествена в блясъка на славата му.

VIII

       Тъмно беше, когато рилският духовник и Стоян Глаушев влязоха в двора. Прозорчетата на средната, най-голямата стая в Стояновия дом, бяха осветени. Султана посрещна госта на чардака, целуна му ръка и го поведе в къщата с тиха, сдържана тържественост. В огнището пламтеше огън, горе, на малката извита стряха на огнището, беше сложен железен светилник, яркото му пламъче леко се полюляваше…       
       Монахът седеше кротко на мястото си, но внимателно наблюдаваше реда в тоя дом и макар да не пропусна ни еднаж да отговори на Стоян, виждаше се, че мисли и обмисля нещо. Тук всичко се извършваше със спокоен, ненарушим ред, та дори падаше в очи малко нехайното и отпуснато държане на домакина. Монахът забеляза, че по-големият син на Стоян и двете му по-големи щерки  -  девойчета по на десетина-дванайсет години  -  приличаха на баща си, със същите големи глави и широки, изпъкнали чела, а по-малкият син и най-малката Стоянова щерка приличаха повече на майка си, макар синът също да беше наследил челото на баща си и беше доста височък. Най-малкото девойче  -  на около осем години  -  беше много хубаво, някаква неясна още сила имаше в хубостта на лицето и на буйната му, леко накъдрена коса, изтеглена назад и стисната в дебела, лъскава плитка. Какво криеха тия широки изпъкнали чела и тая неузряла още хубост?  -  мислеше си монахът, мъчеше се да открие и вярваше, че открива.

            Вечерята привършиха тихо и бързо, дигнаха трапезата и сега цялата челяд очакваше нещо  -  дошъл бе такъв необикновен гост и така ли ще си отиде, така ли ще свърши всичко? Те чакаха да каже нещо, което ще се запомни завинаги, да направи нещо, което не всеки може да направи. А монахът знаеше какво очакваха тия люде от него, защото му се струваше, че ги позна, че погледът му проникваше в душите им, дето дремеха дълбоко още непробудени, незнайни сили, стекли се там по непресъхващия поток на кръвта от далечни извори, заседнали там и замрели.

       -  Разкажи ни, отче, за Рила-манастир  -  каза майстор Стоян.

       Раздвижиха се всички в стаята. Султана пристъпи да оправи фитила на светилника с малки щипци, децата наостриха уши, очите им засвяткаха, те се приближиха насам, а малката Стоянова щерка отиде и седна в скута на баща си. Монахът поклати глава, дигна поглед и го отправи някъде далеко:

       -  Истинско чудо е манастирът Рилски, както и животът на светаго Йоана и на всички свети отци, които са обитавали там. Манастирът е високо в планината, граден и изписан от благословена човешка ръка, която е искала да въплъти в дърво, камък и багри нашата вяра. Дом народен е той, за целия славянски род, който се нарича с много имена, но живее с една душа. Славата на манастира Рилски се носи и чак по великата руска земя. А какво още по-голямо чудо е животът на светаго Йоана, който е живял по тия места пустинни преди повече от деветстотин години!

      И монахът разказа живота на пустинника, който победил в страдания плътта си и разбирал езика на птиците, на дивите животни в планината. Сетне монахът заговори за бога и за други християнски апостоли и мъченици. Разговорът и проповедта на духовника неусетно се обърна в друга посока:

         -  Ние не сме  -  каза той  -  безименно стадо и овци безмълвни, а сме многоброен народ със свой язик. Ние сме един широк залив от безбрежното славянско море, което пък обхваща едва ли не половината земя. Русия се простира чак до Великия океан и е най-могъщата между всички държави и царства. Русите са наши кръвни братя, великата руска земя е наша прамайка, оттам сме дошли ние тук преди векове. Но ние сега сме прости и невежи и сме покорни чужди раби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд нам язик.

       Лазар, по-малкият Стоянов син, не сваляше поглед от монаха и всяка дума на рилеца падаше като огнена капка направо в сърцето му. Пламенните слова на монаха, изричани буйно и в по-свободен строй, бързо завладяха ума и цялата му душа и момчето, унесено и развълнувано, неусетно проговори, а рилецът го насърчи с поглед:

       -  Многоброен наш народ, могъщ славянски род, Русия  -  колко хубаво!  -  После то додаде с някакво дълбоко смущение:  -  Ала гръчкият народ не е ли по-велик и най-учен от сички народи?

       -  Дете, дете…  -  въздъхна рилецът  -  ти вече си вкусил от чуждата отрова. Всеки народ е велик за себе си. И гърците са били, а ние не сме ли били? Научи миналото на своя народ, за да се гордееш. Ти учиш гръцки…

       -  Уча…

       -   Всяко знание е богатство, но когато е знание лъжливо, то е отрова за душата. Фанариотските книги и учители ти разкриват тяхното величие и наука и ти внушават, че няма по-велики от тях, но забулват в лъжа и забрава величието на собствения твой народ, за да поселят в тебе чужда душа. Това е чуждата отрова, за която ти говоря. От векове в тъмно робство ние сме прости и невежи, а фанариотите още повече ни заблуждават, за да ни смесят със своето стадо и то ще стане по-многобройно с нас. Отвори очите си, дете, пази се от чужди заблуди, познай себе си и своя народ. Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите крила са сковани и трябва да пречистим сърцата си от вража, гибелна отрова.

       Хаджи-Серафимовата внука седеше встрани с подвити нозе, загледана пред себе си. „Що говори тоя калугер  -  мислеше си тя,  -  влязъл така внезапно в дома ми? Какъв ли е той, макар да е толкова сладкодумен? Живейме ние, както ни е създал бог, боим се от него и просим неговата милост и закрила, когато ни връхлети зло. Имам си своя къща, родих осем деца, на крак съм от сутрин до вечер, пазя се от грех и от чуждия човек, който гледа да ми напакости…”

       -  Човек не бива и не може да живее само за себе си  -  чу тя наново гласа на монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи:  -  Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра. Няма достатъчно здрава черупка, в която би се скрил човек  -  ще дойде черният гарван и ще я счупи с клюна си.

       Втората дъщеря на Султана дойде и се присви до нея, сложи глава на коляното й и бързо заспа. Султана дигна поглед към людете си  -  късно е вече, те трябва да спят, и Стоян, и децата й. Монахът негли разбра нейния поглед и рече с пречупен глас:

       -  Да вървим, добри люде, да почиваме.

       А Стоян, като дете, едва не го улови за полите на расото му:

       -  Говори, отче, разкажи ни пак за мъките и чудесата на светаго Йоана!

       -  Стига, стига вече  -  сви тъжно вежди монахът.  -  Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.

       Стоян Глаушев взе светилника и въведе госта насреща, в малката стая. Двете момчета останаха да спят тук, край огнището, а другите от семейството, както винаги, се прибраха в съседната стая.

       Беше вече дълбока нощ, тишина обгърна цялата къща. Ала в тая тишина все още звучеше гласът на монаха, отделни негови думи  -  не винаги ясни, но парещи като огън. Султана забеляза, че Манда, най-голямата й щерка, преди да си легне, стоя дълго пред иконостаса в ъгъла, кръстеше се и се молеше: никога преди не се спираше девойчето тъй дълго пред иконата. Най-малката щерка на Султана легна и сега между нея и Стоян. Султана усети, че детето не спи, тя се приподигна, наведе се ниско над хубавото му лице и при едва доловимия зрак, който идеше откъм прозорците, забеляза, че то се усмихваше със затворени очи. То изеднаж промълви:

       -    Какви големи и бели ръце има той…

       Султана не разбра тия думи, както не ги разбираше и детето, което ги изрече, но тя смътно долови техния далечен истински смисъл и се скара със сподавен глас на малката хубавица:

       -  Спи, Кате, спи!

       Малката Катерина, която през цялото време тая вечер следеше като забавна игра движенията на ръцете на монаха, бледото му лице, движенията на устните му, преливащия се и припламващ блясък на очите, се обърна към баща си и вече заспиваше все тъй усмихната. Стоян, който досега се боеше да наруши тишината в стаята, въздъхна, без да се помръдне в леглото  -  унесен, цял тръпнещ от неизпитано вълнение, от болка и сладост:

       -  Страдал за бога светецът, мъчил се… Кацва ти птиче на рамото  -  продължи той с изяснен глас,  -  пей и ти говори, а ти сичко му разбираш, като…

       -  Съмва се веке, кога ще спиш!  -  прекъсна го Султана сърдито.

       Не спеше и Лазар в съседната стая. Тежки железни чукове блъскаха и кънтяха в гърдите му, ковяха гореща, разжарена мед: „Ние сме многоброен народ! Залив от безбрежно славянско море! Но сме прости и невежи, и роби, та дори и словото божие ни е тъмно, защото го чуваме на чужд език! Ти си вкусил от чуждата отрова! В тебе е поселена чужда душа! Фанариотите ни заблуждават! Отвори очите си!...” Дълго седя Лазар Стоянов в леглото с напрегнат до болка поглед в тъмнината. И кой знай по кое време беше през нощта, той задърпа брата си, който спеше до него:

       -  И аз ще стана калугер! Ще ида в Рила-манастир.

       Кочо веднага се събуди:

       -  Още ли не спиш?... Утре работа ни чака.

      И пак заспа, дълбоко, спокойно.

       Утихна домът на майстор Стоян Глаушев, ала досегашният покой в тоя дом беше нарушен и започваше в него нов живот.

*

       Рано на другата сутрин цялото семейство на Стоян Глаушев се събра пак в стаята с огнището. Монахът уми лицето си, помоли се тихо пред иконостаса и всички го чуха, когато прошепна:

       -  … мир и благодат на тоя благочестив дом…

       Преди да си отиде, той извади една малка щампа на Йоана Рилски и я подаде на Султана:

       -  Сложи я в иконостаса си и нека свети Йоан бъде закрилник на челядта ти.

       Монахът задържа ръката на Лазар в големите си бели ръце:

       -  Ти не си спал спокойно тая нощ. Не бой се. В благородните и чисти вълнения човешката душа се пречиства. Тук нося аз две книги и ще се разделя с тях заради тебе. Чети ги и препрочитай ги…

Вярвам, че семето ще падне на добра почва.

       Приближи се, подтиквана от майка си, и Катерина  -  най-малката щерка на Стоян Глаушев. Монахът задържа и нейната ръчичка в ръцете си и каза, като на себе си, с наведени очи:

       -  Боя се за тебе и за всички, които ще те срещнат… Запази я, боже, от грях и да не става оръдие на греха. Да бъде цвете с благоуханен дъх…

       Рилският монах ходеше из Преспа като сеяч из разорана нива. И където минеше, след него се надигаше тих, неясен шепот ту в плаха, ту в радостна тревога…

       Едвам-едвам се дочуваше в тоя отдалечен край екът на голямата Кримска битка. Още по-глухо отекваше в сърцата на поробените раи надеждата за спасение. Още преди да почне войната, през града мина дива турска и арнаутска орда със зелен байрак. Два дни преспанци стояха заключени по домовете си, примрели от робски страх. Башибозукът вилнееше, разби порти, ограби дюкяни. Нямаше кой да обуздае войнствената му ярост срещу беззащитната рая... Oтмина и дълго не се чу нищо за войната… Някъде по Черно море, при Синоп, руските кораби бяха разгромили турската флота…

X

       Времето минаваше незабелязано на Преспа… някъде бяха станали революции, съдбоносни преврати, свободният човешки дух отбелязваше епохални завоевания, свободните народи по света се вълнуваха, въодушевени от смели идеали, воюваха храбро за повече щастие, а тук, в тоя загубен, забравен кът на мрачното царство на султаните, едвам достигаше далечният, замиращ отзвук на отминаващите събития като вълна, която тихо приплисва пустия бряг, тласната от порива на стихваща буря…

       Лазар внимателно затвори книгата… Лазар беше учен човек. Четеше и можеше да говори гръцки, знаеше и славянско писмо, а като вземеше да пише  -  сякаш нижеше ситен бисер. И по лицето му се познаваше, че живее повече с душата си, макар да беше още много млад… Той работеше в дюкяна на баща си и работеше с усърдие, ала виждаше се, че чуковете му натежаваха, пък и Стоян го държеше по-свободен… И Стоян, и Султана, и всички, които го познаваха, бяха решили, че той ще стане свещеник.

       Когато Лазар отвореше уста да каже нещо, толкова млад още, всички млъкваха да го слушат…

       -  Заправихме църква, но ето, не върви. Четвърта година веке стоят основите й разкопани като зинал гроб. Сриват се и се затрупват, като нищо да не е било, а цел народ бе тръгнал църква да гради там. От султана имаме позволение да градим, но каймакаминът тука не дава, не дава мютесарифинът, валията, що молби, що клетви, що рушвети! Народ сирак сме ние и като не можем сами да си свършим работа, никой нема да ни помогне.

       -  Докато беше жив Климе Бенков, бог да го прости, имаше кой да върши църковните работи  -  каза Султана.  -  Откакто умре той, сичко спре.

       -  Климе Бенков  -  размърда се Стоян.  -  Силен мъж беше, но млад си отиде… Харно казва Лазе, ние сме клети сираци. Е, да има некой от майка роден, да поведе народа…

       Лазар потрепна, дигна глава да каже нещо, ала нищо не каза. Нямаше смелост да изрече думите, които сами дойдоха на езика му, да нададе вика, който изведнъж се надигна в гърдите му:

       „Аз ще поведа народа, аз, аз!

XI

       Колкото повече душата на Лазар се обръщаше към светлината  -  да бъде просветен, да бъде чист, смел и силен,  -  толкова повече се гневеше на общото примирение и покорство и се въоръжаваше със смелост да заговори един ден, да стори нещо, да поведе той, Лазар Глаушев, покорния народ.

… 

       Неделя беше…

       Младият момък не беше на себе си, нищо не виждаше, нищо не чуваше, сива мъгла се разстилаше около него и една страшна пустота и тъмнина в ума му.

       -  Благочестиви християни  -  започна той с глух глас, дори и сам не чу гласа си, сетне напрегна сили и викна: - Братя!

       Усети как настъпи пълна тишина в малката църква  -  всички го слушаха и нямаше връщане.

       -  Кръстим се и се молим секи божи празник, но верата не ни е много голема. Нека ми е простено от стари и млади и от сички тука свещеници, но ще кажа, че верата ни е слаба. Казано е, че со силна вера сичко ще постигнеш и планина ще преместиш от едно место на друго, а ние оставихме четири години да зеят като отворен гроб основите на новата наша църква… Кой започва да гради дом с уплаха и трепет, а радостта ни требва да бъде сто пъти по-голема, че сме започнали да градим наша си църква, наш общ, народен дом. Кому вършим зло и от кого ще се боим? Да идем там, братя, да продължим започнатото и ще изсъхне, ще бъде проклета ръката, която ще се дигне да ни попречи.

…

      Сетне всички  -  мъже, жени, деца  -  се втурнаха да работят нетърпеливо и с голямо въодушевление.  

…

       Наложи се да се копае отново  -  църквата трябваше да влезе три аршина в земята. Излезе тогава една приказка и се разнесе из целия град:

       -  Това е знак. Да се знай, че църквата е градена в тъмни, робски времена, в обща неволя.

       И пак Лазар Глаушев изрече тия думи.

Текстът е публикуван със съкращения.

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

ТРЕТА ЧАСТ

НАРОД СЕ ПРОБУЖДА

ВЕТОРОТ ВЕЕ, ВАРДАР ЛЕЛЕЕ!

НА КРАЙ НА СЕЛО, ВАРДАР НА БРЕГОТ,

МИ СЕ СОБРАЛЕ МАЛКИТЕ МОМИ  -

ПЕСНИ МИ ПЕЯТ, ОРО ИГРАЯТ.

ОТ ПЕСНИ ГЛАСИ  -  ТАНКИ ВЕТРОВЕ  -

ВЕТОРОТ ВЕЕ, ВАРДАР ЛЕЛЕЕ!

НАРОДНА ПЕСЕН

ДОЙДЕ ВРЕМЕ

ДА РАЗВИЕ ТРЕНДАФИЛО

ТРЕНДАФИЛО, КАЛЕМФИРО

И РАННИО БЕЛ БОСИЛЕК,

РАЗМИРИСА СЕТА ЗЕМЯ,

СЕТА ЗЕМЯ РУМЕЛИЯ:

ОТ БИТОЛСКО ДО ПРОЛЕПСКО,

ОТ ПРИЛЕПСКО ДО ВЕЛЕШКО,

ОТ ВЕЛЕШКО ДО СОЛУНСКО.

СЕ РАЗБУДИ И НАРОДОТ

ОТ СОН ТЕЖОК И ТЕМЕН…

НАРОДНА ПЕСЕН

I

       Катерина Глаушева събираше като матица девойчетата от махалата, които вече се момееха. Те идваха при нея да поработят заедно, да се посмеят, да попеят, да споделят невинните си тайни. В грубата домашна работа Катерина бързо се уморяваше и отчайваше, макар да беше голяма чистотница, но умееше с голямо изкуство да плете кенета, да вези на гергеф, пееше хубаво, беше сладкодумна и дръзка в приказките и шегите си. И беше хубава  -  дребничка като майка си, но стройна, гъвкава като фиданка. Катерина беше хубава, но още по-хубава от нея беше Ния, дъщерята на Аврам Немтур. Евгения Аврамова, с две-три години по-възрастна от Катерина, беше прочута хубавица. Имаше смесена кръв  -  майка й беше влахкиня или гъркиня и Аврам Немтур на времето я доведе от Лерин. Деветнайсет години тя не му роди дете, сетне роди Евгения и два дни след раждането умря. Аврам не се ожени повторно, макар да беше още млад тогава. Не можеше да забрави жена си и прибра овдовялата си самотна сестра да гледа детето му. Евгения растеше при много нежни грижи, макар без майка, и израсна такава, че веднъж Катерина каза на другите девойчета, техни общи дружки, освободена от завист и ревност:

       -  Толкова е хубава Ния, че като я гледам понекогаж, хваща ме страх!

       Девойчетата притиснаха глава до глава:...

       -  … Баща й ще я омъжи в Битоля или в Солун, за нея нема мъж в Преспа.

       -  Е, то не се знай…  -  отвърна Катето със загадъчна усмивка.

       Между Катерина и Ния, край тях двете и в цялата китка от съседски девойки, които дружаха, Божана, щерката на Климент Бенков, беше като невенче, като паричка или теменужка, а пък Стойна Нунева, като магарешки трън, разцъфтял се, корав и бодлив  -  едра, кокалеста, с твърди коси, с дебел, момчешки глас.

       Стоян Глаушев бе докарал в двора си чешма, която шуртеше непрестанно в мраморно корито, и момите седяха най-често край чешмата през дългите летни следобеди под сянката на една круша и на една млада лозница, която се разлистваше буйно по високото си скеле.

       Неочаквано на портата се показаха Кочо, Лазар и един от калфите в дюкяна…

        На чардака се показаха Раца, Кочовата невеста, с бебето си на гърди, и Нона  -  смутени, уплашени от виковете на Катерина,  -  показа се и Султана и бързо слезе долу:

       -  Какво… Ти си се ударил, Лазе… Как си се ударил?

       Тогава всички чуха гласа на Кочо:

       -  Поле си ногата с разтопен бакър.

       -  Не се плаши, мамо  -  продума Лазар с отпаднал глас…

II

       През тия две години Лазар Глаушев заякна и възмъжа, разхубави се. Остана си тъничък, но поизрасна, рамената му се поразшириха, изправи се и здраво въртеше чуковете в бащината си работилница. Зави дълги, тънки мустачки, широкото му чело блестеше под тъмни коси, винаги сресани на път, между веждите се бяха вдълбали две бръчки, а това беше от книгите, които четеше. Той не отклоняваше от нищо и пред никого погледа си, който понякога изглеждаше остър и дори тежък, може би поради двете бръчки, що сключваха тънките му вежди. Четеше и препрочиташе много книги  -  нови и по-стари, славянски, по християнската вяра, и гръцки, и руски, а най-често прелистваше Библията. Като знаеше толкова много и за всяко нещо можеше да каже по някоя дума, стана по-смел, по-разговорлив. И може би тъкмо това беше светлината, която сияеше в очите му, по цялото му лице  -  тая сила, която напираше в младото му тяло, и голямото му знание за вярата, за реда в църквата, за природата и живота, за небето и земята, за разни чужди земи и народи, за цялото отоманско царство, за славяните и гърците, за минало и преминало, голямото му знание, смелостта му за всичко и душевната му бодрост.

       …

       Като остана Лазар Глаушев година и две в работилницата на баща си, той виждаше как всички са недоволни, как всички се оплакват, макар да кипеше работа от тъмно до тъмно по цялата чаршия.

       … преседя два пъти до късни полунощи и написа на един голям лист хартия десет наредби за еснафите в Преспа: всеки еснаф да се сдружи в отделна дружина, за да може с общи сили да се защитават интересите на всички и на всекиго поотделно; да се наредят отделни продавачници, за да може всеки стопанин на работилница да получава най-добра цена за стоката си и да не губи излишно време; кой празник ще се празнува и кой няма да се празнува, за да има повече работни дни и всеки да знае кои му са дните за пълна почивка; как да се държи майсторът към калфите и чираците си, а и те как да се държат към него, как да се плаща, за да получи всеки според труда си, как да се съдят и наказват непокорните, грубите, несговорните. Лазар даде на по-грамотните от младите си другари да препишат тия наредби на други листове, които разнесоха из цялата чаршия. После се предаде покана до всички първомайстори, майстори и по-стари калфи да се съберат в първия неделен ден, след църковната служба, на общо съвещание в елинското училище, дето беше по-широко. Като видяха преспанци общата полза от новия задружен живот, заговори се за всичко, що беше общо:

       -  Народът, еснафите, требва да влезат в общината. Та само чорбаджиите ли ще решават и нареждат общите народни и църковни работи?

       И един ден, когато наместникът се качваше за общинската стая, видя на вратата на долната стая окачена в рамка бяла хартия и на нея беше написано с големи красиви букви: НАРОДНО ЧИТАЛИЩЕ „ПРОСВЕТА”. Наместникът отдавна бе проговорил на преспански, а и в църквата понякога пееше на славянски, прочете надписа и още веднъж го прочете със стиснати зъби.

III

       Новата църква беше за чудо и за приказ. С розов бигорлив камък беше градена и с препечени тухли  -  ред камъни, два реда тънки, червени тухли  -  нашарена, нагиздена като в най-стари времена, с вити прозорци и сводове, с три врати. Едва на края на третата година се сложи на високия й покрив големият железен кръст. Три години я градиха преспанци, с много мъки и пламенна вяра, колко пъти прекъсваха по принуда и пак отново захващаха  -  и всеки камък, всяко дърво се пренасяше и слагаше на мястото му с ръце, с любов и с воля да стои здраво там за вечни времена. Сетне преспанци месеци наред идваха да гледат новата църква и не можеха да й се нагледат, да й се нарадват, че беше толкова хубава и беше тяхно дело, постигнато с труд и мъка. Сега те се трудеха да я украсяват, носеха какви ли не дарове  -  злато, сребро и коприна, и най-бедният донесе чифт чорапи или риза, или дървено масло и восък, а което не беше нужно за църквата, превръщаше се в пари. Донасяха се икони, свещници, кандила, пангари, всеки еснаф подари по една икона на своя светец покровител за големия иконостас и всеки по-богат дом гледаше да се отсрами достойно, та зограф Томе и синовете му работеха без почивка, и златарите в града също правеха все сребърни кръстове, ръце и нозе, и венци за иконите. Няколко влашки родове преселници в града  -  все богати търговци  -  докараха чак от Беч два билюрени полилея. Църквата засия в още по-голяма хубост. За освещаването й дойде сам владиката от Битоля  -  за пръв път идваше той в Преспа, откакто беше Пелагонийски владика.

       ...

       Най-сетне пристигна в Преспа прочут майстор, на име и презиме Рафаил Клинче, а преди него още долетя и славата му: дървото било като восък в ръцете му. Събраха се общинарите с наместника и епитропите, дойдоха и други от чорбаджиите и някои от еснафите, повикаха и Лазар Галушев  -  да има барем един и от младите. Дойде и майсторът в общината и го гледаха с почуда всички събрани там. Особен човек беше той  -  висок и мършав, с бяло, сухо лице и румени бузи, а още по-румени бяха устните му под дълги, провиснали мустаки; челото му беше изпъкнало, възлесто, а главата му отзад беше сплесната, очите му бяха много хубави, големи, тъмни, с дебели, чупнати в ъгъл черни вежди. Беше малко приведен напред, с много дълги, силни ръце, не можеше да се заседи спокойно на едно място и току мотаеше по всичките посоки дългите си ръце. Не беше стар човек, нямаше повече от трийсет години, но беше предивременно позастарял и като да тежеше постоянно на рамената му някаква голяма грижа… Той изглеждаше сърдит, неспокоен, беше дързък в погледа и в приказката си…

       Тогава майстор Рафаил припряно, с треперещи пръсти (пръстите му все потреперваха) затърси в широкия си тъмночервен пояс и извади оттам неголям, продълговат вързоп. Бързо, похватно развърза мека копринена кърпа и дигна в ръката си немного по-голям от една педя дървен кръст, който засия над главите на всички събрани тук.

       Кръстът беше от бледожълто, зеленикаво дърво, тънка и сложна плетеница от всякакви църковни знаци, писмена и фигури и сякаш беше изплетен не от дърво, а от тънки копринени или златни нишки  -  така прозрачен, лек и сияещ изглездаше той в ръката на майстора.

       -  Чужд съм тука и не желая да живея по ханищата. Намерете ми некоя къща, само една стая ми требва и да ми готвят по малко храна. Общината пък  -  изви поглед нагоре майсторът  -  ще ми праща секи ден, ама секи ден, по две оки хубаво, силно вино… Не мога без вино!... Това ми е проклетията…

       Лазар Глаушев, който през цялото време мълчеше и наблюдаваше майстора, сега стана и се обърна към наместника:

        -  Ако почтеното събрание ми позволи, аз каня негова милост да дойде да живей засега у нас. Има место у дома и ако му е приятно, ще ни бъде гост, докато се настани негде по-добре.

      Когато малко по-късно Лазар Глаушев въведе госта в бащиния си двор, първа ги посрещна Катерина. Майстор Клинче много се смути, като видя хубавата девойка.

IV

       Лазар още понакуцваше, но от няколко дни отиваше редовно на работа в дюкяна на баща си. Стоян го приемаше без охота  -  беше му син и трябваше да работи нещо, неприлично беше такъв мъж да стои със скръстени ръце, да ходи из града като безделник. Лазар ставаше рано сутрин, заедно с баща си и Кочо, напрягаше сили да бъде казанджия и не беше от телесна слабост  -  наякна и той, възмъжа,  -  но работата му в дюкяна не вървеше, както у другите. Все ще забрави нещо, ще прескочи нещо, все той ще се удари, ще се нарани, а ето че си поля и ногата с разтопен бакър и за малко не осакатя. Не му беше дадено да бъде казанджия дори колкото на най-малкото чираче в работилницата, колкото и да беше усърден…

       -  Що думаш, Лазе!... Що не идеш да поприказваш с наместника, пък иди и при владиката в Битоля. Да те запопят, сине.

       -  Не съм аз за свещеник, майко. Как да ти кажа по-ясно… човек не сичко може да каже с дума… Мене друго ме тегли. Искам да направя добро на народа… Да го изведа нашироко… И аз самият искам да излеза некъде нашироко и да живея хубав живот. Да науча и другите, и сички. Ето майстор Рафаил… свободен човек, силен.

       -  Не ми харесва мене тоя човек, Лазе. Защо го доведе у нас? Кажи му да си намери другаде место. Цели седмици веке е у нас. Пияница. Потаен, гледа като вълк. Мълчи и като не му харесва яденето, оставя ти го така. И много се заглежда в Катето. Ти му кажи да си върви.

       -  Поканих го и сега не мога да го изпъдя. Ще почакаме, докато си намери друго място. Не го харесваш, защото живей за себе си и както си знай, не държи за никого. Това е хубавото в него, че е свободен и от нищо не се бои. Аз не искам да живея като него, но искам да бъда свободен като него. Да науча и другите да бъдат свободни…

       -  Не те разбирам, синко, не ми е ясна приказката ти.

       …

       -  Да можех да събера около себе си целия народ и да мога да му кажа какво трепти в мене, да го поведа некъде нашироко. Едно знам сигурно, майко, и ми е съвсем ясно: да прогоним фанариотите от училището и народът да се учи в свое училище, на свой език. Фанариотите ни учат по своему, те изкривяват, осакатяват и ума, и езика ни. Те не ни учат на здрава наука, а ни учат как да станем гърци. Те не искат да отворят очите ни, а да ги затворят. И децата се измъчват в училището, като учат на чужд език. Старите училища са по-добри за нас, но в них науката е малко… друго, ново училище ни е нужно, като елинското, и още по-хубаво, но да бъде наше.

       -  Ами стани ти даскал, сине. Щом не искаш да се запопиш, стани даскал и учи децата по наше. Кой е по-учен от тебе в Преспа!

       -  Нели виждаш, майко, аз искам да стана учител на целия народ…

V

       Аврам Немтур заговори на гръцки:

       -  Нужен ми е един верен човек… да седи в дюкяна ми тука… Помислих за тебе. Какво ще кажеш?

       Лазар почака търпеливо, докато свърши Аврам Немтур приказката си, и сетне попита на преспански:

       -  Стрико Авраме, защо ми говориш на гръчки?

       -  Наш, дебелашки език…

       Лазар едвам се въздържа да не му каже, че той, чорбаджията, приказваше на гръцки наистина дебелашки, грубо, с много грешки.

       -  Секи требва да тачи майчиния си език, стрико Авраме, какъвто и да е той, а нашият език не е дебелашки и си е хубав за нас.

       Старият чорбаджия погледна госта си изкъсо: „Я го гледай ти него!” И кой знай какво се тъкмеше да му рече, но се чуха наблизо бързи леки стъпки, шумолене на фъстан и в стаята влезе Ния с широк поднос в ръцете си, цяла облечена в жълта коприна, гологлава, а в косата й беше затъкнато жълто цвете. В широката мрачна стая лумна жълт пламък, затрептя пред очите на Лазара, заслепи ги и той не усети, не видя как си взе сладко от подноса и пи вода от шарена стъклена чаша. Смути го и чернилото по пръстите му от работилницата  -  не се измиваше лесно то,  -  но не знаеше де да дене ръцете си. Гъст мирис на розово масло го задушаваше. Сега пак стана тъмно в стаята и насреща седеше чорбаджи Аврам Немтур. Да, и Ния беше тук, но тя пак се скри някъде. Лазар въздъхна  -  да си поеме въздух, да освободи гърлото си, сухо и стиснато до болка. Той искаше да отговори на стария чорбаджия дръзко, предизвикателно. Заради езика му, лошия му гръцки език, и заради цялата му горделивост.

       -  Слуга нема да стана никому, стрико Авраме. Аз чукам в дюкяна на баща си редом с последния му калфа, но той ми е баща. Ти си помислил, че и при тебе мога да се главя, но имаш грешка.

       Аврам Немтур го гледаше мълчаливо, с омекнал, малко учуден поглед. Сетне погледът му се отклони към вратата, дето изчезна Ния, и остана тъй старият чорбаджия някое време замислен.

       Лазар стана. Аврам Немтур не го спря.

       Изведнъж от шубрака изскочи Ния, посегна, улови го за ръката и го придръпна встрани  -  да не ги виждат от къщата в дъното.

       -  Защо отказа!... Не разбираш ли, не разбираш ли?...

       Очите й бяха огромни  -  тъмни бездни, да го погълнат, жълтото цвете в косите й блестеше ослепително, ръката й гореше върху ръката му. Той потъваше в тъмнина и блясъци, бореше се да се задържи и глухо отговори:

       -  Остави ме. Нищо не мога да ти кажа сега… нищо…

VI

       " На едно пазарище в некой си град гледат людете седи на шиник един калугер. Минава един човек и пита калугера:  

       -  Що има под шиника?

       -  Нищо   -  отговаря калугерът и върти очи, а брадата му като на козел.

       Минава друг човек, пита и той:

       -  Що има под шиника?

       -  Нищо нема  -  отговаря калугерът.

       Минават и други люде, питат и те, а калугерът седи, не става и с две ръце натиска шиника. Вижда се, той крие нещо. Както са се спрели там неколцина по-смели мъже, споглеждат се, разбират се, хвърлят се върху калугера, бутват го на земята, подигат шиника. И какво виждат: лежи там, под шиника, целият наш народ ни жив, ни умрел, едвам диша.”

       Лазар млъкна. Стотина чифта очи го гледаха, без да трепнат.

        Лазар и Андрей Бенков останаха сами:

       -  Слушай, Лазе  -  започна Андрей и се чувстваше как тежи, както винаги, всяка негова дума, обмислена, честна,  -  ти ми си като брат. Още откакто се нарани, мисля за това, говорил съм и с мама, а сега ще ти кажа и тебе: бащиният ти занаят не е за твоите ръце, ти нема да станеш казанджия. И мене много не ми върви, Лазе. Татко, бог да го прости, ми остави добра работа, само да я подкара човек, но аз немам смелост. Не да лъжа, не да крада, но ти знайш какъв беше баща ми  -  ще преброди три каази, нема да спи, нема да яде и ще намери добра стока на добра цена. Аз съм друг човек. Залавям се за сичко, колебая се, боя се. Крадат ме и ме лъжат, не мога да държа за своето, както требва. Отдавна мисля, сичко съм премислил и ще ти кажа: ела да работим заедно. Двамата ще вършим по-добра работа. Ти си по-куражлия от мене и по-работлив си от мене. Като братя сме живели досега, като братя и ще работим заедно. Каквото спечелим, ще го делим пак като братя. Чакай, чакай, после ще ми отговориш. Ти нищо нема да ми вземеш, моето си остава мое, но каква полза от капитал, с който не се работи. Ще работим заедно и не се знай кой кому ще помага повече. Кажи сега ти, да те чуя.

       -  Да поговоря с нашите…  -  продума колебливо Лазар.  -  Да ми дадат, ако могат, някоя пара, та да влеза като ортак според това, което ще внеса в общата работа.

       -  Лазе, сега немаме нужда от повеке капитал…

       -  Но как така, наготово да  дойда…

       -  Не е наготово, Лазе. Ще работим и двамата. Нели виждаш какво е, аз сичко ти казах. С тебе крила ще ми пораснат.

       -  Добре  -  каза отеднаж Лазар.  -  Има само едно и нема да отстъпя от него: ако даде бог да спечелим, ти ще вземеш три дела, аз ще взема един дел.

       …

       Погледнаха се и двамата мълчаливо, със засмени очи и едно и също име тежеше на устните им: Божана (сестра на Андрей Бенков).

       „Тя ще се омъжи за тебе и ти ще ми станеш истински брат”  -  казваха очите на Андрей Бенков.

       „Тя ще стане моя жена и ние ще бъдем истински братя”  -  казваха очите на Лазар Глаушев.

VII

       Лазар Глаушев излезе от двора на Бенкови скоро следобед. По стихналата улица не се виждаше жива душа. Лазар бързо я прекоси и влезе в техния двор. Тихо беше и тук, и в целия град в ранните часове на горещото лятно следпладне… Лазар пристъпваше бавно край къщата, колебаеше се дали да отиде при майстора. Едно далечно и неясно смущение, неясно преди малко, сега все по-властно обхващаше душата му… Лазар излезе от гостолюбивия дом на приятеля си възрадван, облекчен, сит душевно и телесно, a сега отново се пробуждаше приспаната, тревожна мъка. Бързо се заличиха в паметта му, пред погледа му топлите майчински думи на Бенковица, светлият, прекрасен образ на Божана, заглъхна и бодрият, пропит с обич глас на Андрей. Те седяха и четиримата около трапезата, беше му леко и радостно, и четиримата бяха доволни, щастливи  -  едва преди няколко минути, а сега изглеждаше кой знай кога е било. Най-напред се надигна, като кипнала отрова, горчилката от обидата на чорбаджи Аврам Немтур, а след нея растеше, напъваше да пръсне гърдите му другото, по-важното. И наеднаж се разтвори с остра болка цялата рана, от край до край, кървава, огнена и сладка с болката си: НИЯ. Образът й изпълни погледа му, ярък, близо пред него  -  да я докосне с ръка; очите й, възмургавото й лице, косите й, тънката, разголена шия и цялата в жълти пламъци  -  жълтата копринена дреха и цветето в косите й като блеснала звезда през черен облак. Лазар машинално избърса с две ръце потеклата по лицето му пот и сякаш да заличи от погледа това ослепително видение, той прошепна като изплашено дете:

       -  Спаси ме, господи, помилуй ме…

       Наблизо, сякаш в ухото му, той чу познат глас  -  глух, почти шепот, но дълбок, страстен и напиращ с голяма сила да преодолее нещо, да прониже:

       -  Вервай… Вервай! Сичко ще дам, не се боя от нищо…

       Лазар понечи да се върне, но в същия миг неочаквано иззад ъгъла изскочи сестра му Катерина. Изненадана, изплашена до ужас, тя се вкамени на мястото си. Сякаш бягаше от някого, смутена, зачервена, с разчорлени коси, сега лицето й като да се обля в алена кръв… но веднага се овладя, погледът й се съсредоточи… Тя видя, че брат й беше разсеян, зает със свои грижи. Нищо не бе чул, нищо не подозираше.

       -  Дойдох да прибера съдовете от обеда на майстора. Требва да ги измия.

       И отмина… Лазар не знаеше, че Султана не даваше да влизат в стаята на майстора ни снаха й Кочовица, ни Нона и още по-малко Катерина…

       Майстор Рафаил го посрещна със зъл, недоверчив поглед…

       -  … работя когато ми дойде отвътре, та празник ли е, делник ли е   -  не искам да знам. Аз и нощно време ставам, когато ми дойде и вземе съня от очите ми… От виното човек гори и става силен, безстрашен. Без огън нищо не става и самото божие слънце е огън…

       Художникът преглътна сълзите си, за миг като че искаше да каже още нещо, но тръсна глава и се наведе мълчаливо над работата си.

       Лазар отиде и седна на камъка до чешмата… Той искаше да задържи мисълта си около художника, със страх да не би да дойдат другите му мисли…

      -  Kаквото и да е, аз нема да стана зет на Аврам Немтур. Той е народен предател и изедник, а аз държа за народа и сто пъти повеке, отколкото за себе си. Какво ще кажат другарите ми, като ги уча секи ден едно, а ще отида да се поклоня и да целуна ръка на Аврам Немтур! Няма да се опозоря аз пред цела Преспа… Не искам и никак не мисля за богатството му… И пак не е това  -  кой какво ще рече,  -  ами аз искам да бъда добър, чист човек.

       Султана беше много горда с Лазар, който излизаше все по-напред между всичките мъже в Преспа, и както чуваше и по своему разбираше, делеше мегдан с най-силните между тях. Тя почти се бе примирила с мисълта, че той няма да стане свещеник или учител, и какво, щом ще застане един ден пръв в целия град. И ето, ако се ожени за Ния… С поласкано майчино честолюбие тя реши да спре засега дотук. Но само засега. Той, милият, гледа само на една страна и не вижда как тя, неговата майка, ще му помогне с един скок да излезе пред всички други. Колкото и да е умен  -  дете е още той, нейният Лазе. Нека мисли той повече за народа, тя пък мисли повече за него самия и само за неговото добро. Чорбаджи Аврамовата щерка го иска, а и той я иска, вижда се. Другото е лесно. Тя млъкна, но няма да остави да загасне огънят, който утре пак ще раздуха; тя знаеше благотворната сила и на горчивите лекове и защо ще жали детето си, което трябваше да оздравее съвсем от младежката си незрелост!

       -  Сирота Ния… Тя ще се погуби по тебе, Лазе!

       Тя погледна сина си: ударът й бе сполучил. И каквато беше вече леко приведена от годините и от непрестанна работа из къщи, тя пристъпи към него, протегна ръка и го погали по лицето, каквото беше сега  -  измъчено, разтъжено тъкмо от нейния удар…
       ...

       Лазар премълча, че бе видял Катерина да излиза от стаята на майстор Рафе…

VIII

       Приказката на Лазар Глаушев за калугера и за шиника се разнесе из целия град. Людете разбираха по-лесно такава ясна дума. Приказката попадна в съзнанието на повечето преспанци като ярък лъч. Проясниха се отдавна затъмнени спомени, припомняха се по-нови случки, които бяха отминали и биха били скоро забравени, а всички виждаха с прояснени очи какво беше днес: на една страна те, народът, които носеха едни и същи имена, говореха на един и същ език, еднакво мислеха, еднакво знаеха, еднакво живееха във всичко, и срещу тях  -  чуждият наместник, владиката и далечният патрика, пришълците власи и неколцина като Аврам Немтур; народът, те всички под шиника, и калугерът седнал на него. Повече нямаше да бъде така. Шиникът беше дигнат.

       Но в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно. Всяко нещо преживяваше своето време. Повече от четири века тия люде бяха се учили на търпение, на тих, прост живот, с хляб и вода хранеха тялото си, имаха само една здрава опора  -  земята, над която се трудеха. Те живееха с всички болки на сърцето, не беше заглъхнал в тях и вечният копнеж за щастие и радост, но тъй  -  ничком на земята, потъмнели като нея, безименни, покорни роби. Векове бяха минали и нищо велико не бе се случило в живота на тия люде, на целия този народ… едва-едва някой от тия бедни, прости люде ще надигне глава да погледне, да се покаже над хилядите покорно сведени глави през петдесет, през сто или повече години. Те мереха и помнеха времето през цели векове според бедствията и епидемиите, които ги сполетяваха… Идеше ново време, ала малцина бяха, които ставаха да го посрещнат… Така бяха живели от векове, но вече се пробуждаха, борбата вече започваше, макар все още в робски страх. Идеше ново време за всички…

IX

       Лазар Глаушев се отдаде на новата си работа с голямо усърдие. Най-напред те тръгнаха с Андрей Бенков да закупуват заедно храни  -  новият търговец да свикне и да улови изкуството на новия занаят.

      …

      -  Народе!  -  викна Лазар… -  Народе! Днес искаме ние своето право! Стига са ни наричали стадо и овци безумни, наричат ни, а и ние сме си досущ като стадо. Ключът на църквата ни е в ръцете на един чужденец; чакаме той да ни отвори и ние влизаме. Общинската кесия е пак в негови ръце, той бърка в нея и пребърква. Ами откъде дойде той, кой го покани, кой ни го изпрати и стои тука години и години, а ние вървим след него като стадо от безумни овци? Е, стига! Дай ти, човече, ключа на нашата народна църква да си бъде в наши ръце, дай да погледне в кесията народна що влиза и що излиза!...

         -  Шиникът, шиникът!  -  викна друг някъде откъм вратата.

       - Имаме църковна община, там седят десетмина почтени  стари люде и решават за църква, за училище, за сички народни работи. Но има там и друг един, чужд човек, който реди сичко по своему и другите го слушат покорно. Така стават грешки след грешки, защото чуждият тегли само на своя страна. Ако взема сега да ви заговоря на гръчки, никой от вас нищо няма да разбере. А в църквата ни се пей повеке на гръчки и никой  нищо не разбира. Имаме едно старо училище на наш език, но за него никой не се грижи. Имаме друго училище на елински език и сички грижи и попечения са за него. То е народно, защото за него само се харчат народни пари. Народно е по парите, а не по науката в него… Ако горе, в общината,   -  посочи Лазар,  -  седеха други люде, които да милеят повеке за своето, а по-малко за чуждото, грешките щеха да бъдат по-малко, а народополезните дела щеха да бъдат повеке. Горе требва да седнат по-народни люде.

        …

X

       В новата община влязоха Андрей Бенков и четирима други от еснафите, останаха също хаджи Захари Милчев и друг един от старите чорбаджии, двама от свещениците и наместникът. Избраха се трима от по-младите да се грижат за училището  -  тук влезе и Лазар Глаушев…

       Успокои се Преспа и народът се радваше, но за късо време.

       …

       Страхът в сърцето на народа още не беше изчезнал и людете не се решаваха да дадат пълна воля на чувствата си, колкото и да им беше омразен владишкият наместник и гласът му в църквата. А един ден неочаквано пристигна в Преспа и самият владика. Той извърши тържествена служба в новата църква, ходи при каймакамина, сетне събра в общината всички по-първи люде. Говореше кротко и смирено, за да позамае недоволния народ, но и заплаши непокорните, като каза все тъй кротко и смирено:

       -  Нашият баща, султанът, признава само една християнска църква и който се дели от нея и се бунтува срещу нея, бунтува се и срещу него, срещу нашия господар и баща.

       Настана голямо смущение сред всички събрани там… Тогава стана Лазар Глаушев и отговори:

       -  Ние не се бунтуваме срещу султана… а искаме своето право. Ние не сме гърци и наше право е в църквата ни да се пее и служи на наш език, църквата ни и всичките народни работи да се редят от наши люде. Ако не можем, владико свещени, да се разберем като християни, по християнски с тия, които ни пречат и се месят в народните ни работи, тогава ще дигнем глас и молба покорна към нашия милостив баща султана. Той е справедлив и ще чуе народния глас и молбата народна.

       …

       Каймакаминът пристъпи да ги погледне през прозореца и не скри сега радостната си усмивка: гяурите се караха и техните кавги пълнеха с грошове джобовете му. Пък и падишахът можеше да спи така по-рахат.

ДИМИТЪР ТАЛЕВ

ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

КОРЕНИ И ГРАНКИ

                                               Сеймен шетаф три години,

                                               тебе нищо не ти рекоф, 

                                               ама сега ке ти речам:

                                               да й кажиш на золва ти

                                               да ми чува две яболки,

                                               що ги крие во пазува,

                                               що ги роса не росила,

                                               що ги сонце не видело,

                                               що ги ветър не повеял,

                                               що ги очи не видели,

                                               що ги рака не фатила.

                                                                  Народна песен

                       

-  Даваш ли, даваш, балканджи Йово,

Убава Яна на турска вера?

-  Море, войводо, глава си давам,

Яна не давам на турска вера…

Народна песен

I

       За сватбата на Нона къщата на Стоян Глаушев се изпълни с люде. Това беше повече заради Лазар, от почит към него.

       Женската сватба започва още в началото на седмицата и повече минава в грижи и приготовления, в невесели прощални обичаи и знаци или в такива, които говорят и показват какво бреме очаква младата девойка, след като се раздели от майчино и бащино крило, след като се откъсне от венеца на дружките си и влезе в чужда къща… Веселбата започва едва в съботата срещу неделята, продължава до някое време през нощта и малко нещо на другия ден, неделята, докато дойдат сватовете на младоженеца, за да отведат капналата от умора и обляна в сълзи невеста в църквата и оттам в новия й дом…

       Стоян Глаушев сложи голяма трапеза… Октомврийските нощи все още не бяха много хладни и трапезата за мъжете сложиха на двора, само жените останаха да вечерят по стаите и на чардака, а младите пък бяха навсякъде. По двора светеха пет-шест фенера с лоени свещи, а негли повече осветяваха трапезата едрите ярки звезди, които бяха слезли от черните дълбини на небето да погледат сватбата. Сетне, като минаха и трите сватбени гозби  -  четвърта даваха само богатите или които нямаха голяма челяд,  -  сватбарите се раздвижиха и по трапезите останаха само по-старите, които си дояждаха и допиваха безкрай… За свое удоволствие неколцина младежи разтарашуваха плевнята и дърварника на Стоян Глаушев, струпаха сред двора дърва и съчки, запалиха буен огън. Звездите се дръпнаха високо горе в небесните тъмнини, нощта сключи черен свод над Стояновия двор, високият пламък бясно се дърпаше и мяташе да се откъсне от земята и всичко наоколо затрептя, заигра в лудо безредие от светлини и сенки…

       Изправи се край огъня и гайдарят… Най-весел от всички беше домакинът Стоян Глаушев и той насърчаваше всички да пият още вино, да пеят и да викат, да се радват и лудуват… На едната страна на огъня се завъртя мъжко хоро, на другата тропаха моми и невести с немирни очи и пламнали бузи…

       Лазар ходеше между гостите, всекиму ще каже някоя приветлива дума, подхвърляше закачки на младите, наливаше вино в изпразнените гърнета и панички, подвикваше на доброволните прислужници  -  все негови другари от читалището, препасани с шарени сватбени престилки  -  да не забравят никого от гостите…

       Лазар бе забелязал, че Катерина тая вечер беше не по нрава си тиха, замислена, тъжна. Такава промяна можеше и да не се забележи у другиго, но личеше у Катерина  -  всякога весела и закачлива, дори невъздържана в лудориите си и сега, когато от една-две години се момееше. „Това е заради майстор Рафе”  -  помисли си Лазар. Всички вкъщи казаха да поканят и него на сватбата, само Султана отсече:

       -  Не!

       Султана подозираше, че Катерина е в някаква непозволена връзка с резбаря, че той я примамва, и тя бдеше над щерка си с очи и нокти. Откакто Рафе Клинче излезе от къщата й, тя не даваше на щерка си нито да надзърне сама вън от портата…

       Лазар и Божана останаха сами… И защото мислеха един за друг, те не смееха да се погледнат. Не биваше да стоят сами тук, в сянката, из града вече ги одумваха, но не можеха да се разделят. Лазар чувстваше нежното девойче толкова близо до себе си, само да подигне ръка и ще се докосне до него, и тих, сладостен трепет изпълваше гърдите му.  Вътре в него бликаше и се изливаше извор, а нейният светъл, ласкав поглед проникваше като слънчев лъч дълбоко в избистрената струя; край нея беше спокойно и радостно, тя отстраняваше всички грижи и тревожни мисли, като светилник в тъмна стая, усмиряваше сърцето, което се блъска и мъчи. И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва…

       Той пак тръгна между гостите… 
       Внезапно  -  сред общата врява и дудукането на гайдата  -  се чу остър писък и Лазар позна гласа на Катерина. Той се спусна нататък, момичетата бяха пак там, но Божана лежеше на земята с приподвити колена, както е била отеднаж покосена… Катерина побърза да донесе светлина. Бенковица избърса с мокра кърпа кръвта по лицето на Божана и под нежната й брадичка. Лазар и Андрей излязоха на чардака. На хоризонта отсреща месечината бе дигнала сребърното си ветрило, а все още криеше лице зад планината, която се бе изправила като черна стена далеч оттатък града. Откъм Глаушевия двор се дочуваше глуха врява, гайдата бе млъкнала. Двамата мъже мълчаха.

       -  Ти знайш ли от каква болест умре баща ми?

       -  Немой, Андре, остави това… Ще й мине.

       Влязоха при болната…

       Лазар пое дъх издълбоко, зачерви се, жилите по слепите му очи набъбнаха на синкави възли.

       -  Няма да умреш  -  потрепера гласът му, но сетне стана плътен и звучен:  -  Като оздравейш, ще те поискам да ми станеш невеста.

       …

       

       Черният свод над Глаушевия двор бе изчезнал, бледи и далечни трептяха звездите по ведрото октомврийско небе, жаравата сред двора тихо светлееше, едвам мъждукаха в лунния блясък фенерите по двора…

       Лазар отиде да заключи портата и тъкмо посегна с големия ключ  -  някой бутна едната й пола и се блъсна в него Катерина, като да я хвърли върху него някакъв вихър, задъхана, разчорлена…

       По лицето на Катерина нямаше капчица кръв и още повече сега срещу месечината. Тя гледаше брата си като безумна с тъмните си очи, които блестяха студено и остро…

       -  При майстора бех. При Рафе.

II

       Сватбите бяха най-желаните тържества и веселби, когато тия люде, живели от векове в робство и всякакви насилия, освобождаваха, доколкото можеха, сърцата си да вкусят по-буйни радости и удоволствия. И пак страхът никога не изчезваше напълно от тия робски сърца  -  страх дори и от голяма радост, колкото чиста и невинна да беше тя. Само понякога, само някои по-силни люде или по-лекомислени утоляваха тая вечна жажда на човешкото сърце да тупти буйно и свободно в смели, парещи като огън желания… Страхът сковаваше, тежаха и веригите на доброволно приети закони и на узаконени, наследени от векове обичаи и схващания, пък и предразсъдъци за ред, обноска, за почтеност и житейска мъдрост…

       Лазар не спа тая нощ повече от час или два… През цялата безсънна нощ той се бори с мислите си за Катерина и за самия себе си. Нощното приключение на най-малката му сестра засегна чувството му за нравственост, за чест, за ред, честолюбието му и братската му ревност, боеше се за Катерина, за майка си, за цялото семейство, не знаеше дали да скрие пак лекомислената постъпка на девойката и докъде бе стихнала тя, как би могъл да я предпази или вече да я спасява… 
    ...
     Дали бе изрекъл обещанието си пред Божана от все сърце, свободно? Не го ли изрече прибързано, от жал към болната девойка, не беше ли някъде скрито в съзнанието си убеден, че тя няма да живее още дълго, та искаше да я утеши, да я зарадва… Той не можеше честно и почтено да се свърже с Божана, щом мислеше толкова много за друга девойка, за Ния, и тъкмо нея ли трябваше да мами, нея  -  Божана,  -  това чисто и доверчиво девойче, да я мами той, Лазар!...

III

       Тая година първият сняг падна много по-рано, далеч преди Божик, и опитни люде предсказваха, че зимата ще бъде дълга и люта…

       Султана като да се върна отнякъде… Не бива да оставя тя работата с Божана Бенкова да стане непоправима. Нали си знаеше какъв е Лазар, щом застане на едно място. Обича тя девойчето, жално й е за него, сиротото, ама тук не е до жал и до обич. Утре то може две къщи да почерни… Не, тя ще запази своя Лазе, ще застане между него и Божана, докато е още време… Той е упорит и силен, но тя ще надвие силата му и пак с женска сила…

       Катерина сега пък клонеше повече към Божана, но се виждаше, че майка й крои нещо за Ния, и тъй, от любопитство и от дяволия, намисли да улесни старата. Тя изтича при Ния и съобщи на дружката си, че майка й се кани да ги посети днес-утре, да види лелята  -  чула, че била болна. С хитра усмивка на алените си немирни устни Катерина добави и не сваляше очи от дружката си:

       -  Мама ще дойде за тетка ти, но повеке май тебе иска да види, с тебе да си поговори.

       Ния кимна мълчаливо. През кадифено меката, топла мургавина на лицето й изби руменина и Катерина не се сдържа -  притисна жадно устни върху бузата й, вдъхвайки с разширени ноздри сладостното ухание на това младо, красиво лице. Ния я гледаше и като че ли не я виждаше. Тъмният й поглед тежеше от мисъл и тъга…

IV

       … Ния се спусна по широката дървена стълба и се показа долу, в трема:

       -  Повели, стрино Султано.

       Влязоха в добре затоплената стая с огнище… Султана обмисляше как да започне разговора за най-важното… Тя, хаджи-Серафимовата внука, някога бе се виждала в най-смелите си мечти ето досъщ такава, като Ния, хубава, млада, горда и свободна. Родила се бе в злато и коприна, да не познае никога грижа, ни яд, ни страх, щастливо, галено чедо на стар, богат род, живяла би като царкиня  -  та девойката идва на света само за радост, за хубост, за обич. Тя е светлината в къщата, буди нежност в сърцето и чисти мисли… А какво стана с нея, като осиротя още невръстно дете… Живот човешки! Може би защото изгоря в мъка и неволя младостта й, та и после, когато се родиха децата й, къщата й се напълни с люде, влезе в нея благодат, тя и тогава не преживя нито една своя радост с пълно, цяло сърце. Може би сега да влезе това девойче в дома й, като невеста на най-любимия от децата й, ще се зарадва и тя на своята оплакана и непрежалена младост.

       -  Ния, чедо, отдавна не си идвала у нас, та се поразтъжих за тебе.

 …

       -  У нас всички те милуват, Нийо  -  опитваше Султана почвата предпазливо, преди да стъпи направо.  -  Но може би не те тегли много към нас?

       -  Тегли ме, стрино Султано, драго ми е дойда, но се боя.

       -  Боиш се? От кого, сине?...

       -  Като река да дойда, може някой да ми затвори портата ви и да стана на улицата  -  усмихна се девойката, привела лице над плетивото.

       -  Кой, сине?

       Ния дигна очи към нея:

       -  Лазар.

       Султана не я погледна, за да не я смути и подплаши в смелостта й. Тя каза, топлейки набръчканите си ръце на мангала:

       -  Аз съм му майка, отгледала съм го, Нийо, и най-добре знам какво е в сърцето му. Нема да ти затвори портата ни той, ами повеке заради баща ти. Нещо се противят те двамата в общината и такива са мъжете: като тръгнат един срещу друг, могат да прегазят и каквото им е най-мило… Да си говорим като майка и щерка, мила ми си като моите родни щерки, Нийо, отвори си сърцето пред мене: искаш ли го ти моя Лазе?

       -  Да…  Само той и никой друг…  -  сетне двете тъмни зеници запламтяха по-меко, станаха сякаш по-големи, заляха се с обилна чиста влага. Девойката додаде с неизразима горест:  -  А той, а той?... Научих, че се сгодил за Божана. Обещал да я вземе.

       -  … Казал е на Божана от жал за нея. А сърцето му към тебе го тегли. Ето защо се мъчи. Ти, като си чула за Божана, уплашила си се. Ами ние с Бенковци ни дарове сме разменили, ни нищо. Казал само Лазе. А ти… бегаш. Не си знайш силата. Да те вижда по-често, нема да те забрави никога. Да знай, че го чакаш, при тебе ще дойде. Не ще устои мъж на твоята хубост, Нийо. Моят Лазе  -  заради баща ти, заради народните работи, заради людете. А ти си друго нещо. Там нема упоритост, нема сила, сичко от сърцето иде. Излизай по-често пред очите му.

       -  Той знай  - промълви девойчето.

       -  Знай, но ти нищо не си му показала, с нищо не си го притеглила. Той само знай. Накарай и баща си да се преклони малко. Ти си му едничка. Да не върви се срещу моя Лазе. Баща ти е, кажи му като на мене: само Лазе и никой друг…

       Нямаше какво повече да си кажат. Ния изпрати Султана чак до портата.  

V

       Тоя Божик Стоян Глаушев за пръв път облече дълъг кюрк от тъмносиньо сукно. Радваше се като дете на тая дреха…

       Лазар излезе от стаята и се приближи, следван от Бенковица. Божана събра всичките си сили и каза спокойно, твърдо:

       -  Лазе, знам какво приказвахте вътре. Благодарна съм на бога за тая моя радост. Годеж… не сега, още не. След една година. Да не се разгласява, за да бъдеш свободен. Не, не ме питай, Лазе! Размисли и ще познайш, ще разбереш от какво се боя и сичко.

*

       Днес, на първия ден на Божик, и тежката порта на чорбаджи Аврам Немтур стоеше отворена…

       Ния влезе при баща си, седна мълчаливо на ниско столче до малките прозорци с железни решетки и шарени завеси, четири един след друг, от вратата до другата стена. Оттук се виждаха чардакът, дворът, отворената порта и улицата, оголелите дървеса по дворищата нататък, покриви и комини и планината далеко отвъд…

       Събираше смелост да заговори с баща си, подбираше думи. Да му каже всичко за Лазе Глаушев, да му каже да я омъжи за него…

       …

       -  Ти ме попита дали не съм избрала некого. Аз ти казах, тате. Никой друг.

       …

       Някой се мярна на двора… Девойката излезе да посрещне стария хаджия.

       -  Не съм влизал в твоята къща, Авраме, откакто почина домакинката ти… хе, кога беше то  -  поглади дългата си бяла брада хаджи Захария. Гласът му звучеше дълбоко, тържествено.

       Влезе Ния с голям поднос, изслуша благословиите на стария хаджия и си излезе. Чорбаджи Аврам бе подхванал отдалеко, но сега изеднаж отсече:

       -  Виде ли щерката ми?

       -  Видех я. Жива да ти е и здрава.

       -  Отиваш ли да те пратя стройник за нея?

       -  Отивам  -  зарадва се хаджията.  -  Не съм го правил друг път, но за твоята щерка отивам. Къде?

      Аврам Немтур помълча малко, сетне рече:

       -  У Стоян Глаушев. За сина му Лазар.

       Хаджи Захария Мирчев подскочи, хлътналите му очи светнаха през надвесените бели вежди, младежка руменина се показа по восъчното му лице:

       -  Ето, ето, ето… Авраме, брате! Тая сутрин сам бог отвори сърцето ми. Негов глас беше, милост да му е: иди у Аврама! Ти искаш Лазар Глаушев за зет?

       -  Да. Нели ти казвам.

       Хаджи Захари се прекръсти един път, два пъти, три пъти…

       …

*

       Не мина повече от час време, хаджи Захария Мирчев се върна по същата улица. Не се връщаше той, а тъмната му сянка, облечена в неговата празнична руба…

       Ама дали беше така наистина? Или неразумният момък…

       Лазар рече:

       - Каквото и да е, в неговата къща нема да влеза, да е цяла от злато и елмази. Всеки ще каже: предаде се за хубава жена и богатство. По такъв път съм тръгнал и ще вървя, нема да се отбия от него каквито и съблазни да ме теглят. Познавам аз чорбаджи Аврам, нема да го привлека и обърна, а той иска да ме привлече и да ме погуби. Е, разбирам: щерката си ми дава, голема чест ми прави, благодаря му. То е друго. Благодаря му за тая чест. Което ми каза, дедо хаджи, за щерката на чорбаджията, аз ще го забравя и от моята уста нема да се чуе. Сега ти виждаш що е и какво е и сам знайш какъв отговор ще занесеш на чорбаджи Аврам. Е, кажи му най-сетне, ако требва, че съм сгоден и ще се женя за друга девойка.

        Не стана нужда да говори много хаджи Захари, като се върна в стаята на Аврам Немтур.

        -  Отказа.

        Като да изля някой паница мляко по лицето на Аврам Немтур…

        На третия ден на Божик пред портата на чорбаджи Аврам спря кола с три коня. Качиха се в колата Ния и Аврам Немтур. Заминаха за Битоля  -  тъй, посред зима. След два дни чорбаджи Аврам се върна сам от Битоля, мрачен и зъл, не дигаше очи човека да погледне.

VI

       …

       Той отказа на Аврам Немтур да му стане зет и наследник, отказа с леко сърце и с поласкана гордост. А Ния? Много слаб беше срещу нея щитът му  -  връзката с Божана Бенкова. Той бе сънувал Божана само два пъти  -  болна, разплакана. А Ния беше във всичките му сънища  -  тук беше безсилен да я спре, да я прогони, да избяга от нея,  -  тя навлизаше в сънищата му, тя ги строеше такива чудни, хубави, ясни като някакъв друг живот и се събуждаше той не с натежало сърце от жалост, а премалял от наслаждение, разляло се по тялото му, пропило всяка клетка. Тя беше властна и любима господарка на душата му  -  той го чувстваше, ала разумът му, съзнателната му воля повеляваха, крещяха в него: ти трябва да я изгониш от душата си, от слабата си грешна душа, толкова склонна към наслади и суетна радост! Ния е дъщеря на Аврам Немтур  -  народен изменник и враг, по-омразен и от чужденеца владишки наместник…

       
       Преспанци трябваше да чакат отговор на своите харзовали, но бяха чакали вече доста дълго. Народната правда беше очевидна за тях и колкото и да им беше позната турската мудност във всяка работа  -  опасните врагове на тая правда бяха само фанариотите и погърчените като Аврам Немтур. Какво ще чакат още преспанци? Възмущението и нетърпението се надигна и накипя тоя път по-бързо, преспанци се готвеха не на шега да прогонят наместника от църквата…

       
       Възхищението към Лазар порасна… Той и не помисли, че сега си бе спечелил един наистина опасен враг… В гнева на стария чорбаджия беше и презрението му към преспанци, беше и чорбаджийската му надменност… Ден след ден яростта му надвиваше другите чувства… Той се скара немного предпазливо с хаджи Захария Мирчев, когото обвини, че не е запазил тайната на стройник. Поутихнала, мълвата около Ния сега отново пламна. Аврам Немтур не повярва на клетвите на стария хаджия и все пак сега гневът на чорбаджията съвсем се обърна срещу Лазар Глаушев.   

       …

      От Ния нямаше ни вест.

VII

       Майстор Рафе Клинче не се сдружи с никого в Преспа. Живееше като див звяр в бърлогата си… не пущаше никого в жилището си, което му беше и работилница…

И Катерина Глаушева влизаше в стаята му дебнешком, като крадец, неочаквано, за две-три минути или за два-три часа, винаги по тъмно… Еднаж Катерина дойде при него късно след полунощ и си отиде, преди да се раздени. Сетне цели два месеца не стъпи в стаята му, а през следващите дни дойде два пъти... Така те пазеха своята тайна.

        Преспанци свикнаха с художника…

       -  Аз съм тука и работя  -  казваше им Клинче.  -  Повеке не ви трябва да знаете. Ще покажа тогава, когато ще има какво да покажа. Дума съм ви дал, това стига.

 …

       Така той  -  нетрезвен, срещна Лазар Глаушев и се изправи срещу него разгърден, макар времето да беше доста хладно, гологлав, както никой друг не би тръгнал из града…

       Той поведе Лазар към жилището си…

       -  Дърво е, ще кажеш  -  чисто, благородно орехово дърво,  -  поддава се, послушно е в ръката ти, ножът ти е остър челик, ама това ли е, ако не му дадеш душа да оживей! Аз си знам как става това и как ме боли сърцето и какъв свърдел се вие тук, под челото ми, докато се откъсне това дърво от ръката ми като жива рожба…

       Изведнъж седна, опря лакти на колената си, навел глава като да очакваше удар, и гласът му прозвуча някъде дълбоко в гърдите му:

       -  Сестра ти Катерина…

       Лазар не беше изненадан, макар да усети как се изкачи към лицето му топла вълна… Връзката между сестра му Катерина, каквато я познаваше  -  буйна, дръзка, самонадеяна с хубостта, с младостта си,  -  и резбаря, какъвто го виждаше и сега, не изглеждаше никак чудна и беше по своему естествена…

       Рафаил Клинче отново почна, задъхвайки се, с разбъркани мисли, с натежал език, първата му дума изскочи като запушалка от гърлото:

       -  Отдавна веке ние с нея… Да можех да я поискам, както е ред, но майка ти не може да ме търпи. И аз съм такъв един човек, хвърлям се с главата надолу, в огън съм, немам ред, знам, не съм като другите, от чуждо место съм, кой ще ми даде дъщеря си. Ама ти ще ме разбереш и ти знайш какво е огън да гори в душата. Катерина ми каза, че не спиш по цели нощи, мъчиш се, и аз от неколко дни не мога место да си намеря. Рекох си, само той, Лазар, ще ни оправи, мене за нищо не ме бива, дяволът лесно ме примамва…

       Виждаше се, че беше изтрезнял. Той въздъхна и се изправи с ръце в скута си, очите му се къпеха в сълзи:

       -  Сирак израснах, немаше кой да ме поучи, кой да ми отвори път и така се втурвам ту на една, ту на друга страна, дръпна се, друго ме повлече. Сирак без никого и само мъка цел живот, мъка от чужди люде и още повеке сам от себе си. Ама искам да живея по-добре! Златен занаят имам, виждаш. Работя добре и не ме мързи. И пак, ако остана сам, така и ще си загина. Аз не съм пияница и не съм лош човек. Като видех Катерина и видех, че клони към мене  -  рекох си: тя ще ме оправи. Ще тури ред в живота ми, къща ще ми отвори. Виждам, че това ми липсва  -  некой да ме държи. Само тя  -  друг не може. И мене ми требва един свой човек, а досега се сам. Не беше редно, ще каже некой, разтурен човек си, развратен, ама само да знайш как съм я чакал да дойде и какво ми е, като не идва. Вервай ми, Лазаре… Сега, ако искаш, вземи ей тоя нож там, на тезгяха, и го забий тука, в гърдите ми. Нареди да се ожениме с Катерина, а ще ти кажа  -  тук гласът му се прекърши,  -  да ти кажа… иначе и не може веке, ние  с  нея сме като мъж и жена… тя е трудна от мене…  -  Ама … само аз съм виновен! Тя е същински ангел, чиста…

VIII

      В огнището тлееше огън, там наблизо беше сложен и светилникът. Султана разчепкваше вълна  -  нощно време не можеше да се залови за друга, по-ситна работа, очите й бяха отслабнали. На другата страна на светилника седеше Лазар…

       -  Не го искам аз, сине  -  наведе очи Султана над вълната в шепите си; в гласа й се долавяше огорчение, че той, Лазар, заставаше срещу нея заради резбаря. Тя продължи, без да спре работата си:  -  Дарба… Но какъв човек е той, нели стоя тука, у нас, толкова време и го познавам добре. Сичко можеш да очакваш от такъв човек и повеке зло, отколкото добро. Не е лош, с добро сърце е, но е глупав и нередовен човек. Не знайш утре какво ще направи, може да захвърли и дарба, и занаят. Тъй, както го повей вятърът, днеска едно, утре  -  съвсем друго. Нередовен човек и малко като завеян. Не си давам аз детето в такива ръце. И е ябанджия. Днеска тука, утре кой знай накъде ще хване. Ни сой му знам, ни село. Ама защо и ти, Лазе, не говоря ли право?  -  не можа да скрие тя огорчението си.

       -  … Тя, Катерина, ще го хване за юздите, нели си я знайме, тя ще го води, а той е като дете.

      -  Не, не  -  поклати глава Султана нетърпеливо.

      - Ех, майко, какво да ти кажа… Нема не, нема да. Работата е свършена.

       Султана отпусна ръце в скута си:

       -  Ама какво… Как свършена… Даде ли му ти дума, щом така говориш?

       Лазар изви глава встрани и не можеше повече да крие:

       -  Днеска говорих с него, заведе ме той у него, там… Те двамата се искат. Той сичко ми каза, плака, ръката ми целуна. Те двамата се искат, Катерина отивала при него скришом, ами да побързаме, да не излезе срамът наяве.

       -  Що говориш, Лазе! Катерина, наша Катерина!

       Лицето на Лазар гореше, той не посмя да погледне майка си, продължи:

       -  Те са като мъж и жена, макар да не са венчани. Тя е… той ми го каза… тя била трудна от него. Ето, казах ти сичко.

       Фитилът на светилника изпращя. Вятър тихо подсвиркваше в комина.

       -  Ох, майчице…  -  сухо, остро въздъхна Султана.

       Едва сега я погледна Лазар и трепна уплашен: лицето й отеднаж бе се стопило  -  жълто, тъмно, очите й бяха хлътнали под затворените клепки, като мъртвешка маска беше това лице между тънкия пригладен венец от побелели коси, брадичката й трепереше и тя се мъчеше да я спре, трепереха, люшкаха се и старите, набръчкани ръце в скута й.

       Лазар посегна да погали тия мили ръце… Стори му се, че тя ще дигне ръка да го удари.

       Полека-лека тя се съвзе…

       -  Господ и Света Богородица да я накажат, от сърце им се моля  -  започна тя с хриплив глас, но гласът й скоро се прочисти, закрепна. Тя говореше спокойно, с равен глас, като да беше сама в стаята, и думите й придобиха още по-голяма сила.  -  Какво ми направи тя, да бех родила камък, а не такава змия.

…

       -  Ами аз как не послушах ума си! Ти го доведе, аз пък требваше да го изпратя още на другия ден. И помислих, но заслепи ме дяволът, не го направих. Чужд мъж, а вкъщи две моми, и Нона беше, снаха млада. Проклет да е часът, в който влезе в къщата ми!

…

       -  Сега аз ще мисля и редя, аз съм майка. Вие сичките ще стоите настрана. И ти, и сички. Аз съм майка, огън да ме гори.

       Тя не спа през тая дълга предпролетна нощ… Чувала бе някога в това, що Лазар четеше по някой път гласно пред домашните си: грехът ражда грех!... Ох, Катерино…  -  и сълзите сами потичаха по лицето й. После бързо изсъхваха. Следваше по-лекото, но вече неизбежното: ще убие плода на греха със смъртен риск за грешницата. Нека бог я съди, ако вижда отгоре, нека той, строгият и милостивият, й покаже, нека я научи какво друго да стори не за да измие лицето на щерка си, а само да запази и нея, и целия си дом от позор. Това знае тя, на това я учи нейният ум и дано бог не я съди строго, когато един ден ще й поиска сметка. Но рожбата започва своя живот още от зачатието си в майчината утроба. Тя се готви да погуби една човешка душица. Прости ми, боже и майко божия! А как иначе? В проклетото майчино сърце, което никога не дава да страдат рожбите му, имаше още една надежда: може да не е точно тъй, както казва Лазар: тя ще разпита Катерина… да не сгреши, да не избърза, да не я излъже умът й, сърцето й се бореше… да не сгреши, да не я излъже умът й, човешкият й ум. Никога не бе се молила толкова горещо на бога, не бе имала толкова нужда от неговата помощ  -  тя, която винаги е била толкова силна и сигурна във всичко. Ама ето, по-лесно е било, макар и с толкова мъки да съградиш дом, да родиш и отгледаш деца. По-лесно е да вървиш по правия път, колкото и да е върл и стръмен…

 …

       Лицето на Катерина, по слепите й очи, около устните й  -  набъбнали, топли след съня и винаги готови да се засмеят,  -  започна бавно да бледнее, да изстива…

       -  Знам сичко. Искам и от тебе да го чуя.

       -  Да не бех го направила, немаше да ме омъжите за него. После се уплаших, не посмях да ти кажа.

       Султана трепна. Не очакваше такъв бърз, безсрамен отговор. Ръката й сега сама се дигна и тъй  -  наопаки  -  плесна грешницата. В същия миг остра болка прониза гърдите на Султана… Не тъй, не тъй! Та и тя, грешницата, сега носеше рожба под сърцето си. Ето какво беше мислила и премислила тая нощ, какво бе решила…

       …

       Щом излезе тя, Катерина сплете пръсти, стисна ги, изви ги до болка и в смътно за нея, невинно отчаяние отново проплака:

       -  Мили боже, колко страшно става!...  

*

       Малко по-късно тая сутрин  -  Катерина още не беше станала от леглото, а Лазар още спеше в стаята си  -  дойдоха да им съобщят, че току-що умряла Божана Бенкова.

       На гробищата Катерина Глаушева припадна. Но като плачеше и тъжеше толкова за Божана, тя плачеше и тъжеше за себе си, в ужас пред смъртта, която бе дошла, както й се струваше в някакво болезнено предчувствие, толкова близо до нея.

IX

       Минаха няколко дни, а Султана не предприемаше нищо за Катерина. Бе я обзел непреодолим страх сега, след смъртта на Божана Бенкова. Тя знаеше, че въпреки всичко ще изпълни решението си, но в страха си отлагаше ден след ден.

       -  Мамо, какво мислиш още за Катерина? До Поклади остава само една неделя. После ще стане много късно.

       -  Казах, никой нема да ми се бърка -  отговори тя, без да го погледне.

       Той, изглежда, се ядоса:

       -  Ще доведа един поп и нека ги венчай на бърза ръка. Така ще бъде по-добре. Каквото ни е дошло, ще требва да го понесем.

       -  Аз ще го наредя по-добре  -  стисна устни Султана, сетне добави:  -  Ако ми помогне бог и… дяволът.

…

       Малко по-късно Катерина я чакаше… с бледо лице, покорна. И като че ли това беше най-важното, Султана й се скара:

       - Защо не се обаждаш, щом си готова! На, изпий това  -  додаде тя веднага.

       Лицето на Катерина побледня още повече. Тя погледна разтрепераните ръце и пое бакърената паничка. Сетне смело я надигна и изпи гъстата течност. Лицето й се изкриви, една черна капка бе потекла от ъгъла на устата й:

       -  Ох, как горчи! Мамо, отрова ли ми даде да пия…

       През гърдите й мина огнена струя и се разля по цялата й утроба. Изведнъж каза:

       -  Майко… ако видиш, че умирам… кажи на Лазе да го доведе, още един път да го видя.

        …

      Мъките на Катерина бяха започнали. Тя се сдържаше да не охка, да не вика, но щом влезе майка й и затвори вратата след себе си, Катерина простена:

       -  Изгорех, майко… Като огън пълзи и надолу, по нозете ми… Дай ми малко водица.

       Гласът й беше отпаднал. Тя бе поизбутала завивката и ръцете й лежаха отгоре като пречупени…

       Катерина въздъхна. Султана премести светилника в ъгъла и сви нозе там, на пода, върху дебела мека постилка  -  ще седи тук, ще чака, ще бди. Тя преметна на шията си нишката на недовършен чорап, лъскавите игли заиграха между пръстите й, кълбото прежда се търкулна от скута й, но тя не го забеляза. Тихо беше из цялата къща. Болното дете в съседната стая плака дълго, скимтя и най-сетне утихна. Султана ясно чуваше дишането на Катерина, пресекнало, бързо, сухо. Най-страшното още не беше дошло. Помагай, господи, помагай, света Богородице…

       Не можеше да се отвори сърцето й да се помоли с цяло сърце на бога. Чувстваше срам пред всемогъщия, не бе му останала вярна докрай, а бе прибягнала до помощта на дявола. Струваше й се, че сега дяволът беше по-близо до нея. Бог не би одобрил да се убие заченат плод в майчина утроба  -  който е сгрешил, трябва да изкупи греха си, не да го крие. Бог беше много строг и тя потърси помощта на лукавия, но можеше ли да има вяра в него! Пресвета Богородице, ти си майка, смили се… Как да остави детето си в позор, и всичките си деца, целия си род; никой не би простил на младата грешница, една майка искаше да спаси детето си от людската жестокост. „Ето, господи, съди и пресъди…  -  чорапът бе увиснал в неподвижните й пръсти, ръцете й се отпуснаха в скута  -  съди ме, господи… Катерина е сгрешила в младежката си глупост, тя не е знаела що върши, какви последици ще има постъпката й. До края на живота си би носила своя позор, не ще посмее никого да погледне в очите, никой нема да й прости, всеки ще се поругае с нея. А никой не ще накаже мъжа, който е сто пъти по-виновен от нея. Срамът ще падне върху целата им челяд  -  продължаваше да се бори с мислите си Султана.  -  Не можех да приема и аз съм, която посегнах, накажи мене, господи, ако съм сгрешила, за да спася детето си…”

       В сърцето й се надигаше против волята й гняв против бога и в страха си пред всемогъщия тя се мъчеше да потисне тоя гняв, да го скрие и от себе си. Срещу божията справедливост тя издигаше своята човешка и майчина справедливост и любов, предлагаше най-сетне себе си за изкупителна жертва, ако трябва някой да бъде наказан, но ето  -  това беше: тя, майката, бе поискала да спаси неразумното си дете. В нов прилив на страх тя се прекръсти бързо три пъти  -  тя спореше с бога… Прости, господи, помилуй!

      …

      И страшно тихо беше в тясната стая, пламъчето на светилника светеше неподвижно. Султана се приближи до леглото с бързи, безшумни стъпки, наведе се над болната със затаен дъх. Катерина лежеше неподвижна, дишаше тихо, с полуотворена уста, зъбите й се белееха между засъхналите, напукани устни. Лицето й беше побеляло, очите й бяха затворени и се губеха в широки сенки, между тях носът й се белееше изострен, изтънял. Полека, предпазливо Султана подигна покривката откъм нозете й. Болната беше плувнала в кръв. Султана притегли наблизо съдовете и разни други вещи, които бе приготвила преди това, и се залови за работа. Катерина тихо охкаше и нямаше сили да се помръдне.

       -  Поолекна ли ти, чедо?

       -  Да  -  прошепна едва чуто Катерина.  – Леко ми е… спи ми се.

       -  Аз ще излеза малко, а ти поспи. То мина веке, сине.

       Зави с раздрана вреща една стара, очукана пръстена тенджера, дигна я внимателно под мишницата си, боеше се да не я разплиска. Надзърна в голямата стая, да не би да има някой там, дигна светилника с другата си ръка и излезе. Светилника остави в голямата стая, близо до външната врата, която остави отворена  -  да й светлее в тъмнината.

       Слезе долу в двора, огледа се. Тъмна, глухо тревожна беше предпролетната нощ. Полъхваше мирис на близка пролет. Не въздухът, а като че ли тъмнината беше осезаема, влажна…  В най-отдалечения ъгъл на градината тя дълго рови влажната земя. Осветеният четириъгълник на вратата и мъничкото пламъче на светилника се виждаха далеко, като през море от тъмнина. Тя забрави и страх, и живи люде, и тъмни, вражески сили, но меката влажна пръст не се поддаваше на мотиката, на ръцете й… Най-сетне премери три педи, дори и повече, сложи в невидимата яма тенджерата, която беше завита с врещата, и с разтреперана ръка направи отгоре й три пъти кръстен знак. Зарови я бързо, затъпка я добре, доколкото можеше в тъмнината...

       Върна се в малката стая със светилника в ръка, надвеси се над болната  -  тя спеше много тихо…     „Как се е унесла Катерина!”  -  едва мина през ума й и веднага потъна в дълбок сън.    

X

       Събудиха я някакви гласове, непознати люде се караха и викаха, после чу писък на току-що родено дете, слаб и жален. То било детето на Катерина, гладно било и голо, оставено вън, до стълбата, мокрил го студен дъжд, някакво черно куче се приближило да го разкъса, да го нагълта… Султана едвам подигна глава… Пламъкът на светилника подскачаше равномерно върху тънкото въгленче на фитила. Тихо беше навред, Султана не знаеше колко време бе спала и кое време беше, дългата нощ сякаш бе спряла и нямаше край. Тя стана, оправи фитила на светилника, наведе се над Катерина. Очите на болната бяха все тъй затворени и като че ли не дишаше. Побелялото й лице беше нашарено с още повече сенки, очите й бяха се откроили, бузите й  -  като залепнали под изскочилите скули. Султана докосна ръката й, студена като лед. Катерина отвори очи, но като че ли и това движение на клепките беше уморително за нея  -  толкова ясно личеше изтощението й.

       -  Ти ли си, мамо…  -  прошепна тя.  -  Скоро ли ще се раздени…

       -  Скоро, сине!

       -  … Не знам… дали съм още жива, или…

       -  То е от слабост. Ще ти донеса млекце. Утре ще ти заколя кокошка… Щом вземеш да ядеш, бързо ще се засилиш.

       …  Сърцето на Султана започна да се блъска бързо и твърдо, гърдите й кънтяха, преди още да мине през ума й най-страшната мисъл… Катерина пак бе плувнала в кръв  -  чиста, алена по белите отпуснати бедра. Султана стисна устни, напрегна ръце и цялото си тяло  -  да не треперят. Разшета се, разбърза се  -  изчисти болната, подмушна нова чиста постилка. Катерина сякаш нищо не усещаше. Кръвта й изтичаше…

         Борбата започваше отново. С кого  -  с бога, с дявола, със смъртта. Срещу тях беше само волята на една майка. Тя не помисли сега нито да моли, нито да проклина, нито да строи надежди. Трябваше само да чака, да се държи здраво на нозете си и да чака. Нужни й бяха големи сили. И още повече: да насърчава болното си дете, да го крепи и задържа в живот. Да се разправя и с другите домашни  -  Стоян, синовете й, снахата, която трябваше да държи най-далеко от Катерина  -  и тя беше бременна, можеше да се уплаши,  -  злият дух, който дебне и мъчи родилките, беше тук, вкъщи.

       Султана пак се опита да накара болната да пие от млякото и почти насила изля в устата й една-две глътки. Млякото ще я засили, ще помогне, ако има още отрова в тялото й…

       -  Остави ме, майко…  -  простена жално Катерина. Гласът й бе съвсем отпаднал.

       -  Не се оставяй да те надвие слабостта.

       Султана погали челото й. Студенината му прониза ръката й. Катерина не отговаряше, не се помръдна, не издаде никакъв звук, очите й бяха пак затворени. Отчайващо беше безразличието й към всичко наоколо, не се интересуваше от нищо, като че ли не беше от тоя свят.

       Нямаше ли край тая нощ? Да беше се разденило поне… Ето, пак плаче негде малко дете, вън, на двора. До стълбата или в градината. Колко жално плаче, с какъв слаб гласец! Дано не го чува Катерина…

       Чуха се тихи гласове вън, в голямата стая.

       Лазар каза, без да погледне майка си:

       -  Защо направи това, майко. Щом било толкова опасно, да беше останало така най-сетне. Ето, Катерина може да загуби живота си.

       -  Да  -  въздъхна Султана,  -  може… Мислех си, толкова жени пометат. Знаех също, че и много жени затриват живота си. Ако Катерина умре, нека секи ми каже: ти я уби! Направих го, а пък аз съм й майка. Никого нема да боли повеке от мене. Аз си знам колко ме боли и как се страхувам за живота й. Но и сега да требва да почна  -  пак ще го направя.  -  Тя дигна към сина си остър, мрачен поглед:  -  ... Кой както иска, така да ме съди.

       Тя се наведе над огнището, посбута огъня без нужда. Лазар мълчеше.

        Султана стана и отиде да види болното си внуче. Лазар я проследи с поглед и му се стори, че тя бе се сгърбила тая нощ. Кочовица и двете й деца спяха спокойно. Султана тихо излезе оттам и влезе при Катерина. Вече се зазоряваше.

       И остана да чака, докато се развидели по-добре. Против волята й  -  нямаше никаква власт над тях да ги спре, да ги прогони  -  в главата й нахлуваха мисли, които вледеняваха сърцето й, пред очите й нечиста сила разтваряше картини, които я ужасяваха. И все пак тя се ослушваше в тия жестоки мисли, чужди, зли, но пак нейни, заглеждаше се в страшните картини  -  тя мислеше, макар и не по своя воля, за мъртвата Катерина, виждаше я. И за мъртвата трябваше да се погрижи тя, която й бе дала живот, но защо сатаната бързаше да я мъчи, преди да дойде ангелът да вземе душата на детето й? Ох, проклета майка  -  никога да не постига децата това, което минава през ума и сърцето на майката, и тъкмо тогава, когато най-много ги обича, най-много ги жали. „Не бързай, сатано! Ако требва, ангелът ще дойде преди тебе. Или ти си дошъл мене да мъчиш, враго нечестиви. Мъчи ме, гори ме с огън и пъкъл, но аз нема да те пусна да стигнеш до нея…” Султана се стресна. Синя зора изпълваше стаята и сияеше, трептеше във всяка вещ. Тя бързо се изправи на колената си, посегна с разтреперани ръце, подигна завивката откъм нозете на Катерина. И охна без глас. Кръвта продължаваше да се изцежда. Обхвана с две ръце лицето на болната, допря ухо до устните й  -  дишаше, още беше жива!

       Султана опря свити пръсти на пода и бързо се изправи. Да  -  как не се сети по-рано: тая, която й даде отровата, може да й даде и лек! Туркинята, врачката… Тя се поприбра набързо и от чардака каза на Лазара, който още не беше излязъл в чаршията:

       -  Навъртай се тука, докато се върна. Гледай да не влезе невестата при Катерина.

       Колкото бързо дойде Султана да потърси спасение при врачката, още по-бързо се върна вкъщи, приготви лекарството. Напразно  -  лековитата билка не помогна.

       Към пладне Катерина промърда побелелите си устни и прошепна със сетни сили:

       -  Доведете го… искам да го видя…

       Това бяха последните й думи. Унесе се в сън от изтощение и вече не се пробуди. Когато би клепалото за вечерня, Султана видя, че тя бе угаснала  -  догоряла бе докрай свещицата на живота й. Султана сложи глава до главата на мъртвото си дете и тихо изплака всичките си сълзи, които бяха се набрали в нея през това мъчително денонощие. После пак се изправи на нозе като боец за последната битка.

       …      

       Бенковица каза:

       -  Изпратихме ние с тебе, Султано, две невести в гроба, без венци, без свирки и песни.

       -  Две главни сме веке ние с тебе, Бенковице, изгорели и черни довек.

XI

       … А за една нощ само пролетта пристигна, втурна се като закъснял сватбар…

       Тая година на Великден се яви и нещо ново в Преспа. Младите от читалището, разделени на две дружини, тръгнаха по къщите. Лазар Глаушев водеше едната дружина, а другата  -  Андрей Бенков. И двамата бяха загубили сестри скоро и не беше прилично да ходят по гости, ама те не бяха тръгнали да ядат, да пият по къщите. Никой не дигна глас да ги укори. Разбра се защо бяха повели дружини от къща на къща. Влизаха у чорбаджиите:  „Нека ни видят и чуят и те по-отблизо  -  каза Лазар Глаушев,  -  да не мърморят толкова против нас, да не ни наричат протестанти и фармасони и като не идват те при нас, ние ще отидем при тях...” ... Лазар или Андрей каже слово за народ и вяра, за църква и школо, за народна просвета, за братство и сговор.

       …

       Никога не  бе се събирал толкова народ по църквите, както тая сутрин  -  на Гергьовден. Богомолците, човек до човек, не стояха както други път, смирено и кротко по местата си, а току подигаха глави, въртяха очи ту на една, ту на друга страна, гледаха, оглеждаха, чакаха нещо да стане, пошушваха си тихо на ухо, рядко ще дигне някой ръка да се прекръсти, сякаш бяха забравили, че са в църква. Изеднаж  -  изглежда, не тъй както е било наредено и уговорено  -  някъде откъм главната врата, а може би откъм притвора вън, се чу висок глас, трепереше, но беше силен, та се чу из цялата църква:

       -  Не искаме… не искаме гръчки!

       Всички извиха глави към вратата, свещениците  -  всеки остана, дето беше  -  и всички надигаха бради нататък. Наместникът се случи в олтара, сега излезе на царските двери и людете се обърнаха пак всички към него. Той стоеше там с позеленяло лице…

       -  Не искаме гръчки! Не искаме! Стига веке!

       -  Не искаме гръчки! Не искамеее…  Долу! Вън!

       Наместникът се скри в олтара. Единствен срещу всички се обади Аврам Немтур, зачервен, посинял, махаше ръка и викаше нещо, но гласът му се губеше…

       -  Народе   -   викна Лазар Глаушев,  -  ние никого не гоним от божия храм и никому не ще направим зло, ама щом е наша тая църква, тука ще се служи на наш език!...

       И сам той запя с хубавия си глас…

       Службата продължи, но не свърши, както беше редно за такъв голям празник, тържествено и с набожна радост. Малко преди края й разнесе се шепот между богомолците:

       -  Заптии дошли вън, заптии…

       Лазар бе откаран направо в затвора…

XII

       В същия ден, в който Лазар беше освободен от затвора, чорбаджи Аврам Немтур получи писмо от Битоля: „Кир Авраме и зете, до тоя час Ния и сички сме добре със здравето благодарение на бога. Молим бога и за твоето здраве и благополучие. Ето, аз пак ти пиша за твоята мила щерка Ния… Тя е още замислена, макар и да се прави, че нищо не мисли, и повече си мълчи, но въздишката сама иде на устата й… А тя само за Преспа мисли…"

       Аврам Немтур прочете и препрочете писмото…

       На чардака се появи наместникът… Гласът му стана плътен, изостри се, като да заговори друг човек:

       -  Той, Лазар Глаушев! Няма ли го него, ще мирясат всички. Той стана овчар на стадото и плю в лицето ни, чорбаджи! Как ще се явя аз пред стареца в Битоля! Трябва да превием врата на тоя хаирсъзин, да покажем един добър пример на всички. И каймакаминът не смее да го държи в затвора. Да не е той, Глауш, ще отворим църквата и всичко ще тръгне, както преди…

       Чорбаджи Аврам не се помръдваше. Неясна, тъмна мисъл бродеше в ума му, дошла като ехо на думите на архимандрита. 

       -  Бог ми е свидетел, Авраме… в името на Христовата вяра и светата Христова църква…  -  Той отвори сега очи, побелели и влажни, и сякаш духом и телом се предаваше на чорбаджията, додаде с гърлен шепот:  -  Да го убуем. Да намерим някой турчин да го унищожи.

       Аврам Немтур не трепна от тези думи и в отговор изрече гласно мислите си:

       -  Лазар Глаушев… Исках да го направя свой човек, да го въведа в къщата си. Ти си чул: исках да му дам единственото си дете, да го направя по-близък и от роден син. Той се подигра с мене, поруга ме, стъпчи ме в калта, с нозете си. Опустоши къщата ми. Немам аз по-голем душманин от него. Да го убием, велиш, в името на Христовата вера и църква… Аз ще намеря кой да го убие!

      Пред погледа му се изправиха двамата млади турци…

XII

       Нападението се случи точно пред вратата на Стойна Нунева. Откакто беше умряла Божана, тя всяка вечер се спотайваше зад притворената порта и чакаше Лазара… Сега тя изскочи от скривалището си още в момента, когато Алията извади пищова си и го насочи към Лазар, но изстрелът я изпревари.

       …

       Изстрелът бе чут из целия град в тоя ранен час на тихата нощ. И още преди да се раздени, всички знаеха, че е ударен Лазар Глаушев.

       Около час или два по-късно една тълпа от двеста-триста души, повечето млади люде от еснафите, се струпаха пред жилището на владишкия наместник…

       Тълпата се насочи към битолския път, помъкнала сякаш и колата ведно с архимандрита и двата й коня…

       -  Изгонихме фанариотина позорно.

XIV

       Дванайсет дни се бори Лазар Глаушев със смъртта… На дванайсетия ден от раняването му той каза на майка си, а гласът му едва се точеше  -  слаб и тънък като паяжинка:

       -  Майко, тетка Бенковица донесе мед, а? Иска ми се тъй, направо от питата…

XV

       Аврам Немтур знаеше, че никой не ще преследва Алията…

       Турчинът се приведе към него:

       -  … мой Али реши да замине за Стамбул. Ама пари му трябват...

       Чорбаджи Аврам се позамисли, сетне извади кесията си и наброи на турчина пет лири:

       -  Ето, агъм, за Али тия пари. Половин работа свърши, половин хак получава…

       През нощта Аврам Немтур беше изкарал вече първия си сън, когато чу няколко изстрела…

       Преспанската чаршия гореше… Аврам понечи да навлезе сякаш в самите пламъци. Спряха го. А там, в огъня, чезнеше цялото му богатство. Изведнъж той викна, всички го чуха:

       - Алията! Той…

      И падна. Пренесоха го вкъщи като мъртъв труп. Още същата нощ получи втори удар. Схвана се цялата дясна половина на тялото му и дясната половина на лицето се изкриви, езикът му надебеля.

*

       Ния се върна от Битоля на третия ден след пожара.

       - … Си… си…

       Да, тя разбра: те бяха вече сиромаси.

       …

       Ния забеляза, че в градината бе се разтворила една закъсняла трендафилова пъпка. Откъсна я още неразцъфнала добре, зави я в тънка кърпа, везана на гергеф, и я подаде на леля си:

       -  Занеси, тетко, това цвете на Лазар…

       Към края на лятото Аврам Немтур получи трети последен удар. Ако имаше двайсет или трийсет души, които го изпратиха до гроба му…

 *

       Измина една година от смъртта на Аврам Немтур, а Султана Глаушевица като че ли това бе чакала.

       -  Време е веке, Лазе, да си вземем Ния за тебе…

       За втори път хаджи Захари мина като стройник между къщата на Аврам Немтур и къщата на Стоян Глаушев.

       Глаушевци решиха да дигнат сватбата след Божик. А Рафе Клинче срещна един ден Лазар и му рече:

       -  … без ръце ще остана, ама за твоята сватба иконостасът ще бъде готов!

XVI

       Сватбата на Лазар Глаушев и чорбаджи-Аврамовата щерка събра много люде в църквата  -  мъже и жени, канени и неканени. Любопитно беше да се погледат тия младоженци  -  познаваше ги целият град. Чест и гордост беше за някои да бъдат сватове на тая сватба. Жените шушнеха и мърмореха, макар да бяха в църква. Какво ли нямаше да се разкаже и преразкаже за Лазар, за Ния, за чорбаджи Аврам, за неочакваната смърт на Катерина, за Божана, която умря като годеница, за старата Глаушевица. За хубостта на младоженката не се говореше  -  хубостта й се виждаше, но по венчалното й облекло ахкаха всички жени: все в коприна, сърма и скъпи кожи. Които бяха видели, разказваха за многобройните и редки, скъпи вещи от чеиза, който бе изпратила чорбаджи-Аврамовата щерка в дома на младоженеца. И едно истинско чудо имало между тия вещи: стъклена ламба  -  първата газена ламба в Преспа. В глухата врява на жените звучаха тържествено и провлечено църковните сватбени песнопения...  

       На новия иконостас шест полукръгли колони разделяха царските двери и другите две врати на олтара, други две такива колони опираха до стените от двете страни на иконостаса: осем по-малки колони между тях преграждаха кръжилата на десет икони, високи по два аршина. Всяка от тия колони, по-големите, както и по-малките, беше обвита на спирала с преплетени дъбови и лозови клонки и по тях назъбени листа, жълъди, извити лозови мустачки и гроздове, тънко нарязани, издълбани  -  струва ти се, ако подухне ветрец, ще затреперят и зашумят листа и клонки. Тук и там по клонките накацали птички, готови да подскочат на съседното клонче, или сгушени там, чудни някакви птички с дълги, разперени опашки, виждат се и оченцата им. На всяка клонка, в елипси, по два образа на светци. На горния край на всяка колона венци и китки, цветя и листа, над вратите над всяка от десетте големи икони проточени плитки от цветя и листа, горният пояс на иконостаса също преграден с две такива плитки по цялата му дължина, а между тях редица от по-малки икони. Долу, под всяка от големите икони, също такъв венец  -  кръжило за по-малка икона. Всички тия цветя, листа и клони, венци и китки по целия иконостас лежат върху тънка, ситно издълбана дантела от най-чудни плетеници.

       И на крайната колона до стената тук се виждаха между клоните и листата две елипси една под друга и в тях бяха издълбани два образа. … бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерина Глаушева…

       Показа се и образът на Рафе Клинче  -  как е дигнал чук да удари длетото в другата му ръка… А отдолу надпис: „Преспа град. М. декември. Лето госп. 1864.” 

Текстът е публикуван със съкращения.

Към зрелостниците: 

Бъдете лидери в това, което сте избрали и ви предстои!