ЧОВЕКЪТ И ВЯРАТА

АЛТЕРНАТИВНА ШКОЛА ЗА ЛИЧНА ИЗЯВА
СОФИЯ, УЛ. ГЕНЕРАЛ КИРИЛ БОТЕВ 5
 ТЕЛ. 0889887871

Човекът и вярата

                                                                     Есе   

      

       Стихотворението „Вяра” на Никола Вапцаров с всеобхватната си жизненост е искрена прослава на вярата и на човека, който я притежава, съхранява и съществува чрез нея. Ако животът и човекът невинаги изразяват справедливост и благословеност, то вярата е най-истинският път към тези висши ценности, в които героят е убеден. Той ги открива в бъдещето, накъдето го води вярата му.

       Творбата сякаш настоява човекът и вярата да се разглеждат като неделими величини. Бихме могли да се запитаме какво е човекът, а какво вярата, но във „Вяра” тези понятия не съществуват поотделно. Те образуват неразривна цялост във всички аспекти на живота, а всеки от тях води към „дните честити”.

       Възможно е да се противостои на безрезервната вяра на Никола-Вапцаровия герой, но без успех. Тя е „бронирана здраво в гърдите / и бронебойни патрони за нея няма открити! / Няма открити!”. Поредното повторение в лирическия изказ категорично предпазва вярата от спорове, обвинения, неуместни въпроси или действия („Неуместно!.. Не струва!”), като тя звучи отново и отново приповдигнато-убедително така, както и в настояването, „че утре ще бъде/ живота по-хубав, / живота по-мъдър”. Повторението е не само израз на вълнение, но и убеждение, че човекът и вярата са се обединили именно заради бъдещия живот, който ще надвиши и песента с хармонията си („Животът ще дойде по-хубав / от песен, / по-хубав от пролетен ден...”, Никола Вапцаров, „Песен за човека”), ще награди хората, които напълно заслужават това. 

       Вапцаровият човек е силно пристрастен към своята вяра. Тя за него е не само отстоявана, изстрадана позиция, тя е най-силното му оръжие срещу „грубите /лапи/ челични” на живота.

       Животът във Вапцаровата творба присъства многообразно, което е потвърдено и от правописа на малката и главната буква: живот, Живот. 

                               

                               Дори да умирам,

                               живота със грубите

                               лапи челични

                               аз пак ще обичам!

                              Аз пак ще обичам!

                                               …                

                                          За него – Живота –

                                          направил бих всичко. –

                                          Летял бих

                                          със пробна машина в небето,

                                          бих влезнал във взривна

                                          ракета, самичък

                                          бих търсил

                                          в простора

                                          далечна

                                          планета.

             

       Изглежда, че животът е усещане за тук и сега, за мен, за най-близките ми, които обичам, но и за онова, което е по-голямо от всеки отделен човек и едновременно състоящо се именно чрез него  -  Вселената, видяна като простор и откривателство. Нейният огромен мащаб бързо е овладян и присвоен в усещането за „приятния гъдел, че още живея, че още ще бъда” и така съотнесен с естеството, с природата и с първите стихове на творбата:

                               

                                     Ето – аз дишам,

                                     работя,

                                     живея

                                     и стихове пиша

                                     (тъй както умея).

       Няма нищо по-важно от естествения ход на нещата. Човекът е успокоен и изминава своя път в работа и в творчество, възприето като обичайност и ежедневност. Има обаче и едно признание  -  „с живота сме в разпра”, „с живота под вежди / се гледаме строго”, и разведрящо обръщение към „ти”  -  опонент или съмишленик, съвременник или потомък  -  „но ти не разбирай, / че мразя живота”. Възклицанието „живота със грубите / лапи челични / аз пак ще обичам! Аз пак ще обичам!” с повторението, съдържащо се в него, категорично противостои и побеждава предположението, изказано в „мразя живота”, но със своята реторичност не намеква ли повече за бликащ ентусиазъм или за крепящ оптимизъм, нужен на човека като щит в борбата с живота?

                               С живота под вежди

                               се гледаме строго

                               и боря се с него,

                               доколкото мога.

       Тук разсъжденията влизат в спор с вече категорично заявената убеденост, че е „неуместно”  -  дори невъзможно  -  да бъде атакувана вярата. Заглавието на творбата – подобно на безкомпромисен воин защитник  -  не допуска пробив в нейната монолитност. Героят не е усъмнен във вярата си! Той я брани с нестихващ плам и поглед към бъдните дни. Бъдещето е въображаем свят: „Блести небето, въздухът блести! / И дишаш, дишаш толкова свободно! / И сам не вярваш, че това си ти.  - / Лори погледна другия в очите, / (те бяха толкова детински днес)…” (Никола Вапцаров, „Сън”). Предположението „и сам не вярваш, че това си ти” или че трябва да си дете, за да живееш в своите утопии, които правят светло, чисто и красиво детството/бъдещето, не прави ли вярата по-истинска, защото нелек е пътят към нея? „Дните честити” са толкова изключително правдиви! Възможно ли е? Жертвата в името на правдата и свободата не допуска съмнение, защото "да умреш, когато / се отърсва / земята от / отровната си /  плесен, / когато милионите възкръсват, / това е песен, / да, това е песен!" (Никола Вапцаров, „Писмо” – „Ти помниш ли / морето и машините…”).

       Да търсим истинността на вярата в истинността на бъдещето ни подхлъзва не само защото трудното настояще е това, което поддържа вярата, но и защото вярата е много по-голямо понятие   -  може да се види извън времето, като надвишаваща минало, настояще и бъдеще   -   като абсолютна величина.  

      Ако благодатното бъдеще не се е състояло и Ви се иска да извикате с крясъка на експресионистична поема: „ -   Кой? / ИЗЛЪГА НАШАТА ВЯРА?  - " (Гео Милев, „Септември”), Вашият вик означава ли, че вярата   -  накърнена  -  трябва да отслабне, да се изгуби! Човекът остава силен и почтен чрез вярата. Устоявайки на бедите, Йов спасява себе си, но „спасява” и Бог от коварното изкушение. Възкресението се ражда от вярата, „спасявайки” Божия син от „последното изкушение” (Никос Казандзакис, „Последното изкушение”). Не праща ли Бог сина си сред хората именно за да посее/познае вярата: „Вдигна очи; Исус, пред него, го гледаше; нежен, всесилен поглед проникваше в недрата на Матей, умиряваше се сърцето, просветляваше се умът, зъзнеха вътрешностите, и сега слънцето се лееше върху тях и ги огряваше; каква радост беше само, каква увереност, какво помирение! Толкова прост ли е, значи, светът, толкова лесно  -  спасението?” („Последното изкушение”, Никос Казандзакис).

       Силата на човека е силата на неговата вяра.   

       Двайсети век  -  белязан от индустриализацията и войните  -  е белязан и от непрестанно преосмисляне на вярата и живота.  „Днес всички ценности  -  естетически, морални, религиозни  -  които дават смисъл и значение на живота и са висша санкция на нашето поведение, са загубили абсолютния си характер, а и задължителността си” (Спиридон Казанджиев). И ако през 1922 г. Смирненски „пренаписва” мита за Сътворението  -  „за въздух жадни са гърдите, / очите молят светлина, / един копнеж, мечта една / гори и се топи в душите / и през сълзи и кървав гнет, / през ужаса на мрак студен / разбунен вик гърми навред: “Да бъде ден! Да бъде ден!” (Христо Смирненски, „Да бъде ден”, 1922 г.),  -  то само двайсет години по-късно  друг млад поет провъзгласява светлината чрез вярата, говорейки за нея непринудено, с жизнеността на „простата човешка драма” (Никола Вапцаров, „История”).

       Никола Вапцаров открива във вярата зрънцето  -  „пшеничено зърно от моята вера”, което е нашето почтено човешко достояние  -  без слабост, без горест.       

      Вярата живее у човека, човекът без вяра губи стойността си. Вярата е най-ценното притежание на човека, без което животът му би изгубил смисъл и без което не би се устремил към Живота.

       Човекът и Вярата са стожери на Живота.        

Валентина Георгиева                

АШЛИ